През юни 1967 г. Израел завладява Газа, египетския Синай, сирийските Голански възвишения, западния бряг на река Йордан и се превръща в окупационна сила по време на една светкавична война, чиито последици продължават да се усещат и през следващите 40 години.
Този конфликт, познат като "Шестдневната война", радикално променя облика на Близкия изток, като придава нови измерения на палестинския въпрос и на взаимоотношенията между Израел и неговите съседи. Тази война е на път да бъде възприета като "първи решаващ етап в историята на съвременния арабски свят", както наскоро заяви Хазем Сагие, редактор на арабския всекидневник "Ал хаят", издаван в Лондон.
През седмиците и месеците преди конфликта Египет блокира Тиранския проток, прекратявайки снабдяването на Израел с провизии през Червено море. Палестински въоръжени групи взривяват напоителните системи в северната част на страната. Четирима сирийски командоси са задържани в Израел.
На 5 юни в 7ч. и 10 мин. сутринта израелската армия преминава в офанзива. В рамките на половин час излитат 200 бомбардировача, а бронирани машини се придвижват към египетската и сирийската граница.
Израелският премиер Леви Ешкол се обръща към краля на Йордания Хюсеин: "Ние няма да предприемем никакви действия срещу Йордания, освен ако не бъдем нападнати от нея". Нещо, която Аман прави, като бомбардира Ерусалим и крайбрежните градове в околността на Тел Авив малко след началото на военните действия. Тази интервенция предизвиква на третия ден от войната израелско нахлуване на Западния бряг. 
Войната приключва на 10 юни. Освен Западния бряг и Източен Ерусалим Израел окупира сирийските Голански възвишения и планината Хермон, намираща се на сирийска и ливанска територия, Синай и ивицата Газа, до този момент под египетски контрол.
Арабският свят е в шок. Египетският президент Гамал Абдел Насър е победен, Сирия и Йордания са разбити. Това е краят на панарабизма и начало на зараждането на ислямизма, който ще се превърне в алтернатива за голям брой мюсюлмани в региона и извън него.
Израел, опиянен от своята победа, изпада в безпрецедентна еуфория.
"Имаше едно чувството за непобедимост, съчетано с идеята за завръщане към корените на еврейската история", припомня Илан Грейлзамер, израелски политолог.
Чувство, примесено с месианството. Действително евреите се завръщат в светите библейски земи: "Стената на плача" в анексирания Ерусалим, гробницата на еврейския патриарх Авраам в Хеброн, гробницата на Йосиф в Наблус. И то с намерението да останат там въпреки разпоредбите на резолюция 242 на Съвета за сигурност на ООН, с която се изисква изтегляне на Израел от окупираните територии. Пацифистите от самото начало протестират, но гласът им не е чут. Сред тях е и философът Йешаяху Лейбович, който предвижда "катастрофа" в случай че окупацията продължи.
В тази атмосфера се появява заселническо движение, което през септември 1967 г. води до появата на първото еврейско селище Кфар Ецион, на западния бряг на река Йордан, на мястото на бивш кибуц (колективна ферма в Израел), изоставен през войната от 1948 г.
Оттогава 260 000 заселници населяват 150 селища на Западния бряг. През август 2005 г. 8000 души трябваше да бъдат насила евакуирани от ивицата Газа по нареждане на Ариел Шарон, тогавашен премиер и бивш техен лидер. Това решение беше пряко следствие от години на разочарования и травми след "войната на Йом Кипур" от 1973 г., която едва не завърши зле за Израел.
"Израелците малко по малко си дадоха сметка за значимостта на палестинския въпрос", отбелязва Илан Грейлзамер. " А армията им установи пределите на своята мощ в сблъсъка с арабските си съседи и с едно цивилно население, което отказва да приеме тежестите на окупацията." 
"След две въстания на палестинското население, след политически и военни обрати, израелците приеха идеята за своето изтегляне и за създаването на палестинска държава - нещо, което беше немислимо през 1967 г. и в продължение на 20 години", добавя той.
Но според професор Ели Кармон, експерт по арабския свят, "още много препятствия трябва да бъдат преодолени, преди да се стигне до мир".
Той изброява: "първо бе "студеният" мир с Египет и Йордания. После дойде ред на засилващата се ислямистка вълна. След това на режима на Садам Хюсеин, а сега е надвиснала заплаха от страна на Иран. Не е решен все още и проблемът с бежанците".
Драмата на Шестдневната война според Илан Грейлзамер: "Изходът от тази драма е вече предначертан: две държави и Ерусалим, разделен на две с международна зона. Нещата не могат да стоят по друг начин. Израел никога няма да бъде унищожен, както няма да изчезнат и палестинските претенции. Израелците и палестинците ще осъзнаят това с времето".
Войната приключва на 10 юни. Освен Западния бряг и Източен Ерусалим Израел окупира сирийските Голански възвишения и планината Хермон, намираща се на сирийска и ливанска територия, Синай и ивицата Газа, до този момент под египетски контрол.
Арабският свят е в шок. Египетският президент Гамал Абдел Насър е победен, Сирия и Йордания са разбити. Това е краят на панарабизма и начало на зараждането на ислямизма, който ще се превърне в алтернатива за голям брой мюсюлмани в региона и извън него.
Израел, опиянен от своята победа, изпада в безпрецедентна еуфория.
"Имаше едно чувството за непобедимост, съчетано с идеята за завръщане към корените на еврейската история", припомня Илан Грейлзамер, израелски политолог.
Чувство, примесено с месианството. Действително евреите се завръщат в светите библейски земи: "Стената на плача" в анексирания Ерусалим, гробницата на еврейския патриарх Авраам в Хеброн, гробницата на Йосиф в Наблус. И то с намерението да останат там въпреки разпоредбите на резолюция 242 на Съвета за сигурност на ООН, с която се изисква изтегляне на Израел от окупираните територии. Пацифистите от самото начало протестират, но гласът им не е чут. Сред тях е и философът Йешаяху Лейбович, който предвижда "катастрофа" в случай че окупацията продължи.
В тази атмосфера се появява заселническо движение, което през септември 1967 г. води до появата на първото еврейско селище Кфар Ецион, на западния бряг на река Йордан, на мястото на бивш кибуц (колективна ферма в Израел), изоставен през войната от 1948 г.
Оттогава 260 000 заселници населяват 150 селища на Западния бряг. През август 2005 г. 8000 души трябваше да бъдат насила евакуирани от ивицата Газа по нареждане на Ариел Шарон, тогавашен премиер и бивш техен лидер. Това решение беше пряко следствие от години на разочарования и травми след "войната на Йом Кипур" от 1973 г., която едва не завърши зле за Израел.
"Израелците малко по малко си дадоха сметка за значимостта на палестинския въпрос", отбелязва Илан Грейлзамер. " А армията им установи пределите на своята мощ в сблъсъка с арабските си съседи и с едно цивилно население, което отказва да приеме тежестите на окупацията."
"След две въстания на палестинското население, след политически и военни обрати, израелците приеха идеята за своето изтегляне и за създаването на палестинска държава - нещо, което беше немислимо през 1967 г. и в продължение на 20 години", добавя той.
Но според професор Ели Кармон, експерт по арабския свят, "още много препятствия трябва да бъдат преодолени, преди да се стигне до мир".
Той изброява: "първо бе "студеният" мир с Египет и Йордания. После дойде ред на засилващата се ислямистка вълна. След това на режима на Садам Хюсеин, а сега е надвиснала заплаха от страна на Иран. Не е решен все още и проблемът с бежанците".
Драмата на Шестдневната война според Илан Грейлзамер: "Изходът от тази драма е вече предначертан: две държави и Ерусалим, разделен на две с международна зона. Нещата не могат да стоят по друг начин. Израел никога няма да бъде унищожен, както няма да изчезнат и палестинските претенции. Израелците и палестинците ще осъзнаят това с времето".
