1806 г. френският император Наполеон І подписва указ за издигането на Триумфална арка в Париж, за да възвеличае победите на своята армия. Първият камък във фундамента на съоръжението е поставен на 15 август следващата година, на 38-ия рожден ден на императора.
През 1815 г., когато Наполеон е свален от власт, височината на арката достига 20 м. Крахът на великия император обаче преустановил работата по изграждането й. Строителството било възобновено едва след 8 години, а работата по проекта приключила на 29 юли 1836 г., по време на управлението на Луи Филип
Автор на проекта за Триумфалната арка е архитект Жан Шалгрен, който бил вдъхновен от триумфалните арки в Древен Рим, които били издигани в памет на знаменателни събития,в чест на знаменити хора или божества. Мащабите на парижката арка обаче превишават образците от античния свят - тя е висока 50 м и широка 45 м.
Грандиозният й петметров фриз е украсен релефни изображения на началото на похода на наполеоновската армия и нейното завръщане. В горната част на арката има 30 щита, гравирани с имената на големи военни победи от периода на Френската революция и Наполеоновите войни.
На вътрешните стени на монумента са изписани имената на 660 души, от които 558 френски генерали от Първата френска империя. На по-късите страни на 4-те носещи колони пък са изписани имената на големите спечелени битки през Наполеоновите войни.
В Триумфалната арка има асансьор, който води посетителите почти до върха, до малко таванско помещение. Там се намира музей, който съдържа модели на арката и в който може да се чуе цялата й история. От този музей до терасата, от която се открива панорамна гледка към Париж, водят 46 стъпала.
1856 г. в Цариград е обнародван султанският реформаторски указ Хатихумаюн. Актът е обявен от султан Абдул Меджид I.
Хатихумаюнът повтаря основните постановки на Гюлханския хатишериф и обещава нови реформи. Документът е споменат в Парижки мирен договор и по този начин придобива характер на международно задължение. Любопитен факт е, че в буквален превод думата „хатихумаюн” означава щастливо писмо.
Хатихумаюнът предоставя право на всяка християнска общност да се обръща пряко към правителството със свои искания. Той прокламира равните възможности между мюсюлмани и немюсюлмани при заемане на държавни длъжности, в съдилищата, при прием в гражданските и военни учебни заведения.
Новият реформен акт създава условия за по-бързото навлизане на капиталистическите отношения в икономиката, като стимулира оформянето на буржоазна прослойка, предимно от нетурските народности, дава тласък на светската култура и образование.
С настъпването на Източната криза (1875-1878) реформите са прекратени, а по време на управлението на султан Абдул Хамид II в империята е установен реакционен режим.
1861 г. Виктор Емануил II става първият крал на Италия. Италианците го наричат „Бащата на Родината”.
Виктор Емануил II е представител на Савойската династия, крал на Сардинското кралство (Пиемонт) от 1849 г., първи крал на единна Италия (от 1861 г.). На 17 март 1861 г. той приема титлата крал на обединена Италия за пръв път в историята.
Италианското кралство или Кралство Италия е съюз от монархически европейски щати, чиято територия е приблизително същата като на днешната италианска република. Кралството е създадено през 1861 г., след историческия период, наречен „Рисорджименто”, от сардинското кралство, управлявано от кралете от савойската династия.
При управлението на Виктор Емануил II през 1860 г. Херцогството Парма и Пиаченца, Херцогството Модена и Ерцхерцогството Тоскана решават да се обединят със Сардинското кралство с всенародно гласуване и да създадат Кралство Италия. През самата година новороденият щат завоюва Кралството на двете Сицилии с помощта на Джузепе Гарибалди и неговата експедиция на Хилядата, както и районите Романия, Марке и Умбрия от Папската държава. Тези територии са присъединени с всенародно гласуване.
През януари 1861 г. гражданите на новия щат за първи път избират италиански парламент. От почти 26 милиона души, са можели да гласуват само 419 938 души (почти 1,8% от цялото население). Този първи парламент се състои от 85 депутати.
Първият акт на италианския парламент е да провъзгласи Виктор Емануил II за Пръв крал на Италия на 17 март 1861 г. През 1866 г., след победата в Австро-пруската война, Италия превзема района Венето от Австрийската империя. През 1870 г., италианските войски превземат Рим и района Лацио, елиминирайки Папската държава. Рим официално става италианската столица (след Торино и Флоренция).
1873 г. Васил Левски е обесен в покрайнините на София. Днес тази годишнина официално се чества на 19 февруари.
Васил Левски е псевдонимът, с който е известен Васил Иванов Кунчев, революционер, идеолог и организатор на българската национална революция. Основател е на Вътрешната революционна организация (ВРО) и на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Известен е и като Апостола на свободата заради организирането и разработването на стратегията за освобождаване на България от османско иго. Други негови прозвища са „Дяконът” и „Джингиби” (Неуловимият).
Турската полиция разполага със сведения за него и го търси още отпреди фаталната случка в Къкринското ханче, затова свидетелстват много негови съратници, както и самият Левски в някои от писмата си. Повод за активизиране на търсенето му стават разкритията около обира на Орханийската хазна.
На 22 септември 1872 г. Димитър Общи организира обир на турската поща в Арабаконак. Левски е против, но е подкрепен единствено от поп Кръстю Никифоров. Залавянето на участниците нанася тежък удар на революционната организация.
Левски получава нареждане от БРЦК и Каравелов за вдигане на въстание, но отказва да го изпълни и решава да прибере архивите на ВРО от Ловеч и да се прехвърли в Румъния. Той знае за провала при обира в Арабаконак, но не знае, че турската полиция разполага с негова фотография и знае къде може да бъде открит.
На 27 декември 1872 г. Васил Левски е заловен от турската полиция до Къкринското ханче (източно от Ловеч). Според различни проучвания предателство спрямо Левски не е имало. До последно османците не знаели кого са заловили и Левски бил откаран в Търново, за да бъде разпознат. Чак там станало ясно кой е той. Впоследствие е бил отведен в София, където бил предаден на съд.
В София Левски е изкарван на разпит шест пъти. Първият разпит е проведен на 4 януари 1873 г. от комисия начело с Али Саиб паша. Пред съдиите Апостолът прехвърля цялата вина за дейността на Вътрешната революционна организация върху себе си и предотвратява задържането на други нейни дейци. По време на разпитите се провеждат много очни ставки на Левски с дейци от организацията, които потвърждават неговата роля в нея.
Левски се разграничава от дейността на Димитър Общи, за да избегне криминални обвинения. Очаквало се Великото везирство да освободи всички освен обирачите на пощата, защото политически процес не е в интерес на Турция и вреди на авторитета ѝ пред Европа. Комисията за процеса е: Али Саид паша, Шакир бей и Иванчо Хаджипенчович. В инструкциите към съдиите е записано да се накажат строго само ръководителите. В състава на съда са включени и българите Мано Стоянов и Пешо Тодоров като представители на българската община в града. Включени са още мюсюлмани и евреи.
Смъртната присъда е издадена на 14 януари, потвърдена е седмица след това - на 21 януари 1873 г. 60 подсъдими са осъдени на затвор и заточение и двама са обесени - Димитър Общи и Васил Левски.
На 18 февруари 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София (днес това е в центъра на града). На мястото, където било издигнато бесилото на Васил Левски, е издигнат паметник.
1919 г. извършен е неуспешен опит за покушение срещу премиера на Франция Жорж Клемансо. Френският политик и журналист е дългогодишен водач на Радикалната партия. Като министър-председател на Франция (1917-1920) той е основният инициатор на Парижките договори след Първата световна война.
Любопитен факт е, че именно той като издател на либералния вестник „L'Aurore” на 13 януари 1898 г. публикува на първа страница статия на Емил Зола в подкрепа на Алфред Драйфус, озаглавявайки я „Аз обвинявам!”.
Клемансо завършва гимназия в Нант, след което решава да следва медицина, също както баща си. Записва се във факултета по медицина в Нант. През 1861 г. продължава обучението си в Париж. Там той се сприятелява с хора от аристокрацията и заедно с тях той започва да издава ежеседмичника „Le Travail”.
В един от броевете Клемансо критикува писателя Едмонд Абу, както и режима във Франция. След издадените осем броя ежеседмичникът е спрян, а голяма част от работилите в него журналисти са арестувани. На 23 февруари 1862 г. Жорж Клемансо е изпратен в затвора за 73 дни.
Междувременно през 1865 г. той завършва медицинското си образование. Освен това не спира да се занимава и с журналистическа дейност - участва в издаването на различни вестници, пише и множество статии.
На 25 юли 1865 г. Жорж Клемансо заминава за САЩ. Там той се присъединява към така наречените френски клубове, организирани срещу императорския режим на Наполеон III и Втората империя. Връща се във Франция едва след падането на режима.
Формирането на т.нар. Парижка комуна вследствие на революцията от 1871 г. довежда до двувласие. Клемансо участва в Парижката комуна, откъдето започва и неговата политическа кариера. На 23 юли 1871 г. е избран за член на Общинския съвет в Париж. В периода от 1871 г. до 1876 г., преминава през различни постове в общината. Той започва професионална реализация като секретар, преминава през заместник-председател и достига до позицията на председател на общинския съвет през 1875 г.
През 1876 г. Клемансо дава старт на националната си реализация като политик. На 20 февруари с.г. е избран за депутат от 18-ти избирателен район. Това се случва още на първи тур. Вследствие на това подава оставка като председател на съвета. С блестящите си речи Клемансо се налага като безспорен лидер на радикалените републиканци. Още в началото на своята политическа кариера той започва да афишира стремежа си към отделянето на църквата от държавата.
На изборите през 1906 г. печели радикалната партия, което довежда Клемансо до поста на председател на Съвета. Неговият кабинет включва и министри без портфейл. Като министър на военните дела е избран генерал Пикар, който разкрива измамата по делото „Драйфус”.
По време на втория си мандат Жорж Клемансо печели прозвището „Бащата на победата”. В началото на неговия мандат идеята за победа над Германия e все още илюзорна. Политическата ситуация в Европа е сложна и нажежена.
От една страна Италия е в отбранителна позиция, Русия пък ясно показва трудността си в сраженията, а на Франция остава да чака подкрепата на САЩ. В този критичен момент Клемансо започва тайно да желае мир с Германия. Действията и изказванията му обаче афишират съвсем друго, след като прокламира идеята за „тотална война”. Когато Франция е изправена пред тотален погром, Жорж Клемансо отново отхвърля идеята за мир.
Изчакването му допълнително нажежава обстановката в страната и предизвиква редица критики към неговото управление. Изходът обаче е близо и на 11 ноември 1918 г. съюзническите сили нанасят окончателно поражение над Германия. Това довежда до края на Първата световна война.
Безспорно една от забележителните личности на Парижката мирна конференция е Жорж Клемансо. Той е водач на френската делегация, а също и председател на конференцията. Сред следваните от него приоритети на тази конференция е стремежът към присъединяването на Елзас и Лотарингия към Франция, изплащането на репарациите на Германия към Франция, както и гарантиране на сигурността по френско-германската граница.
На 28 юни 1919 г. е подписан Версайският мирен договор, който е ратифициран на 23 октомври 1919 г. По време на ратифицирането му Клемансо заявява: „Ние не правим чудеса”. Той е считан и за един от авторите на така наречената Версайска система. Много историци и политолози обаче обвиняват именно него за неуспеха на Версайския договор и цялостната Версайска система.
През януари 1920 г. Клемансо се кандидатира за президент на Франция. Той губи в надпреварата от Пол Дешанел, а малко след това подава и оставка. Така Жорж Клемансо слага край на участието си в политиката.
1929 г. са обявени първите Награди на филмовата академия. „Оскар”-ите са най-значимата филмова награда в САЩ. Статуетката, изправен рицар, подпрян на меч, се дава всяка година от Академията на филмовите изкуства и науки - професионална почетна организация.
Любопитен факт е мистерията около избора на име на статуетката. Най-популярната история гласи, че библиотекарката на Академията Маргарет Херик, виждайки статуетката на една маса, възкликва: „Досущ прилича на моя чичо Оскар!”. За първи път това име се употребява от Уолт Дисни през 1934 г. в негова реч. Въпреки че в пресата това наименование набира популярност в края на 1930 г., Академията приема официално неговата употреба едва през 1939 г.
Първите награди са раздадени на банкет в „Блосъм рум” в холивудския Рузвелт Хотел на 16 май 1929 г., но сред участниците в банкета няма особено напрежение, тъй като имената на победителите са известни още от 18 февруари.
Първите наградени филми са заснети между 1 август 1927 г. и 31 юли 1928 г. Първоначално гласуват всичките членове на Академията, като номинират кандидатите във всички категории. След това пет комисии определят десетимата претенденти с най-много гласове за номинации в по три категории. Компетентно жури от петима членове отличава финалистите.
1930 г. американският астроном Клайд Томбо открива Плутон. Той прави откритието в обсерваторията „Лоуъл” във Флагстаф, щата Аризона, по време на системно търсене на т.нар. планета Х, орбитираща отвъд Нептун.
Съществуването й е предсказано от Пърсивал Лоуъл и Уилям Пикъринг въз основа на аномалиите в орбитите на Уран и Нептун. Томбо прави откритието посредством т.нар. „мигащ сравнител” - уред, който позволява сравняване на две снимки чрез поставянето им едновременно в полезрението на наблюдаващия. При този метод движещ се обект, като планета, променя позицията си на фона на формално неподвижните звезди.
Новооткритата планета била наречена на римския бог на подземното царство - Плутон, който според митовете имал способността да става невидим. Първите й две букви пък са препратка към човека, който първи предсказал съществуването й - Пърсивал Лоуъл.
Името всъщност е предложено от 11-годишното британско момиченце Вениша Бърни.
Плутон е единствената планета в Слънчевата система, която все още не е посетена от земен космически апарат. Тя може да се забележи с големи телескопи, където се вижда като звездичка от 14-звездна величина. Заради огромното разстояние, което я дели от Слънцето, планетата се движи много бавно по небето.
Плутон е най-далечната и най-малка планета на Слънчевата система. Или поне беше... до 2006 г. Тогава Международният астрономически съюз „понижи” Плутон от статута му на планета в планета-джудже. Това се случи на базата на наблюдения и откритието, че Плутон е по-скоро голям скален къс, дошъл отвън на Слънчевата система (от т.нар. Куйперов пояс), а не се е образувала като останалите планети.
1942 г. най-голямата подводница в света - „Сюркуф”, потъва в Атлантическия океан. Подводницата носи името на френския корсар Робер Сюркуф и към средата на 40-те години е най-големият плавателен съд в света от този клас. Нейната кратка военна история е обгърната с противоречия и конспиративни теории.
Френската подводница е пусната на вода на 18 октомври 1929 г. и приета на служба във военноморския флот през май 1934 г. Тя е връх в опитите, предприети след Първата световна война, да се съчетае в рамките на един кораб скритостта на подводната лодка и огневата мощ на надводния кораб.
През 1927 г. във Франция е заложена серия от три подводници, като първа и единствена се оказва „Сюркуф”. На 22 април 1930 г. влиза в сила Лондонски морски договор, ограничаващ главния артилерийски калибър на подводниците до 155-мм на оръдията. В него (член 7) се прави специално изключение за полупостроения „Сюркуф”, но се спира строителството на останалите лодки, тъй като надвишават въведеното ограничение за 2000 тона.
До средата на 40-те години „Сюркуф” е най-големият плавателен съд в света от този клас до построяването на японските субмарини I-400 „Сентоку”. Тя е предназначена за крейсерски действия на океански комуникации на далечина 22 000 км, автономност на плаването 90 дни със скорост в подводно положение - 10 възела (18,5 км/ч) и в надводно - 18,5 възела.
„Сюркуф” носи 22 торпеда калибър 40 и 55 см, две 203-мм оръдия, в херметичен хангар носи хидросамолет Besson MB.411 за разузнаване и коригиране на артилерийския огън. Съществена подробност е, че може да води до 11 км прицелен артилерийски огън в полупотопено състояние, като за стрелба само оръдията излизат над водата.
До началото на Втората световна война „Сюркуф” извършва голям брой визити в чужди пристанища за демонстрация на военната мощ на Франция. Началото на войната заварва подводницата на Френските Антили. На 26 септември 1939 г. „Сюркуф” в състав на ескорта на британския конвой KJ-2 отплава от Ямайка за Франция и още с пристигането си влиза за ремонт в сухия док в Брест. Там я заварва нападението на Германия над Франция на 17 май 1940 г.
С един работещ двигател и със заклинено кормило тя успява да пресече Ламанша и да акостира в Портсмут.
През юни 1940 г. в хода на операция „Катапулт” всички френски кораби в английски пристанища са взети под контрол от британски моряци и морски пехотинци. „Сюркуф” е единственият френски кораб, чийто екипаж се опитва да окаже въоръжена съпротива, при която загиват двама британски офицери и матрос, както и френски мичман.
С изключение на двама офицери и 14 матроси останалата част от екипажа отказва да се присъедини към силите на „Сражаваща се Франция”. Екипажът отново е сформиран от френски моряци в Англия, но по-голямата част не са подводничари. За капитан е назначен Луи Блезон - един от двамата присъединили се офицери. Към подводницата са командировани британски офицер за свръзка и двама матроси.
„Сюркуф” е пребазиран в канадското пристанище Халифакс, където вече се намирали няколко френски кораба, и взема участие в ескортиране на трансатлантически конвои в началния участък от маршрута, а след това е изпратена да търси плаващи бази на немските подводници.
През август 1941 г. пристига в Портсмут на ремонт. Ремонтните работи са крайно затруднени поради нестандартната конструкция и оборудване на уникалната подводница, като продължават до 11 ноември.
На 20 декември „Сюркуф” заедно с три френски корвети взема участие в операцията по освобождаване на архипелага Сен Пиер и Микелон. После подводницата се връща в Халифакс, а след това потегля за Бермудите, въпреки многото неизправности на борда. Пристига там на 7 февруари със закъснение, тъй като по пътя се поврежда главната двигателна установка.
На 12 февруари „Сюркуф” напуска Бермудите и взема курс към Панамския канал за преминаване в Тихия океан. Заради повредения двигател подводницата е способна да плава само в надводно положение и то с максимална скорост от 13 възела.
В Панамския канал обаче тя не пристига. По официални данни в нощта на 18 февруари се сблъсква с военния товарен кораб на САЩ „Томсън Лайкс”. Американският капитан в рапорт долага, че се е върнал след сблъскването с неопознатия съд, който веднага потънал на 10 градуса северна ширина и 79 градуса западна дължина.
„Томсън Лайкс” извършвал търсене до 8.30 ч. на 19 февруари, но освен нефтени петна нищо не е открито. Нито хора, нито отломки не са открити. „Сюркуф” завинаги отива в небитието. Разследване от френска комисия обаче достига до извода, че причината за потопяването на „Сюркуф” е приятелски огън от страна на патрулиращ хидросамолет PBY Catalina, изпълняващ охранителна мисия срещу подводници в района. Взета е по грешка за голяма германска или японска подводница и е атакувана с гранати.
1960 г. в Скуо Вали, Калифорния, са открити Осмите Зимни олимпийски игри. Другите градове кандидати за домакинство тогава са били Инсбрук, Санкт Мориц и Гармиш-Партенкирхен.
Скуо Вали е първият зимен център, построен специално за олимпийските игри. В този американски курорт си съперничат 665 спортисти от 30 страни. Уолт Дисни организира церемониите по откриване и закриване на игрите.
Олимпийският огън е запален в къщата на норвежеца Сондре Норхайм и е пренесен от Осло до Лос Анджелис със самолет. Любопитен факт е, че пламъкът все още гори в Скуо Вали.
На игрите в Скуо Вали дебют прави биатлонът и за пръв път жени взимат участие в бързото пързаляне с кънки. Проведени са 15 състезания по ски скокове и алпийски ски, осем надпревари по бързо пързаляне с кънки и три по фигурно пързаляне. В същото време организационният комитет решава да не се провежда състезание по бобслей, тъй като участие са заявили само девет нации.
