Тръгна 20-тата поредна експедиция на български учени в Антарктида. В нея ще участват около 25 човека, разделени на групи, като последните от тях ще се върнат след четири месеца и половина, през средата на март. На място българските учени изследват влиянието на глобалното затопляне върху тюлените и китовете. Там те ще ремонтират и българския православен параклис „Св. Иван Рилски". Затова се отправяме на най-невероятното пътешествие до края на света и отвъд него, за да пожелаем лек път на нашите полярници. Няма да разказваме за сериозните финансови проблеми, с които се сблъскват те, нито дори за това, че все още си нямаме собствен транспорт, с който да стигнем до там. Няма и да разказваме за мисиите, които предстоят на смелите ни учени. Ще разкажем за историите, които се случват на Антарктида, за това как преминава един ден там и как се оцелява с месеци на най-приказното място на света.
През лятото в Антарктида градусите са около минус пет до минус десет, разказва председателят на Българския антарктически институт проф. Христо Пимпирев. Откъм атмосферни условия там винаги духа, студено е, вечен ден е, което е нещо необичайно. От друга гледна точка обаче се живее по-леко, споделя професорът. И разказва - няма го стреса. Там е красота и спокойствие, там всички сме приятели, помагаме си, няма завист. На самия континент ги няма парите. Ако свършим нещо, се обръщаме към испанците или към друга база, която ни го дава безвъзмездно. Веднъж България да случи със съседи някъде, казва Пимпирев и допълва - ние случихме, но в Антарктида.
„Парите не играят. Разбира се, това не е при всички нации. Като слезеш на американската база „Палмър", на кораба трябва да си обмениш долари, защото всичко е с пари. Но в повечето бази не играят парите. Играят бартера, приятелството и топлите взаимоотношения. Иначе за глобалното затопляне, при нас се вижда със собствените ни очи. Аз от 1993 г. ходя всяка година на базата. Ледникът опираше до една от къщите и то в края на сезона. В момента той се е дръпнал на повече от 150 м", каза още проф. Христо Пимпирев.
Денят в Антарктида започва съвсем обикновено, като добавим обаче, че той не е свършвал, защото там няма нощ. Галина Виденова отговаря за прехраната на полярниците на Антарктида. Ето и нейния разказ:
„Нашата база е една къща оттатък края на света. Започваме със закуска и всеки си поема по задачите. Гради се полека системата за водоснабдяване, ако мога така да се изразя. Има едно езеро по-нагоре по хълма, където когато температурата се качи достатъчно високо, ледът започва да се топи, има помпа и система от маркучи, която захранва базата и ние през повечето време, след като се стопли времето, имаме течаща вода. В останалото време водата се топи или на газов котлон, или след като се пусне някой генератор да работи и да има ток, един нагревател за сухо топене в един голям бидон, и се прави индийска нишка с кофи. Бидонът се пълни, нагревателят се включва и така има вода. Купуваме си готов хляб, защото не може да се почне веднага с правенето на хляб. Но иначе правенето на хляб и на кисело мляко си е наша ежедневна грижа. Това можем да правим. Можем да си говорим, да си пеем, да гледаме филми на дискове, да четем книги, имаме много хубава библиотека. Живеем си, както се живее на планина. С тази разлика, че имаме и залив. Така сме доста гъвкави, защото някак си условията винаги успяват да ни изненадат. Случва се понякога, когато се събудиш, вратата на къщата да е навят сняг и да трябва да дойдат от другата къща да те откопаят, за да излезеш, но това са неща, които се решават бързо".
На Антарктида се пътува или с шейни, или по море със зодиаци. Температурата на океана е 0,5 градуса, така че падането във водата е много неприятно, споделя мореплавателят Роман Едуард.
„Ние даже не сме на края на света. Краят на света е някъде на 53 паралел, южна ширина в началото на Бигъл и Аржентинският фар, а ние сме далеч след края на света. Много е красиво. Няма такова място на света, където се връщаш милиони години в ледниковата епоха", каза Едуард.
На Антарктида всичко е изкуство, добавя Александър Трифонов, който се е заел и със задачата да снима филм за живота там.
„От момента, в който слезеш от кораба, а то е много особено чувство, за мен беше нещо невероятно да пристигна у дома си, без да съм бил там никога. Слизайки от кораба, си казваш: Най-сетне, вкъщи сме! А бях го виждал само на снимки и бях гледал тези снимки 20 години. Има едно място на около километър от нашата база, малко по-високо, нарича се Крумов камък и са едни скали. Първото качване на всеки нов член на експедицията на Крумов камък и завъртане на главата на 360 градуса, е нещо незабравимо, невиждано. Можеш да видиш всички възможни цветове, които просторът може да създаде. От червено и ярко оранжево, пурпурно до синьо, стоейки самият ти върху искрящо бяло. Появяват се визуални измами, визуални обърквания. Започваш да губиш чувство за разстояние. Започват да ти се приближават едни планини, неизследвани, изумително красиви. Попаднах на едно място, където в тези изключително тежки условия, присъстваш на раждането на живота. Стотици хиляди пингвини с едно малко сивичко под себе си, новоизлюпено пингвинче и със страшната им организация и начинът им на живот. С охрана можеш да видиш цял булевард, по който едни слизат към морето да търсят храна, други се връщат да носят. Това е изумително нещо. Гледал съм филми, много съм се впечатлявал, но това, което там видяхме е наистина невероятно", каза още Трифонов.
