Хареса ми, че полицейското присъствие около паметника на Съветската армия в София се засилило. На 22 юни, по случай годишнината от началото на Великата отечествена война, звучала руска музика. Барелефът онзи ден беше артистично престъпление, днес стои истукан и излъскан, прекрасно. Почистен, обгрижен с червени карамфили, като свръхмощен филтър пропуска това, което е добре за обществото и това, което не е добре за обществото. Монумент с мисия.
Какво ли не се каза за този паметник и новата маскировъчна униформа, която му бе навлечена. Вандализъм било, нямало стойност, уф - словесните излияния са като някаква безвкусна войнишка дажба, която трябва да хвърлиш, ама не ти стиска.
По едно време дискусията заприлича на зейнала рана, която спешно трябва да бъде дезинфекцирана, да не се пуши и цапоти около нея, че може да се разтресе от възпаление. После си представих как пазители на паметника лягат до него, като в старите армейски ленти - с оръжие на нощното шкафче, дават наряд. Забавни монументални истории, скулптурна му работа.
Честно да ви кажа, въобще не ме интересува кой и как е изрисувал паметника, колко парливи сълзи ще отронят пазителите на отечествената памет. Не ме провокира и свръхбързата намеса на определени институции, които няма да почистят нашарения ви блок, кола или улица така светкавично, какво да се прави.
Нека ви кажа какво вбесява, кое кара младите хора - талантливи или не - буквално да гният, с орязани криле и мисли, за които думата хоризонт не присъства нито в мислите им, нито в най-съкровените желания, оковани от стоманено-каменни плочи. Онези "неизвестни извършители", които можеха да бъдат "известни", ако някой им беше дал шанс. Но тези, от които зависи даваха и продължават да дават шанс на едни други "творци", които "творят" ли "творят", та чак боли.
Чуйте сега - онези, които наричат себе си "млади" приличат на изоставена мисия в някаква пустиня, очакваща хуманитарна помощ, за да оцелее. Тя не е закриляна нито от прохладата, нито от мислите за някакъв оазис наблизо, нито от мечтите, че в един тих следобед ще дойде някой, за да ги спаси. Тази мисия, където живеят въпросните "млади" е оградена от статично изкуство - безбройните, досущ като многохилядна армия, бронзови статуи, паметници, тоталитарни исполини, бюстове-мюстове, статуи и всички подобни артефакти на т.нар. българско изкуство, характерно със своята еднотипност и моноавторство.
Не че е лошо едни и същи безидейни автори (нали се сещате кои са?) да печелят поръчка след поръчка, да строят живота нов, да пълнят градовете ни с разни арт-хипопотами, които са толкова лишени от присъствие, че в някакъв момент ти се струва, че авторите им са гениални и по този начин ни се присмиват. Няма друго обяснение на някои нови художествени монументи, появили си наскоро; няма обяснение на мършави архитектури подобия, завзели всяка свободна площ; няма обяснение за разнебитени от безсилие картини, превзели галериите, коридорните стени и подарявани на кръгли годишнини.
Цялата работа е като аквариум в океан, толкова ненужна и глупава, разяжда всеки порив на мисълта или желание за различност като лека киселина, създадена, за да убива бавно. Не че подкрепям шаренето със спрей на руските паметници. Дори нямам намерение да прочета протестната декларация на творческите съюзи, написана вероятно на съветски. Разбира се, че поставям под съмнение историческата достоверност на въпросния паметник, мястото му точно там ли е, това освободители или поробители са.
Проблемът тук е друг и той можеше да бъде решен преди години, ако държавниците се бяха замислили за талантливите млади, а не за достолепните арт-държанки на държавата.
Когато погледнеш рентгеновата снимка на "отговорните фактори" през последните 20 години, които вземат арт-решенията, въпросите, които изникват в съзнанието са точно пет:
1. Как така никой не се сети да потърси младите, за да прекроят някакво градско пространство, ама както си искат - да направят стъклена стена на мавзолея, да префасонират партийния дом, да нашарят точно този паметник, да направят каквото си поискат с вирнатия камък пред НДК, да викат, да крещят, да заглушават, докато открият онова, което на тях им харесва? Защото са млади и защото им се повръща от бронзови статуи, но какво лошо има в това?
2. Как така никой не се сети, че в главите на някои млади хора може да има идеи, а тези идеи трябва да се развиват? Как не им беше даден шанс да направят и нещо постоянно в София, вместо т.нар. културни проекти да отлитат към бюрата на покорни културтрегери, потънали в механично извършвания акт, който наричат изкуство?
3. Как така никой не се вдъхнови поне за малко от чудесата, които се случват по време на Sofia Design Week, Sofia Dance Week, Sofia Architecture Week и не се плесна с глава по челото, за да каже - абе, то изкуството днес било друга работа, я какви млади имало?
4. Как така на никой не му хрумна да престане да бъде безразлично и цинично говедо, само защото ще спечели някой лев, и не направи академия за млади, където да предаде таланта си. Как така ги няма тези истински възрастни ментори, които обучават своите млади протежата? Дават им шанс, дават им обществени поръчки, дават им възможност да направят нещо ново, без да е паметник, без да е бронзова статуя?
5. Как така никой не се разходи по съботната пешеходна улица Шишман, за да види че има млади, на които им се живее в тази държава, не им се правят бели, нощни боядисвания и тем подобни, но само ако им дадете легален шанс - те ще се възползват от него, ще ви благодарят после и ще останат да живеят тук.
Ами ей така, никой не се сети. През изминалите 20 години. Купувайте сега материали за чистене, инвестирайте в нови машини за излъскване, защото всичко това се случи, заради вас. Лъскайте. Без яд и без жлъч, виждам как тийнейджърите събират в своите прасенца касички лев след лев, за да избягат. И мисля, че ги разбирам.
