Климатичните промени: (Граучо) марксовият подход
Климатичните промени: (Граучо) марксовият подход / снимка: БГНЕС

Защо трябва да правя каквото и да било за потомците? Какво са направили те за мен?

Граучо Маркс описва едната крайност в целия спектър от мнения. Единственото задължение, което имаме към бъдещите поколения е да им продадем активите, с които да изплатят нашите пенсии. Докладът на сър Никълъс Стърн по въпроса за промяната в климата защитава противоположната гледна точка. Правителствата трябва еднакво да ценят благополучието на всички настоящи и бъдещи граждани и да не показват специално предпочитание към днешните гласоподаватели. Темата на предстоящата среща на върха по въпроса за климатичните промени в Бали, а именно как правителствата да балансират претенциите на сегашните и бъдещите поколения, е фундаментална за всяка дискусия.

Икономистите поставят въпроса в рамките на това каква е разликата в стойността на настоящото и бъдещото потребление: какви цифри трябва да използват хората, вземащи решения, за да предвидят бъдещите разходи и печалби. Силата на сложната лихва е такава, че тази разлика е огромна. При норма от 5 процента, която много инвеститори биха определили като разочароваща, един цент днес ще струва повече от долар след век. Въпросът за разликата в потребленията е свързан не само с екологичния избор, но и с разработването на фискалната политика, оформянето на пенсионното осигуряване и подходящото ниво на държавните и частните инвестиции.

Ако позицията на Граучо е морално незащитима, тази на сър Никълъс е невъзможна за изпълнение. Основният проблем при еднаквото оценяване на настоящето и бъдещето е, че има прекалено много бъдеще. Броят на бъдещите поколения е потенциално толкова голям, че малки, но постоянни преимущества за тях, биха оправдали големи жертви сега. Ако използвахме този критерий за преценката на всички дългосрочни инвестиции, тяхното количество би лишило от средства настоящото население. Нито едно правителство, което ги защитава, никога няма да бъде избрано. Бремето на грижата за цялото човешко население, сегашно и бъдещо, е много по-голямо от това, което дори онези от нас, които са най-положително настроени към въпроса, могат да понесат.

Повечето нормални хора изпитват съчувствие и солидарност. Но тяхната дълбочина е по-голяма при по-близките отношения. Такава близост би могла да бъде семейна, езикова и културна, или пък да е продукт на споделен начин на мислене или физическа близост. Нас ни е грижа за страданията на другите, но по-малко за онези, които са на далечни континенти; готови сме да правим жертви за внуците си, но по-малко за техните наследници. Загрижени сме повече за кучетата и котките, отколкото за тритоните и мухите. Безпокоим се за околната среда, но повече за постройките, които сме видели, и планините, които се надяваме да видим, отколкото за онези природни забележителности, намиращи се в отдалечени места, които никога няма да посетим.

Модерната култура на гражданските права и ценностната система, която провъзгласява дискриминацията за най-голямата злина на националната политика, намират, че е трудно да излязат на глава с тази простичка истина. Те водят до интелектуална слепота, която набляга на човечеството като цяло, но не и на отделните индивиди. Волтер пише, че обича човечеството и следователно не е необходимо да обича съседа си. Много религиозни водачи и моралистки настроени философи опитват да разширят естествената ни, но не и безкрайна, способност да бъдем солидарни към другите, като се обръщат към свещени текстове и абстрактни принципи. Те рядко постигат големи успехи в тези си опити, които обикновено са най-ефективни, когато потвърждават инстинктите на последователите им.

Не трябва да се очаква, че правителствата ще правят повече, и не трябва да им се позволява да правят по-малко от онова, което отговаря на тревогите, които гражданите наистина изпитват. Историята недвусмислено показва какви са злините, причинени когато религиозният фундаментализъм или абстрактните доводи вземат връх над прагматизма като политически принцип.

Джордж У. Буш изпраща войски в Ирак, за да насърчава демокрация; хиляди летят навсякъде по света, за да привлекат вниманието към климатичните промени. Европейският съюз поддържа безсмислената реторика на неговата Харта на основните права, но не успява да постави рамката на документ за европейската солидарност или на такъв, поддържащ отличителните европейски ценности.

Характерна заслуга на демокрацията, обаче, е, че нейните лидери са – не винаги достатъчно бързо - принудени да се сблъскват със света като реалност, а не с представата си за него. Балансът между настоящето и бъдещето ще бъде определен не от моралистки философии или икономически модели, а от решенията на обикновените спестяващи, инвестиращи и гласуващи хора. Икономическите и политическите пазари, в крайна сметка управляват политиката, както признава реализмът на Граучо. /БТА/
Последвайте ни

Коментар