Знаете добре вече, че Дарик започна национална кампания "Най-добрите лекари в България". Тази инициатива се прави за първи път в България и чрез нея ви показваме най-добрите лекари, които работят в 39 специалности. Кампанията продължава с проф. д-р Тодор Кантарджиев, заместник-директор на Националния център по заразни и паразитни заболявания и национален консултант по микробиология.
Казахте преди да започне предаването, че човек не трябва да забравя от къде е тръгнал. Вие от къде тръгнахте, професоре?
Тръгнах от там, където съм роден, в семейството, гимназията, Медицинска академия в София, малко разпределение, след което Военномедицинска академия (ВМА) като научен сътрудник микробиолог. От 1988 г. в Националния център по заразни болести. Първо ръководител на сектор, след това на малка лаборатория, след това на обединени лаборатории, след това завеждащ отдел и от 2 години съм заместник-директор на центъра.
Имаме информационен повод да ви поканим, освен нашата кампания, разбира се. Освен лекарските грешки и проблемите в здравеопазването, трябва да показваме и тези хора, които напук на цялата тази система и машина са тук и работят.
Добре го казахте, напук. Така е, защото докато преди 25-30 години вярно лекарите не бяха доплатени и заплатите им бяха малки, но поне имаше някакво уважение на обществото и на хората. Сега станахме в следната неприятна ситуация - хем ниско платени лекари, хем и неуважавани от обществото. Не е така по света. На северозапад са много платени и много уважавани, на югозапад са много платени, но не са уважавани, на североизток - не са платени, но са много уважавани, а ние, българските лекари сме в най-лошата ситуация, като се поставяме сами, разбира се, но и обществото - хем не платени, хем неуважавани.
А накъде да вървим, в коя посока? Къде е реалистично да стигнем?
Реалистично е обществото да се настройва, така че да не уважава печалбарите лекари, защото ако един лекар стане печалбар било в частния бизнес, било на държавната работа, която работи, когато си печалбар и притесняваш пациентите, като рискуваш здравето им за пари, става нещо много простичко - Господ не ти помага да лекуваш. И като не можеш да лекуваш - караш на една минала слава. Вярно е, това става с години. Познавам много лекари, които са били преди време много добри, сега вече почти нищо не правят, освен че окепазяват пациентите си, но се носи един слух: „Той е страшен, взе ти много пари и ти обърна внимание!"
Ей, тези бели престилки наистина трябва да се носят с достойнство!
Да, трябва да се носи с достойнство, както Апостолите са носели вярата, както Христос кръста. Това е нещо от професията, тя наистина е свещена. Замисляли сте се, че неслучайно единствената професия, като професионално направление, която изисква някаква научна степен, докторатът, който е възприет от векове в чужбина, се дава именно за нещо. Защо? Защото лекарят, за да е добър лекар, трябва да се занимава с наука. Иначе какво става? Синдромът на изчерпването и става или циник - д-р Хаус, или се опростачва, а може и алкохолик, особено при дамите. Това е защото професията е много натоварена. Лошото е, че не на всички пациенти им минава. Каквото и да направиш, нито медицината е толкоз развита, нито ти си толкова подготвен, нито лекарите са богове. За жалост нашият свещен дълг е да умират колкото се може по-малко и да боледуват по-малко, за по-кратко време, както и да не ги боли. Това е, което трябва да правим.
Казвате, че жените, за да издържат на стреса и да овладеят тези емоции, пият?
Пият, да и то тайно. Ужасно е. Даже и да взимаш много пари, това натоварване се отразява психически или т.нар. „синдром на изчерпването". Именно затова едно от нещата, с които можеш да спасиш психиката, това е да се занимаеш с някаква наука, свързана с медицината. Именно това ги е накарало още преди векове по медицинските университети лекарите да завършват с докторска степен, извършвайки някакво научно изследване, навлизайки малко и докосвайки се до науката. Това трябва и у нас да стане и може би ще стане след време.
Така да се бори този стрес в медицината, а не с цинизми?
Да, да, разбира се.
Гинеколозите например са най-циничните доктори, които съм срещала.
Да де, ама всички сме раждани от гинеколози, нали? Майките ни са ходели по гинеколози, сега съпругите, сестрите също ходят на гинеколози. Това е свещена професия. В ръцете ти са два живота - на майката и на детето. За жалост малкото изключения настройват обществото отрицателно.
Говорим си ние „от векове това", „от години така". Аз много се впечатлих от годишнината, кажете и Вие! 130 години какво? Обяснете!
130 години от Указа на княз Александър Първи Батенберг, който на 18 ноември 1881 г. подписва указа за създаване на сегашния Национален център по заразни и паразитни болести. Тогава той е първата висша медицинска институция в държавата, създаден като противовариолна станция за борба с едрата шарка, след това прераства в противочумна станция, става бактериологичен институт от края на 19-ти век, след което се преиуменува в Институт народно здраве, 50-те години се казва Научен институт по епидемиология и микробиология, а сега е Национален център по заразни и паразитни болести. Но от тогава до сега 130 години този институт с достойнство върши своето дело. Делото е да се бори с инфекциите, с инфекциозните заболявания, да ги намалява, да ги предотвратява и всичко това да се прави за благото на българския народ. Това е мотото на института, това е било и мотото, когато зданието е било построено с помощта на Рокфелеровата фондация и от българското правителство. Имайте предвид, че 30-те години на нашия век, когато е строена тази прекрасна сграда на ул. „Янко Сакъзов" със статуята на Фунев - майка с 4 деца, българското правителство застава с 30 млн. тогавашни лева и Рокфелеровата фондация плаща 12 млн. тогава златни левове. Имайте предвид, че е строено след войната, след отново загубената Първа световна война. Но тогава хората са знаели и държавниците особено, че ако искат силна държава и благоденстващ народ, първото нещо, което е общественото здравеопазване. Така правя препратка към настоящето - пътеки, търгове, лекарства. Това донякъде не е работа на държавата. По света имаме работещи здравни системи, които са напълно частни. Например в САЩ държавни болници са само ветеранските, всичко е частно. Бързата помощ е частна, частни са най-добрите университети, но има нещо, което е държавно в САЩ и това може би нашите политици не го знаят. Това е Центърът по контрол на заболяванията в Атланта. Държавната институция с много големи правомощия, която контролира инфекциите най-вече, като по този начин държавата прави контрол във всички болници, във всички здравни служби във всички здравни практики, навсякъде. Държавната институция трябва да е общественото здраве, не пътечките, които са работа на осигурителния фонд, на касата. Не медицинското образование, което качеството му е работа на университетите. Не добрите медицински практики, които са работа на професионалните сдружения на лекарите. Държавата трябва да стои зад общественото здравеопазване и по този начин да контролира всички тези неща.
Разбрах Ви, защото от една инфекция, примерно болнична, може да се случи най-страшното на много хора, нали? А у нас се крият болничните инфекции. Ние не говорим за това.
Много добре насочвате въпроса. За мен най-големият проблем на българското здравеопазване в момента са вътреболничните инфекции . Защо? Защото те са много, дори в напредналите държави. При нас се крият и знаете ли защо? Защото, ако не се крият, идват едни хора - РЗИ и започват да глобяват старшите сестри. Една женица, която работи там за 400 лв. този хуманен труд, отдава си здравето и да я глобиш 100 лв. - не може така. Нещата трябва да стават и да се учим от западните държави, но да го правим със специалисти и те да правят това, което трябва да се прави, а не хора, които отиват веднъж на командировка и се връщат пълни с идеи.
Какво трябва да направим тогава? Регистър ли трябва да има на вътрешноболните инфекции и всеки месец директорът на лечебното заведение да прави проверка, да донася информация. Какво трябва да се направи?
Не. Трябва да се смени философията. Вътреболничната инфекция си е проблем на болницата. Колективът на болницата, лекарите и сестрите трябва да го припознаят като собствен проблем и не да крият, а да се борят да се намали това нещо. Защото когато регистрираш, че на болния се е зачервило мястото, от където влиза системата за вливания, това е вътреболнична инфекция. Тя не е страшна. Но ако се грижиш добре за тази инфекция, няма микробите да тръгнат по другите болни в стаята. А ако ти си затваряш очите, че това не е инфекция, не се взимат мерки, тогава всички ще бъдат с тази инфекция. Или пък когато се сложи един катетър на един пациент за уринарната система, за отделяне на системата, което за жалост е масова практика в нашата страна, защото няма сестри и все по-малко са санитарите и не дай си Боже да легне мъж на легло - гледат бързо да му сложат катетър, защото иначе трябва 4-5 пъти да се носи уринатор. Така след втория ден инфекцията е на лице. Ако я скрием, той ще си излезе с тази инфекция в обществото. Между другото не съм чул мъж да е излязъл от урологично отделение без инфекция. Много често чета лекции на колеги - общопрактикуващи лекари, които се сблъскват с този проблем и питам залата: „Може ли да вдигне ръка колегата, който е видял мъж, излязъл от урологична клиника без уро инфекция?" Досега не съм видял такъв колега да докладва за такъв случай.
А аз ще ви кажа какво съм чувала като пациент и Вие ме поправете, ако греша. Точно, за да се скрият тези вътрешноболнични инфекции, когато останем в болница, ни тъпчат с антибиотици, които ни правят някаква защита срещу такива инфекции. Какво мислите за това?
Много е умно това, което казвате, защото е факт. По данните, които имам от Асоциацията на микробиолозите, които следят почти всички болници, тъй като над 85-90% от легловия фонд следим какви антибиотици се прилагат, какви са микробите, причинители на инфекции, каква е тяхната резистентност към антибиотици и мога да Ви кажа, че над 62% от пациентите, които влизат в болници, взимат антибиотик от влизането до излизането. Именно това е начинът колегите да компенсират страха и хигиенните неудачи, които водят до вътреболнични инфекции. В сравнение с Европа е три пъти повече, за да не кажа пет. Това е един от най-големите проблеми на нашата медицина. Но ако кажа, че ние сме и единствената държава, член на ЕС, която не изпълнява ангажимента си към решенията на ЕС да има такава програма за вътреболнични инфекции и микробна резистентност, ще допълним нещата. Засега не даваме пари за такава програма. Пестим от дезинфектанти, пестим от ръкавици на персонала и затова ще трябва да крием вътреболничните си инфекции. Лошото е, че тези хора ги изписват по пътечки на седмия или осмия ден и те си отиват в обществото с инфекции, които са причинени от микроби, селектирани в болницата и много опасни, не можещи да се лекуват с антибиотиците, които се купуват от аптеката.
Кога ще се промени всичко това?
Борим се. Аз лично се боря. Преди 20 години, когато промените ме завариха в Германия на специализация, бях наивен да си кажа, че ще станем като Германия след 10 години или 5 години. Оттогава правех всичко професионално, което научих в Германия - стандартизация на методите за антибиограми, външен контрол за всички лаборатории в страната, начин на регистрация на инфекциите, както е в Германия, начин на регистрация на антибиотиците, тяхната резистентност, консумацията им, кои микроби причиняват инфекциите в обществото, в болниците. Какво си мислите, че държавата помага за това? Не! Постигнахме много и ще продължаваме, но както казваме продължаваме с усилията на инат, защото виждаме, че доста от институциите не помагат в това отношение. За съжаление микробиологията е една поливалентна специалност, защото я има представена във всички болнични заведения, във всички практики. Вярно е, микробиологът е един в болницата, но са задължителни. Затова горе-долу имаме представа какво е положението в нашата страна.
Тогава какво е положението? Тежко?
Тежко е положението. Да се надяваме, че обществото ще разбере колко е важно здравето и не трябва да се хокат лекарите, защото е вярно, че има недобросъвестни колеги, има грешки, има скриване на грешки, има и чисти мошеничества, с това съм съгласен, но болшинството лекари са много свестни хора. Когато преди 30 години учихме медицина, повярвайте ми, не вярвахме, че учим медицина, за да ставаме милионери, както сега някои станаха и то на държавни заплати, което е смешно. Но да не отваряме приказката, че един професор в микробиологията взима 50 или 100 пъти по-малко от един професор другаде. Извинявайте, но какъвто иска да е този другият нито 100 пъти повече работи, нито 100 пъти повече знае, а пък да не говорим, че не е спасил повече хора. Защото микробиологът може би е спасил най-много.
На мен микробиологията ми звучи като мозъчната хирургия и като висш пилотаж.
В дадени специалности до 80% от лечимите болести се причиняват от микроби, вируси, бактерии.
Колко микроби има в нашите тела?
В нашите тела има 10 пъти повече микроби, отколкото собствените ни клетки. Това е като бройка, а като различни видове - някъде към 1000. Това са вируси, микроби, гъбички. Една част от тях са полезни. Една част произвеждат витамините, които са ни нужни, една част от микробите, които са по нас са полезни и ни предпазват от попадане на вредни микроби, а пък с една част си живеем, без да знаем за тях, докато те се радват на добро съществувание в нашето тяло.
Сега е сезонът на грипа и на всички респираторни инфекции, които са през зимата. Дайте полезни съвети!
Нормалният човек годишно пет пъти боледува от някаква вирусна инфекция. Лятно време обикновено боледува от ентеровируси, които са свързани с храносмилателната система. През зимата боледуваме от инфекции на горните дихателни и, не дай си Боже, с усложнение на долните дихателни. От горните дихателни - в момента смъркаме, кашляме. Обикновено това са вирусни инфекции, както да речем при възрастните хора - когато те заболи гърлото, трябва да си сигурен, че в 90% това е вирусна инфекция. При децата не е така. Съотношението на бактериалните причинители при децата при ангините е обратно. Там са повече бактерии и трябва да се лекуват с антибиотици. Докато възрастният, когато е заплашен или има някаква вирусна инфекция, трябва общо да укрепва здравето си и да спазва някакви правила - да не зарази семейството си и хората, с които работи.
Личната хигиена е много важна. Ако кихаме, подсмърчаме, да не взимаме антибиотици, така ли?
Много добре го казахте! Нали знаете за кихането? Във Финландия и Скандинавието, където епидемиолозите наистина вършат нещо полезно, ходят по детските градини и училищата, като учат децата, че като кихат да не си слагат ръката пред носа, както нас са ни учили, а да кихат в ръкава си си. Когато кихнеш в ръката си, след това ти с тази ръка пипаш повърхности, пипаш другарчетата си, храните се заедно и микробите или вирусите от ръката ги разпространявате навсякъде.
Учители по кихане?
Да, учители по кихане. Елементарно е, но това ако намали с 5 до 10% кихането у децата, мисля, че ще е много полезно и този разговор ще е полезен за всички. Колегите в работата също трябва да се научат да кихат винаги, като на достъпно място да е носната кърпа.
Кажете, ще се върнат ли страшните болести?
О, да, те се върнаха. От 68 г. до 93 г. нямахме Марсилска треска, но се върна. От 60 г. до 97 г. нямахме толаремия - върна се. Да Ви кажа промените в селското стопанство и структурата на селското стопанство върнаха много болести, които ги бяхме изкоренили. За съжаление се явяват много болести, които са наистина опасни. Лошото е да не прекаляваме лекари и журналисти и да плашим народа с неща, с които не бива да се плаши, защото ако наистина трябва да се плаши с нещо, то трябва да се казва истината.
