И получихте дежурните зюмбюли и други китки от колежките, и онова тайното.
И си облякохте новите дрехи. Прическа, маникюр...
Сложихте си скъпия парфюм. Все пак празник е. На жената, майката. Онази Вечната.
Обичаната.
За едно рано пораснало и рано остаряло момиче този празник завинаги няма да се случва. По Оня начин. Ако въобще се е случвал някога. Петя.
Героинята на новините от вчера. 16-годишната майка, убила със собствените си ръце новороденото си бебе.
Сам по себе си зверски акт. Непростим със жестокостта си. Убийствен с травмата си.
И от този март, 16-годишната Петя никога няма да е същата Петя. Каквото и да се случи после с живота й.
Ако има въобще такъв.
Защото има травми, които те погребват жив. До края на дните ти.
Повечето съдят Петя.
Други търсят собствените си индулгенции с оправдания от рода на "идваше на училище редовно, беше добра, усмихната, старателна, беше пълничка, не се виждаше корем, такова хубаво момиче, защо постъпи така?".
БГНЕС
Сочат с пръст младежа, дето акуширал на момичето, тикат му микрофони, за да каже и той?
Социалните кършат пръсти, защото нямали сигнал, никой нищо не им е съобщил. Обществото се чеше по главата, докторите пазят тайна, а новините днес вече имат друга "дъвка".
В крайна сметка всяко чудо за три дни.
И това ще мине.
Ще остане обаче отвратителното и разкъртващо усещане за човешкото дъно, до което сме стигнали, че сме станали глухи и слепи за болката в очите на ДЕЦАТА НИ.
Че сме се превърнали в общество от куци щрауси, със забодени глави в пясъка и изрязани уши, неспособни да различат мълчаливите викове в очите на страдащите от дежурното всеобщо крякане.
Че в алчността и стремежа си за някакво химерно утре, сме зарязали децата си на произвола на живота, надявайки се някой друг да свърши нашата работа, заменяйки усещането за майчина топлина и ласка с някакви евра и имоти.
БГНЕС
Че приемаме родителството безусловно и безадресно, без значение вътрешните ни съмнения, които човъркат в човешкото ни любопитство, по отношение на хорската мълва и чистоплътността на някои родителски намерения.
Защото е по-лесно да се сочи с пръст и порицава, да се преструваме, че нищо не се е случило и нищо не сме видели, вместо наистина да ПОГЛЕДНЕМ в очите. Вътре. И да подадем ръка. Или дори само пръст.
И това не е поредното ми драскащо конско, а делничният ми ужас от новите ни времена. Който прави винаги куци всички празници.
Защото със сигурност колкото и добра актриса да е била тази 16-годишна Петя, посегнала на първородната си рожба, то някъде нещо в нея раздиращо е крещяло, че има нужда от помощ.
Че някой рови нагло в момичешката й душа или посяга нечистоплътно и мерско към тялото й.
И че има близост, от която гориш!
Че носи в себе си живот, който я плаши? Че заключва в душата си тайни, които пращат по дяволите целия й живот?
БГНЕС
Бога ми!
За това не са нужни институции, нито закони. Имаме ги. И едните, и другите. И работят. Принципно.
Но Човеците ги няма. Както в тях, така и навсякъде около нас.
Онези Човеци, дето могат да видят и атомчето тъга в очите ти и перцето болка в сърцето ти.
И имат куража да подадат ръка.
Защото болката, която те превръща в убиец на собствената ти рожба и живот, не се носи в корема.
Тя е в душата. А за там трябват други очи.
Честит празник, Бездушие!
