Незаменимата сладкодумна разказвачка на Добрич Веселина Малчева издаде поредната си книга, посветена на родния град и неговото минало. Този път тя описва централните улици на Добрич през периода 1900 – 1960 г. с всяка тяхна сграда – дом или институция, с имената им и техните промени във времето. Тук са парковете, градинките, къщите и покрай тях се усеща, вижда и чува животът, кипял някога в града, който е бил в началото на периода около 20 000 души, а накрая – около 100 000.
„Написах книгата си, за да я оставя на добричлии и на всички, които обичат Добруджа“, казва Малчева. „Нека остане като един албум за стария романтичен град, по който моето поколение изпитваме носталгия“. Авторката смята, че е надградила книгата на Данаил Бекяров, която е посветена на предишен период и добавя: „Надявам се, че след време, моята книга ще е основа, канава за младите да разкажат историята на новия Добрич след 1960 г.“ Малчева, която е работила като библиотекар и е краевед и родовед, е изписала на ръка страниците за около 40 дни, защото всичко е било запечатано в спомените й. Впоследствие за някои противоречиви места търси информация от наследници и установява, че възрастните хора често не помнят ясно, а младите не знаят. Много полезен й е бил браншовият указател, разкрива тя.
Книгата има и илюстрации – архивни фотоси от някогашния Добрич. В нея се описват къщите на едни от най-известните добрички фамилии и личности – на Никола Друмев, Райко Цончев, Алекси Момов /Стара къща/, Христо Рязков, Христо Капитанов, Печо Господинов – видни общественици и бизнесмени.
Малчева разказва, че след Освобождението от турско робство първите кметове на Добрич са наложили практика по централните улици да не се строят кирпичени, а само каменни солидни къщи. Богатите лекари, адвокати, търговци и чифликчии изграждат наистина внушителни сгради. При двата периода на румънска окупация пък тогавашната власт, ползвайки парите от високите местни данъци и такси и ниско платения труд на българите, построява значими и красиви сгради на институции – училища /сегашните Езикова гимназия и „Стефан Караджа“/, Общината /сега Добричка/, Художествената галерия и др.
Отличително е високото ниво на дарителство у богатите фамилии и личности – с лични средства на добричлии е вдигнат храма „Св. Троица“, като само Райко Цончев дарява 30 000 златни лева. Той построява и училище, притежава две великолепни къщи, едната от които впоследствие продава на банкера Никола Друмев, който открива там първата частна банка в Добрич – Добруджанската търговско-инвестиционна банка. Сградата е била на мястото на сегашното Високо тяло. Банката е закрита през 1941 г., после в сградата се помещавал детският отдел на библиотеката, помни Малчева.
Сред най-красивите места в града за нея е централният площад с шадравана, както и улицата „Народен съд“ с нейния Военен клуб, строен за правителствена резиденция при първите посещения на новата власт след Освобождението от турско робство /сега на тази улица е блок „Валентина“/. В сградата се помещавали и две стаи на читалището, като през румънско време книгите на български били укрити и ползвани по домовете. Там заседавал през 1945-а народният съд и оттам дошло името на улицата.
Сред съборените къщи е и тази на фамилията Списаревски, която е била до сегашния Дом на техниката /НТС/ - неслучайно улицата отзад носи името на летеца-герой Димитър Списаревски, а негов барелеф има на сградата.
Ако този облик на Добрич е бил запазен и през социализма, а не разрушен, както е станало между 60-те и 80-те години на ХХ век, градът би бил равен на Русе по своето очарование, казва авторката.
Интересен акцент в изданието е и промяната на имената на улиците във времето – заради сложната съдба на Добруджа. Първите названия се дават след Освобождението, после румънските окупатори прекръщават, след Възвръщането на Южна Добруджа към България 1940 г. се слагат нови, но те не се харесват на социалистическата народна власт и пак следва промяна и така до 1989-а. Централната улица се наричала първо Варненска – тя идва от пътя за Варна и отива в индустриалния квартал, като разделя града на две части, разказва авторката. Източната махала се е обитавала от смесен етнос – арменци, евреи, гърци; докато западната е по-нова и там се заселват предимно придошлите планинци и тракийци. Те избират района на храма „Света Троица“, който е духовен и образователен център.
Улица Варненска е кръстена от румънската власт „Причипеле Фердинанд“, след Възвръщането на Южна Добруджа става „25 септември“ – датата на влизането на българската войска в града от Варна; после за кратко през Втората световна война я кръщават Адолф Хитлер, а след 1945 г. се именува „Народна република“.
Сегашната ул. „Независимост“ през румънско е „Принчипеле Карол“, след 1940 г. – Цар Борис III; след 1944 г. – Георги Димитров. Тя е най-дългата улица в града, свързваща площада с шадравана с гарата и провеждаща пешеходното движение. Ул. „България“ е носела името „Мария Луиза“, после румънците я наричат „Реджина Елисавета“, след 1940-а е „Царица Йоана“, а социалистите й дават име „Васил Коларов“.
Веселина Малчева изрази задоволство, че след 1989 г. са избрани имена, които са вечни и няма причина да се сменят от всяка нова власт.
