Стилът Симеон

Колко парадокси крие животът, който превръща един цар в министър-председател на република. Днес, наскоро навършилият 70 години Симеон Български – човек със стил и елегантност, се връща с „Вог” към превратностите на невероятния си живот. Обръщението по време на интервюто следва да бъде като към царска особа, независимо че интервюираният е бивш министър-председател. Парадоксите са често явление във вълнуващата биография на Симеон Сакскобургготски, който отвори вратите на мадридския си дом за „Вог”. На 6 години е провъзгласен за цар на България. 50 години живее в Испания като монарх в изгнание. И когато смята, че никога няма да се завърне в родината си, падането на Берлинската стена и на комунизма, възстановяването на демокрацията в България ускоряват не само връщането му в страната, но и участието му в управлението й. През 2001 г. става министър-председател. В крайна сметка – цар, който е бил министър-председател на една република.

Със сигурност справянето с такова положение никак не е лесно. Как смята Ваше Величество?

Възприемам го като поредица от обстоятелства, защото на моите достойни 70 години съм достигнал до извода, че нищо не се случва в резултат само на един фактор. Поради стечение на обстоятелства трябваше да приема това наистина необичайно предизвикателство да бъда министър-председател, тъй като хората не биха възприели отговор в смисъл: „Добре, много добре, благодаря, но нека някой друг заеме поста, а аз ще си остана като „гуру” в задната стаичка”. Естествено след като цял живот съм работил в частния сектор, попрището на държавен служител ми се стори доста различно, но трябваше да го сторя.

Днес в България се говори за „стила Симеон”, когато се призовава към диалог, толерантност, към снижаване на острия тон в непрекъсната конфронтация между леви и десни, към избягване на острите полемики и най-вече на обидните квалификации. Спечелвайки си приятели и неприятели, през м. юли 2001 год., на 64 години, човекът, който е бил Цар на България, става Министър-председател на страната си. Сега, шест години по-късно, го питам за най-големите трудности, с които се е сблъсквал през времето, когато е оглавявал правителството. „Приемането ни в Европейския съюз ни накара да направим много жертви, които никое правителство не би могло да наложи. Така и влизането в НАТО бе причина за драстично съкращение на числеността на армията и бе невероятно трудно на всички кадрови офицери, които трябваше да бъдат пенсионирани. Това бяха трудни моменти, а други бяха изпълнени с горчивина и тъга. Например връщането на телата на загиналите в Ирак български войници бе тежко преживяване за мен в интелектуален, морален и управленчески план.”

След толкова правителства, приемането на България в Европейския съюз може ли да се счита като фактора, благодарение на който най-после се постигна стабилност?

Симеон Сакскобургготски: Не сме имали чак толкова много правителства. Просто излизането от една тоталитарна система и влизането в друга, демократична, е много трудно. Първо, няма прецеденти; второ, на малцина е било разрешавано да излизат извън страната, за да могат да сравняват. Така че всичко дойде изведнъж и е ясно, че имаше нужда от много промени. Опазил ме Бог да влизам в ролята на нравоучител, но смятам, че при система, в която е имало една единствена доктрина- марксизмът, където не се е говорело за религия, нито за етика и морал, хората са малко ощетени, защото наистина не е имало ясни граници и критерии. Трябва да се извърши много по-сложна еволюция, но това не става за една нощ.

Ваше Величество по рождение е облечен в законова власт да царува, а след това Ви е даден мандат, за да оглавите правителство. Кое от тези легитимни задължения е по-мобилизиращо?

Безспорно това, за което съм бил избран. Да служа на Република България бе извънредно висока чест. Вярно е, че това, което съм бил дотогава, ми помогна да отворя много врати- поради любопитството към мен, а и защото вече познавах много политици от работата ми в средите на бизнеса. Наскоро един държавник ми каза: „Симеон, математически е още по-невероятно държавните постове да се заемат от двама близнаци, както е в Полша. Сега звездите са те, а не един Цар, който е бил Министър-председател на Република”.

Коя беше причината да спечелите с такова голямо мнозинство?

Надеждата. Прекалено голямата надежда, за която съм много благодарен на хората, но и на която е двойно по-трудно да се отговори. Това е и причината програмата ни да се превърне в мит. Хората сметнаха, че всичко ще се промени, само защото Симеон си е дошъл. Много от тях може би са се разочаровали. През 2005-та спечелихме половината от гласовете от 2001-ва, защото за 4 години ме бяха превърнали в „злият премиер”. Но ето сега сме в коалиция и сме втората по големина партия в Парламента.

Когато се завърнахте в България през 1996 г., след 50 години изгнание, половин милион души излязоха на улицата, за да Ви посрещнат. Това даде ли Ви сили?

Да, беше извънредно вълнуващо. Хиляди сънародници бяха излезли на улицата, защото щом самолетът се приземи, някой беше разпространил новината и камбаните на софийската катедрала забиха. Избраното комунистическо правителство се опита да омаловажи ситуацията. Служители от органите по сигурността, които явно бяха получили инструкции да ме отклонят от множеството хора, ми предложиха да мина по алтернативен път, план „В”, за да се придвижа, защото иначе никога нямало да стигнем, както ми казаха. Аз, тъй като не съм наивен, отговорих: „Вижте, г-н подполковник, от 50 години очаквам този момент. Колата е много удобна, със съпругата ми може и да прекараме нощта тук, но ще продължим по предварително начертания маршрут”.

Ваше Величество, някога, през годините на изгнание, изпитвали ли сте желание да получите жестовете на уважение, които един народ проявява към своя суверен?

Не. Не се и опитвам да прекроя историята, какъвто порок имат някои хора. Смятам, че историята върви напред и ние се приспособяваме към нея. Достатъчни ми бяха проявите на уважение от страна на малкото емигранти, с които се срещах. През 50-те години, които преживях в изгнание, майка ми казваше, че съм бил един вид Червен кръст на милосърдието, политиката, културата, традициите...за каквото и да било.

Каква вътрешна подбуда Ви накара да изоставите всичко (семейство, личен живот...), за да участвате в общи избори на 64 години?

България се промени през 1989 год., както стана във всички страни от комунистическия блок след падането на Берлинската стена, а аз се завърнах едва през 1996 год. Тогава мнозина ми казаха, че съм изпуснал влака на историята и още други безсмислени неща.Аз смятам, че човек трябва да умее да преценява, да изчаква, да наблюдава кога ще дойде подходящият момент. След това приех да стана Министър-председател- нямах друга алтернатива и знам, че звучи старомодно, но го направих заради Родината си.

Какво казахте на семейството си?

Надявам се, че са ме разбрали, преди всичко съпругата ми. Тези неща вече принадлежат към миналото и не желая да се връщам към тях, нито да се правя на жертва.

Чела съм, че една от причините Нейно Величество да не бъде постоянно в България с Вас, когато бяхте министър-председател, е за да избегне злословенето.

Не. Причината бяха по-скоро децата ни. При всяко посещение на който и да е от тях, хората, на които не се нравя особено, започваха да говорят, че се опитвам да възстановя монархията. Даже имаше и много по-коварни инсинуации, в смисъл, че синовете ми са се бъркали, в кавички, в някакви сделки. Благодаря на Бога, те имат своята установена кариера и то много добра. Вярно е, че не дойдоха да живеят в България, но от друга страна имат своя работа, професия, бизнес, които са далече, нямат нищо общо с България. Тези инсинуации бяха причината, поради която ги помолих да ограничат посещенията си при мен, въпреки, че ми липсваха.

Симеон Сакскобургготски, син на Цар Борис III Български, наследник на трона от момента на раждането си, е провъзгласен за Цар на българите на 6 години, след кончината на баща си (някои смятат, че е бил отровен от Хитлер). Когато е едва на 9 години, след държавен преврат, организиран от комунистите, убийството на много членове на Парламента и разстрела на регентите, поема по 50- годишния път на изгнанието. Тръгва си без да абдикира. През 1998 год. 12 съдии от Конституционния съд единодушно одобряват връщането на имотите на семейството на Симеон Сакскобургготски. „Има хора, които още не могат да го приемат, защото частната собственост не им допада. През 1995 год., когато започна реституцията, многократно отлагах въпроса. Отказвах да се занимая с него, защото страната имаше други приоритети, докато през 1998 год. главният прокурор предяви пред правителството иск за собствеността на българския гражданин Симеон. 50 години бях живял много добре и без тях. Никога не съм си мислел за връщането на тези имоти, така че благодаря на Бога, но нищо повече”.

В Двореца Врана е починал баща Ви и наблизо са били екзекутирани тримата регенти. Как се отразиха тези събития на детето, което са наричали Симеончо?

Симеон Сакскобургготски: От онзи Симеончо остана малко. Трудно е, защото човек или драматизира или вижда нещата в прекалено романтична светлина. Когато на едно 6-годишно момче му кажат, че баща му е починал, как може да реагира? Ще заплаче, а няма да се впусне в метафизически или династични разсъждения. При екзекуциите са загинали много хора и е имало много насилие. Истината е, че това оставя отпечатък, но винаги съм се старал да действам съгласно ценностите и етичните правила, в който съм бил възпитаван. Уверявам Ви, че съм понасял много критики поради факта, че не съм обзет от желанието за мъст и реваншизъм. Мнозина са си мислели, че щом се върна, ще започна да разчиствам стари сметки.

Имало е всякакви реакции. След коалирането със социалистическата партия през 2005 г., атаките на десницата към Симеон, който не е дошъл със сабя в ръка, придобиват по-остра форма. Той бива заклеймен като „прокомунист”. „Да се опитвам да уреждам сметки с две поколения закъснение, освен че е фатална грешка, би било напълно необосновано, защото хората не са познавали друга система. Какво да се направи? Имало ли е виновни? Има институции, чиято задача е да го установят".

Ваше Величество, трябваше ли да положите клетва пред Конституцията на Републиката?

Не се наложи. При встъпването ми в длъжност положих клетва с ръка върху Евангелието и освен това казах, че няма да го сторя, ако Патриархът не се намира в парламентарната зала. Поради тази причина, точно преди полагането на клетвата трябваше да се гласува и разреши присъствието на Негово Светейшество.

Ваше Величество, кое е по-удовлетворяващо- да бъдете министър-председател или цар?

Постът на министър-председател е като гръмоотвод за всякакви злини. Той е виновният за всичко, така че много по-удовлетворяващ в една демокрация е постът държавен глава, не говорим за авторитарна система.

Ако попитам дали Ваше Величество е амбициозен, ще Ви засегна ли?

Не, защото не съм (Смее се). Това ми помогна много, за да не ме смятат за човек със скрити амбиции, като тази за реставрирането на монархията. Заради това нямаше и политическа чистка. Първото, което заявих при влизането ми в управлението бе, че нито един държавен служител няма да си отиде по политически причини, защото ми е непонятно как някой ще заема работно място заради политически възгледи, а не заради компетентност. Мечтата ми беше да властва принципът на професионализма. Естествено, опитах се да я осъществя, но не я изтъквах като част от моето кредо, защото действителността е различна. Същото се случи и когато заговорих за реформи. Лицата на хората се сгърчваха, даже и на умни млади хора, желаещи промяната. Тогава започнах да използвам много по-меки изрази, като да модернизирам страната, което звучеше по-добре, но не променяше същината.

Ваше Величество, като глава на една династия, не Ви ли изпълва с тъга това, че тя ще завърши с Вас и няма да премине върху първородния Ви син?

Нека сме реалисти. Ценностите са едно, традицията- друго, а трето е идеята за семейство или династия. Всичко това се наследява и се приема, но от тук до промяната на историята или до усещането за огорченост….Ако потърсим примери в Югоизточна Европа, ще установим, че монархията не се върнала нито в Гърция, нито в Сърбия, Албания, Румъния или пък Италия. Причините? Нека ги оставим на специалистите. Винаги съм казвал, че Царят или наследникът трябва да имат одобрението на Парламента. Всичко останало е само едно много похвално, много достойно, но нереално желание и сантименталност. Въпросът е прекалено сериозен, за да бъде преобърнат в театър, защото винаги ще се намерят хора, които ще се възползват и ще изиграят една чисто салонна роля. Вижте, едно от най-големите ми лични опасения през годините на изгнание бе, че околните могат да ме възприемат като салонно украшение. За това положих толкова усилия да работя по българските въпроси, да ги следя и да помагам доколкото е възможно. А и си бях обещал да не следвам примера на онзи нещастен крал от известния филм на Чарли Чаплин „Един крал в Ню Йорк”. Но традициите, очакващото се от нас държание, подобаващо на семейство с толкова дългогодишна история, трябва да се съхранят и следват и дано Бод даде живот на нас и на идните поколения в семейството ми, за да го сторим. Но това няма нищо общо с другото.

Монархията вдъхновена ли е от Бога? Не легитимирана, а вдъхновена.

Не бих го абсолютизирал. За вярващите хора всяко нещо, извършено добронамерено и с чисти помисли е вдъхновено от Бог. В съвременното технократско и практично общество надали така могат да бъдат обяснявани нещата. Не бих се осмелил да твърдя, че монархията е нещо повече от републиката. Иначе възприемам религията като извънредно лично и вътрешно изживяване.

Често се говори за икономическите трудности, които са преживели монархиите в изгнание. Ваше Величество чувствал ли се е беден?

Майка ми, сестра ми, леля ми и аз напуснахме страната с по 200 долара на човек и преживяхме благодарение на моите баба и дядо.

Не бих могла да очаквам по-лаконичен отговор. Все пак моят събеседник е цар. Все пак става дума за пари. Въпреки това Симеон Български разказва подробности от икономическите перипетии на семейството след напускането на България с чувство за хумор: „Майка ми плетеше много и баба ми /б.р. италианската кралица Елена/ й подаряваше кълбета вълнена прежда, които сама беше навила и в които поставяше по 20 лири. Така не я обиждаше, а мама можеше да заплаща обучението ни. Тази къща в Мадрид също е купена от баба ми, защото ние тогава не можехме да си го позволим. Истината е че, до кончината на баба и дядо от Италия, живеехме трудно. Голяма част от италианското състояние на Савоите се намираше в Англия под формата на премията от застраховка за живот, която е била изплатена, когато прадядо ми е убит в Монца. С това обезщетение са купени акции. По време на Втората Световна война Англия решава, че акциите са собственост на неприятели, тъй като Италия е участвала в Оста, конфискува всичко, продава тези акции на отдавна създадени дружества и влага тези средства във военни бонове. В края на войната Италия преминава към другия лагер и парите отново стават частна собственост. Тогава майка ми и чичовците ми получиха огромна и умножена спрямо цената на предишните акции сума. Ето доказателство, че нищо не е абсолютно, нито идеално, нищо не е само тъжно, само лошо или само добро.

Царицата, Вашата съпруга, е извънредно дискретна жена. Каква, по преценка на Ваше Величество, е ролята й през всичките тези години?

Да ме изтърпи 47 години, които не са никак малко...Освен това, тя просто е такава. Обича да бъде незабелязана. Винаги съм казвал, че е специалист в обществения транспорт, защото тя ме осведомява за новите линии на метрото и на автобусите...Мисля, че й бе отредена много важна роля, преди всичко в годините на изгнанието, когато някой би казал: „Тези за какви се мислят...” Спечели си симпатията и уважението на мнозина, от които не съм го очаквал. Винаги е казвала, че предпочита да бъде „ госпожата от 4 етаж, лявата врата”, и може би има право.

Ваше Величество, снахите Ви са образовани, елегантни, красиви, истински принцеси...

И освен това са забележителни майки. Те са отговорни, с ясни възгледи и всички наистина са много красиви, с приятни обноски, което е голям късмет. Прекрасното ми семейство е компенсация за горчивината на изгнанието.

Кое Ви развлича, Ваше Величество? Дали разказите на дъщеря Ви Калина и съпруга й за пътешествията им или по-светските събития, на които присъстват синовете Ви?

Всяко нещо, което ми разказват, а аз умея да слушам, ми е приятно и ме развлича. Но най-ценното за мен си остава добрата книга. Когато бях министър-председател, независимо че работех по 18 часа на ден, вечер отделях един час за интелигентно четиво, както се изразявам, защото иначе ежедневието ни поглъща.

На какво се дължи промяната на наименованието на политическата партия, която Ваше Величество създаде?

Дължи се на това, че в продължение на години бях обект на забележките на много приятели и на мои колеги, министър-председатели, които ми казваха, че макар да им харесва наименованието Национално движение Симеон II, им напомня малко за култа към личността. За времето от 2001 год. до сега създадохме наша идентичност, част сме от Либералния интернационал и партия, носеща моето име, ми се струва демоде. /Фокус/