Ден след празника на българската просвета и култура и на славянската писменост искаме да ви срещнем с един учител- дългогодишният преподавател в Основно училище „Иван Вазов“ в Русе Красимира Димитрова. Тази година тя изпраща последния си випуск и се пенсионира. Вместо да се радва истински обаче, когато говори за раздялата си с децата в очите й се появяват сълзи. Защото ги обича безкрайно и смята, че професията й е призвание.
36 години е отдала на професията, 30 от които в ОУ „Иван Вазов“. Признава, че е уморена и че има нужда от почивка, но споделя, че въпреки всичко децата я зареждат изключително много. Красимира Димитрова признава, че професията е изнервяща и натоварваща, а и тя самата е много емоционална и амбициозна. Било й е трудно в началото, когато е трябвало да достигне нивото на колегите си, но се радва, че те са й помогнали. През годините не е могла да свикне с няколко неща:с това, че учителят никога не е бил защитен и с безотговорността на някои родители.
Щастлива е обаче с последния си клас, защото децата в него са прекрасни. А са прекрасни, защото имат такива родители. Въпреки че децата ни са прекрасни обаче, на всички е ясно, че скоро поредната вълна млади кадърни хора ще излезе от България, просто защото няма как да се реализира, коментира Красимира Димитрова. Това е и едно от нещата, които я натъжават и отчайват. Сили и оптимизъм обаче й вдъхва добротата у хората. През последните години като преподавател й се случва нещо разтърсващо. Дете от нейния клас се разболява сериозно, необходимо е лечение в чужбина. Красимира Димитрова е двигателят, който организира мащабна кампания за събиране на средства, на която се отзовават невероятно много хора.
Русенската учителка си спомня и много случаи, в които бивши ученици я търсят, сънуват и идват да я видят, защото са й признателни и я обичат. Въпреки големия брой деца, които е обучавала тя също не ги забравя. Неотдавна Красимира Димитрова бе удостоена с Вазовска награда. През годините също е била отличавана, но като всеки истински добър преподавател казва, че най-голямата награда е друга-малките жестове и любовта на децата.
Въпреки че й е трудно да се раздели с децата, Красимира Димитрова се старае да гледа напред. Обяснява ми, че ще обърне внимание на любими забравени неща, че се надява да попътува въпреки неголямата пенсия. Сигурна е също, че под една или друга форма връзката й с децата и родители няма да прекъсне.
