Визитка:
Той е баща на култовата реплика за българския преход: „Днес е добър ден за българската демокрация." Изрича я преди 23 години, по повод приемането на един от първите текстове в Закона за земеделските земи, даващи право на частна собственост върху тях. Минава за един от дюлгерите на българския преход, тъй като председателства парламента, поставил темелите на новата българска държава- 36 то Народно събрание. В неговия мандат се приемат близо 300 закона, върху които и днес се упражняват днешните законотворци. Литератор по професия, философ по душа, политик по принуда, той има интересен житейски път: минава през стъргалото на българската политика в най- трудният й и романтичен период. Един от създателите на демократичния печат в България, лидер на Радикалдемократическата партия, един от стълбовете на СДС, извънреден и пълномощен посланик в едни от най- интересните държави в Източна Европа- Литва, Латвия и Естония и първи дипломат на страната ни в съседна Македония. Научен работник, почетен председател на движение „ България си ти". Автор на над 200 научни публикации и 4 книги.
Роден във Варна, преди 63 години, Щастливо женен за своята състудентка от Шумен -Валерия. Има син и дъщеря.
В града на розите го доведе номинация на Инициативния комитет за отбелязване на 25-та годишнина на демократичния преход у нас: за активно участие в изграждането на българската демокрация
Проф. Йорданов, останахте в българската политика не толкова с фундаменталното законотворчество на парламента, чийто председател тогава бяхте вие, а по-скоро с една култова реплика, която се превърна в диагноза и символ на прехода ни. А именно: „Днес е един добър ден за българската демокрация". След вас искрено никой друг политик не е изричал това, освен саркастично или алегорично. В този смисъл: свършиха ли хубавите дни за българската демокрация, или по не виждаме колко хубави дни има българската демокрация?
Началото на промените бе време на надежда. Ние вярвахме в промяната, желаехме я , мечтаехме за нея и си я представяхме като нещо хубаво, което ще се случи в живота на българските граждани. И голяма част от тази наша надежда, се сбъдна. Днес България е там, където в началото на 90-те години само мечтаехме да бъдем: част от един по-добър свят, светът на Европа. Част от демокрацията, част от свободата. И всичко това е благодарение усилията, положени в началото на прехода. Тогава ние не се преживявахме като политици. За нас, първите парламентаристи, не се говореше като за политици, а като хора, избрали съдбата да променят България. Всеки от нас имаше различна професия, различна биография, бе от различен край на страната, не бяхме опрели да се храним от политиката, искахме просто да вложим своя интелектуален труд в промяната, за да стане тя такава, каквато я искахме. Нямаше писани учебници за промяната, ние писахме този учебник с делата си. Кога сполучливи, кога -не. Учехме се в движение и допускахме и грешки. И това е естествено за една млада демокрация. Разбира се, не всичко се случи така, както го желаехме и мечтаехме и е нормално днес една част от хората да не са доволни от промяната. Или от всичко от промяната. Но защо не са доволни, къде е причината, аз има един отговор и той е, че ние побългарихме прехода. Вложихме в този преход много от негативното, което имаме като национална характерология. И вината не трябва да се търси само в политиците. Тя е в нашия национален характер, защото и това е много важно да се каже в града на Чудомир, тъй като той е големият български писател, след Алеко, който е показал и негативното на нашата народопсихология: стремежът да се лъже, да се краде от държавата, правенето на кариера от хора, които нямат качествата да заемат един или друг пост в държавата, но се стремят към него. И тези негативни черти на българския характер, се проявиха в нашия преход, и не случайно в българския парламент за тези 25 годни преход, се разходиха стотици български граждани. Но въпросът е: кои от тях запомнихме и с какво? Много малко са останали в съзнанието, а на практика много хора минаха и станаха депутати, министри и други държавни важни работи заеха ,но не оставиха следа след себе си. И може би оттам дойде разочарованието на хората: че никога не можем да случим на добро управление. Разочарование от качествата на българина като управленец.
Получихте грамота за принос в демократичните промени на България. Вие лично доволен ли сте от тази четвърт век демократично променяща се България?
Аз участвах реално в политиката до 1998 година, 8 години само. Във времето, в което се полагаха основите. Бях председател на 36-то Народно събрание, което за по-малко от 4 години прие близо 300 закона. Оттогава, до днес, непрестанно се правят опити да се реформират или променят именно тези закони. Но основата, фундаментът , не може да се промени, защото е такъв, че гарантираше смяната на системата. И системата е сменена. Въпросът е след като я сменихме, какво над нея надграждаме. И лично за мен, преходът приключи с приемането на България в ЕС, през 2007 година. Сами разбирате, че не е възможно 25 държави- членки на ЕС тогава, да приемат България, без тя да е осъществила преход към демокрация и пазарна икономика. Това са сериозни държави, те прецениха, че ние сме осъществили този преход. От 2007 година до днес, вече 8 години, остава едно чувство на неудовлетвореност. Но преходът приключи. И това, което сега наблюдаваме, са грешки от следпреходния период. Оказва се, че имаме я сградата на демократична Българя, а вътре в нея всеки сия прави сам, каквото си иска. Едни се ширят незаконно, друг избива прозорци, без да пита съседите и си слага нови черчевета, трети вдига на последен етаж пристройка и сградата става грозна, но на него му става широко. Оказа се, че българинът започна да побългарява промяната. Казано с езика на днешните политици: ние не спазваме проекта за новата сграда, архитектурната конструкция на тази сграда и сме склонни да си правим индивидуални решения и изпълнения, които облагодетелстват едни или други участници в политиката, но се отразяват зле на българския народ.
Това не е ли защото като народ имаме любими герои: Хитър Петър, Андрешко и Лъжлив Съби, които мултиплицираме навсякъде в живота си?
Точно така.
Българската ни чевръстина ли е причината за народното ни недоволство, че искаме всичко да се случи веднага, бързо, лесно, дори подарено и оттук да ни идват всички държавни болежки?
Ние сме припрян народ, който не може спокойно да изчака резултатите от една промяна, доброто. И затова всеки новодошъл или всяко ново лице в политиката, смята, че от него започва новото начало. Ние непрестанно говорим за ново начало, но всяко ново начало, като че ли ни връща все по-назад. Непрестанното ровене в законите и разбирането, че непрестанно трябва да се променя законодателството, направи така, че хората в България да не знаят какво представлява законът, каква е тежестта му. Така той се оказа „врата в полето". И всеки, който дойде на власт, може да го промени: в тежестта му или в същината. Или в свой интерес. И ние не можем да преживеем това, което навремето го дефинирахме като „ стабилност на промяната". Да има определено време, в което един закон да действа, за да се види кое е доброто и кое лошото в него. Затова и хората имат чувството ,че живеят в несигурност, защото около тях непрестанно някой променя нещо и те не могат да се хванат за нещо стабилно в този живот. Все някой нещо променя. Това е другата крайност на т.н промяна и т. н. реформаторство. Не може да се живее вечно в състояние на реформаторство. Хората трябва да имат време да почувстват силата на консервативната стабилност, постигната във времето на промяна.
Това означава ли, че сегашните амбициозни усилия на правителството, в които голяма роля имат и Реформаторите могат да създават това усещане за нестабилност и несигурност?
Не трябва да се спекулира с понятието реформа и реформаторство. Защото самото понятие е голяма отговорност и голям ангажимент. За да се определиш като реформатор, е нужно достатъчно дълго да си в едно управление и промените, които се правят, да се докажат във времето като важни и необходими за обществото. Не може да се наричаш Реформатор, ако не участваш в управлението. Няма понятие реформатор - опозиционер. Реформаторите са в управлението и резултатите от тяхната работа трябва да се виждат. За тях може да се издигне паметник, но може и да бъдат отречени тотално и забравени, ако са излъгали хората, че правят реформи. Надявам се, че сегашното правителство ще съумее да съчетае тези две линии, характерни за всеки преход: на реформите от една страна, и на консервативната стабилност, от друга. Така може да се гарантира спокойствие за хората. А що се отнася до десните партии: от края на 90-те години , те заболяха от левичарска болест. Вече 15 години. Това е лидероманията и зле прикритата революционерщина. В българските десни партии, всеки реши да става лидер. Колко партии се нароиха от СДС, кой не поиска да стане велик водач на партия? Това роене на партии, тази лидеромания, бяха убийствени не само за дясната политическа общност, но и за политическия климат в страната, тъй като го заразиха с бацила на непостоянството. Оттам и чувството у хората, че няма нищо сигурно в нито една политическа партия. Създаде се и традиция, преди всички избори да се появяват все нови герои, „политически водачи", нови лидери, с нови партии, с нови имена. Световни шампиони сме по този показател. Не може една държава в тази ситуация да се развива успешно, тъй като всеки тегли в своята посока.
....в сегашния парламент реално има над 40 партии...
Да, така е, макар формално да са само 8. Но вътре в тях има изключително много партии. На това нещо трябва да се сложи край. То е деструктивно и действа против интересите на българската държава. Очевидно защо е така: защото не може да има 200 идеи за оправяне на Българя. Ако имаше 2 свестни идеи, на ръце да ги носим и целият народ да върви след тях . Но има 200 различни възгледа по всички въпроси за развитието ни като държава. Никъде в нормалния свят няма такова нещо. Хоратаса стигнали до извода, че максимално може да има 2,3, 5 партии, които да намират пътя и на конфронтирането, но и на разбирателството, когато се налага, в името на националните интереси. Всичко останало е партизанска борба, която влошава обществената атмосфера в България и отвращава нормалните хора от политическата действителност и политическия живот. Смисълът в началото на промяната през 90-те години бе: гражданите да са активни участници в политическия живот, не да чакат партийни поръчки и задачи. Но не сме си представяли, че едва ли не всеки българин ще иска да си направи партия, за да участва в политиката, като запише в нея роднини, близки,работниците от фирмата си, за да ги води на избори, като политическа партия. И това е една от големите пречки пред развитието на България днес.
В този смисъл: тези времена, не са добрите времена за българската демокрация?
Тези времена са някъде на границата между зимата и пролетта. Никакъв сезон. Нещо като 31-ви март. И всеки очаква какво ще стане на 1-ви април, кой за какво ще го излъже. Живеем в предпървоаприлска държава. И явно този ден пред 1-ви април твърде дълго го живеем.
Правихме два български Великдена, но не дойде Светлата седмица след тях. Защо?
Аз не съм песимист, аз вярвам в България, в хората на България. Знам, че човек е така устроен, че търси доброто. Но българинът, като че ли е малко повече скептичен от другите народи, резигниран. Прекалено много мърморим за щяло и нещяло, непрестанно коментираме другите, но забравяме да коментираме себе си, да се вгледаме в нас: типовете на кака Сийка, на Андрешко, на Хитър Петър, са живи. И по този начин, когато всички се стараем как един друг да се излъжем и да постъпваме спрямо човека до нас по един хитър начин, не може да вървим като общество. Силата на промяната, случила се в началото на 90-те години в Източна Европа, имаше две ключови думи: свобода и солидарност между хората.
Ние прехвърлихме свободата и я превърнахме в свободия. А няма свобода извън правилата. И другото: В страните около нас, като Чехия, Унгария, Словакия, има солидарност между гражданите на държавата. Обичат, ценят, уважават държавата си. Искат тя да е силна, могъща. Има солидарност между успели и не толкова успели и богати хора, между бедни и богати,. И тази солидарност е с много изражения. Прост пример: в другите държави също има богати хора, но те нямат палатите на нашите богаташи. Трудно ще видите гледки, обичайни за нашата страна: къщи като училища. И там има богати бизнесмени, но те не са решили, че като имат пари, трябва да си построят палати, за да разхождат там кучета си или любовниците си. Решили са, че човек може да живее и по-скромно, а останалата част от парите да раздаде за заплати на хората, които им работят. У нас се получи огромна пропаст между бедни и богати, между хората, които работят и новоизлюпените капиталисти във времето на прехода. И много често за проблемите на хората не е виновна държавата, а конкретният юнак, бизнесмен или капиталист вдадена сфера, който не може добре да си управлява предприятието. Силата на т.н капитализъм не ев това едни да имат пари, а други да нямат, а в това всички да имат пари, за да могат да потребяват. Само така се развива капитализмът. Така се развива веригата. Главният проблем на сjраната ни са ниските доходи на хората, но това не е само проблем на държавата, а проблем и на огромния сектор от частни собственици, които формират капитала на страната ни.
Ще доживее ли България „бялата си лястовица"?
Тя е винаги с нас. Не бива да спираме да мечтаем.
Ако днес трябва да ударите пак звънеца на българския парламент, с кои думи ще го направите ?
Уважаеми дами и господа! Днес е ден за добри дела.
Думата „демокрация" съзнателно ли я изпуснахте ?
Според мен вече има демокрация у нас..
