За Франция съм слушал толкова много, че когато получих покана да посетя европейския парламент в Страсбург, извиках като прежаднял участник на винена дегустация Уи, Уи, Уи!!!
Нямаше как да не ме изпълнят възторзи и трепети, защото в своето вече 41 годишно житие битие така и не успях да превзема и тази дестинация...зер цялата си дива балканска прелест нося ежедневно опакована в дрехи алафранга, ама тук ме гледат само родни пейзани и мизирабльи, а не французи и ооооооо, манифик французойки.
Началото на пътешествието
И така, сложих си големите мускули, избръснах се, изкъпах се, целунах жената и децата, взех чорапи, кюлоти, ризи, яке, грамаден куфар, помолих се на небесния си покровител за добър път и се качих на дилижанса, който бяха осигурили организаторите на пътуването.
По пътя толкова се развълнувах, че чак заспах и пропуснах да видя как към нас са се присъединили пилигрими от Сливен, Нова Загора и се събудих чак в Стара Загора, където по-голямата част от моите спътници изрази неистов мерак да посетим тамошния мол.
Абе, какъв е тоя нездрав интерес към магазинната и търговска мрежа в старозагорско, бе!!! За Франция сме тръгнали, пък ще киснем в някакъв си магазин, пардон мол.
И с неохота затътрузих нозе по етажите на търговския обект и накрая изтощен от вълнения изядох порция кюфтета по чирпански.
Тъпо, тъпо. Като знаех, че ми предстои да опитам най-хубавата кухня на света, демек френската, пък тук съм загризал някакви нещастни кюфтаци...абе, сам се наругах заради работническо селския си избор. Друго си е нещо по-така алафранга, да речем сорбе от малбини или нещо там от сорта.
После, обзет от кулинарни копнежи, неусетно пак съм заспал, а останалите пътешественици се веселили, яли и се смяли.
Летище София
Чекирането мина без никакъв проблем, направо по европейски стандарт. Дори ме попитаха къде искам да седна до прозореца или до пътеката и аз си избрах близост до илюминатора, че да гледам. И ето ме в самолет на Луфтханза с полет до Франкфурт.
И до мен седна една мама, с малка дъщеря и с още по-малко синче и то рева, та се къса през целия полет. А отстрани бащата немец даваше съвети как да се усмири потомството му, пък носът на ревльото чак протече от реване.
И когато щях да извикам на висок глас към моите спътници ,
Абе, тази жена няма ли най-сетне да изсекне този малък звяр!?!?
жената се обърна към мен и ми каза на чист български
Извинявайте, дано малкият не ви е изнервил с този плач, а аз лицемерно отвърнах:
Ама, моля ви се, нека си плаче детето, нека се успокои!- а мислено благодарих на провидението, че си държах устата затворена.
Хм, жената си мязаше на германка, пък се оказа нашенка. Малеййй, как щях да се изложа.
Летище Франкфурт три часа по-късно
При приземяването чак ме сви стомаха. Не, не от атмосферното налягане. Неразположението на стомаха ми беше породено, да ме прости Господ, от черна завист. Боже, прости ми, че споменавам напразно името ти, но такъв чист, зелен и подреден град видях от въздуха, че родният Бургас ми се стори като фалирало сомалийско село.
А пък колко футболни терени и места за спорт зърнах от висините, чак ме хвана гняв, щом се сетих на какъв едрозърнест асфалт играем всяка седмица футболни мачове и как изглежда детската площадка, където синът ми израсна. Еееехххх....
21 април Вестник „Франкфурте алемайнге цайтунг” онлайн издание
Айн булгарише кретен кацна на летище Франкфурт и гледаше абориген. Диезе гросе кретен се рееше из терминалите без цел и посока и гледаше облещено идиотски.
Хм, ами как по друг начин да гледам, след като летището във Франкфурт е ако не ме лъжат статистическите ми познания четвърто по-големина в света. Огромно е, мащабите му надхвърлят всичко познато. В която и посока да погледнеш е все летище, а многобройните сгради и нива съвсем те дезориентират, особено ако си свикнал с родните мащаби.
С леко напрежение тръгнахме да дирим автобуса за Страсбург, накрая го намерихме, шофьорът му се оказа руснак и се разбрахме лесно. Натоварихме са на моторното превозно средство и поехме към Франция.
В ляво и в дясно ниви, градове, села, осветени замъци по хълмове, широки магистрали, поддържана пътна маркировка, идеално асфалтово покритие и ...пак се развълнувах и пак заспах. Малко по-късно се събудих, за да видя как преминаваме границата. Направихме го толкова лесно, колкото аз влизам от коридора в спалнята у дома, демек просто минахме покрай табелата с надрис „FRANCE” и воала, ето ме в държавата, където никъде не съм бил.
И пак опулено гледах и се чудех как всяка педя земя край пътя е обработваема, а в градовете и селата постройките са ниски...така неусетно притъмня, а вълнението ми от пътешествието пак премина в сън.
Събудих се в Страсбург, където автобусът ни стовари до някакъв площад, ние се наредихме до една спирка и зачакахме...не знам какво чакахме, но на десетата минута ни направи впечатление, че един автобус си е паркирал там и не тръгва...оказа се, че шофьорът му е чакал нас, но понеже никой не се сети да го заговори и дружно играхме етюд от абсурдния театър „в очакване на Годо”.
И се натоварихме отново, пък петнайсетина минути по-късно вече се настанявахме в хотела.
За хотелската стая мога само да кажа, че беше малка колкото спестяванията на български пенсионер. В нея ме втрещи едно уникално дизайнерско решение. Една и съща врата затваряше банята и стаята, т.е ако се усамотиш в банята имаш видимост към леглото, но ако някой иска да се уедини в стаята, тогава се оголва банята. Абе, тесничко беше.
И понеже бяхме изгладняли от пътя, тръгнахме като балканска орда да търсим нещо за хапване. Наблизо имаше някакво заведение с дюнери, шиш кебап и кюфтета...
Аз презрително се измях...не ми стигат кюфтетата по чирпански, които преживях в старозагорския мол, ами сега и във Франция да гълтам от същото, ааа, не моля ви се...
Реших да потърся нещо по така изтънчено, което да импонира на кулинарния ми натюрел.
И накрая видях един бар ресторант да работи, посрещнаха ни русолява сервитьорка и як барман.
Има ли пица?
Но мосю...
Ами, има ли нещо за ядене?
Ами, само дюнер мосю..
Хм, явно арабската кухня е превзела всичко – констатирах аз и поръчах един дюнер, като си представих как ще ми донесат нещо подобно на онези клисави бургаски питки, в които има две резенчета домат, кълцано сухо зеле, две кръгчета краставица, няколко парченца месо и много чеснов сос.
Донесоха ми половин хляб, пълен с много месо, с домати и с още нещо...наядох се царски...
Преди да заспя в тясното си легло се замечтах
Еее, утре най-сетне ще хапна нещо френско....
22 април пешеходен туризъм
Страсбург се оказа много красив. Един от символите му е храм.
Катедралата „Нотр Дам”, демек нашата дама, т.е Дева Мария , се оказа изумително архитектурно творение. Строили са я близо четири века и майсторите явно са дали най-доброто от себе си.
Как да ви я опиша. Представете си постройка, изградена от пясъчник, дълга около 100 метра, широка около 50 метра, висока 30 метра, а над всичко това се издига 40 метрова основна кула. Фасадата е цялата изпъстрена с малки скулптори, които са толкова изящни, че очакваш всеки момент да се размърдат и да ти кажат „Чадо, не се пули така идиотски към нас, че не е възпитано”
В единия край на катедралата има уникален часовник, до него е издигнат пък „стълбът на ангелите”, по който фигурите на Исус Христос, на апостолите и на ангелите са невероятно правдоподобни, сякаш не са от мрамор, а от плът и кръв.
Но стига религиозен екстаз. През вековете храмът е бил ту протестантски и тогава махали украсата по стените, ту католически и тогава отново ги слагали, но днес си е в лоното на римския папа.
Около градския символ са разположени старинни сгради с островърхи покриви, където се виждат много малки прозорчета. Оказа се, че заради влажната почва архитектите проектирали в стари времена мазетата по таваните, а не под първия етаж...т.е държали си киселото зеле по покривите. За зелето после ще ви разправям, защото екскурзоводката ни заведе в най-прочутия местен квартал
„Малката Франция”
Всичко започнало през 16 век, когато французите вече били завоювали Страсбург от немците. Френските хусари, улани, гренадири и прочие родове войски намерили тук ласки и милувки, но пламнала епидемия от сифилис.Имало страшно много болни, които били изолирани точно в този квартал, а заболяването им дипломатично било наречено „френската болест”
Та, по този начин се появил топографския обект „малката Франция”. А палавият му дух се усеща навсякъде, дори по масите на кръчмите, където да се гушнат мъж с мъж не е нещо непознато. Поне един пилигрим от нашата група го видя с очите си и ме извести, ама аз къде блях, че не видях...абе, не знам.
Е, по някоя французойка ще да е било.
Френските жени
Що се отнася до жените...ще бъда пестелив в описанията, защото жена ми ще чете това и трудно би приела възторзите ми. Накратко...французойките са елегантни, артистични и добре облечени, жени с индивидуалност и стил. Една близо 75 год. бабиера със синя коса и прическа си пазаруваше пред очите ми бански костюм от марката „Триумф”, а на мен ченето ми направо висна до земята при тази гледка. Това е то французойката, елегантна до края на дните си. И има много грациозни създания по улиците, по парковете и по магазините, сигурно заради кухнята ще да е.
Френската кухня
22 април обяд
Най-сетне се изправих лице в лице срещу най-добрата кухня в света.
Вече ни бяха предупредили, че местният кулинарен специалитет е кисело зеле с риба. Стори ми се много странно това съчетание и затова си поръчах кисело зеле с осем вида месо, демек „шокрют с нещо си”..не питах какво е месото, че да не ми отговорят конско и кучешко и да припадна.
Сервитьорът се оказа сърбин и ми донесе огромна купчина запарено зеле, киснато в оцет и върху него няколко странно изглеждащи изкъпани наденици и парчета мазно месо.
Нокдаун, а стомахът ми обяви стачка. Ще ви спестя подробности, но бях разочарован толкова много, че дори и шоколадовият мус не ме зарадва.
22 април вечеря
Пореден ресторант. Поръчах си льо петел отново със зеле, щото нямали льо пиле или ла кокошка. Пернатото го чаках почти час и накрая ми го докараха освен със зеле и с някакви препържени тестени парчета, които определиха като „елзаски спагети”. Преглътнах с голямо усилие на волята си малка част от порцията си, а за десерт си взех крем брюле, щото уж ми е познато. Все едно, че се запознахме отново с този десерт. Не го харесах, пък и той мене. Разделихме се.
23 април - вечеря в ресторант „Старата митница”
Вече бях твърдо решен най-сетне да улуча нещо хубаво от прочутата френска кухня. На първо време една зелена салата с бекон. След дълго чакане получих чиния с огромна купчина зелено растение и върху него четири тънички резенчета бекон, които изядох бързо, но после започна мъката. Зеленият треволяк се оказа глухарчета, обило заляти със сметана, дижонска горчица и със оцет.
Две три хапки от ливадния райграс накараха ушите ми да запищят, а очите ми се насълзиха от лютивата зеленина. Зарязох салатата и след нервно четене на менюто се спрях на кордон бльо, защото ми е познато и освен това в него нямаше никакво зеле. Блюдото ми пристигна и парчето панирано, мазно и тежко за преглъщане творение си остана почти цяло в чинията. Там останаха и поредните препържени късове тесто, които вече ви казах, че наричат елзаски спагети. На вкус бих го определил...хм...както и да е..не ставаше за ядене.
Аз съм позитивен човек и реших да наваксам с десертите. След кратка консултация със сервитьорката си избрах „ром баба”, което според обясненията се оказа кекс с ром.
Половин час по-късно ми донесоха една бутилка ром от Мартиника, а след още десетина минути ми подадоха чиния с нещо като хляб, гарнирано с грамадна топка сметана и пет стафиди. Оказа се наистина хляб, който е бил потапян във вода и на вкус си беше точно така...като мокра филия. И всичко това трябвало да се залее с ром. Не, мерси..ще пропусна. Зарязох и това.
Не искам да ви говоря повече за френската кухня. Яжте си я вие, няма само аз да съм прецакан, я.
Още за Страсбург
Името на града не се превежда като бюргер, който бил изпълнен със страст. Просто две щрасета / улици на немски/ се срещали на един бург, т.е мост и така го нарекли Страсбург. Има около 260 000 жители, красив, чист, подреден, зелен град, с корабчета по реките, велоалеи навсякъде и усмихнати и любезни хора.
Местните жители се препитават основно от туризъм, обслужване на чиновниците от европарламента и европейския съд, лозарство, винарство и това е всичко.
Средната заплата е между 800 и 1200 евро. Хората си живеят кротко и спокойно, а между другото пред нашите гнусни панелни блокове в Бургас са паркирани много по-скъпи и мощни коли, отколкото по техните улици. Според една от градските легенди местните хора не купували автомобили от марката BMV, защото на нея се хвърляли богати араби, затова франсетата предпочитали местното производство и то колкото се може по-малолитражно. Естествено и те си имат гета, но тях ги подминах.
Но ви гарантирам без следа от нихилизъм, че на този етап в Страсбург е по-добре за живеене отколкото в моя любим роден Бургас. Някой ден може и да ги надминем, защо не. Поне кухнята по нашите ресторанти не те кара да изпадаш в мирова скръб.
Обноски и общуване
Леле, колко са възпитани тези хора. Навсякъде бонжур, бонсоар, оревоар и прочие. Дори когато влязох в една тоалетна на градския площад, очаквах някой да ми каже „бон писоар мосю” е, никой не ми каза нищо такова, защото най-много да се бях стреснал и да ...намокря я крачол, я два.
Език
В Страсбург е логично да говориш на френски. Можеш обаче да хортуваш и на немски, не е проблем и да говориш на английски. Ще те разберат, но дали ти ще разбереш събеседниците си, ами това е въпрос на шанс. После току виж пак си получил нещо с кисело зеле в чинията.
Френска мода
Ясно е, че не всички хора по улиците носят дрехи на Ив сен Лоран или Лакроа, чанти на Луи Вютон или обувки Бали. Но повечето хора са добре облечени, а по магазините има постоянно разпродажби. Е, не видях никъде бесни пенсионери да купуват банани по 99 евроцента или възглавници за две евро, но пък няма смисъл да си спомням за бургаските пазарни истерии.
Накратко, за всекиго има по нещо хубаво.
Европарламент
Депутати , асистенти, съкретари, сервитьори, посетители, екскурзоводи, охрана..тълпи..хиляди хора във футуристична сграда на брега на реката.
И в цялото това хилядно преселение на народите има 18 български депутати. На нас ни говориха с огромно уважение за депутатката Румяна Желева. Била креативна, работлива, нахъсана и отговорна и затова я харесвали.
Има си хас да не я харесат, ами нали си е наше бургаско момиче.
А иначе от парламента, където решават съдбините на Европа, до центъра си за 15 минути пеш покрай реката. И пак красиви сгради, красиви полянки и прочие такива хубости.
Духът на Европа
Всичките ни събеседници в европарламента ни набиваха в главите само едно.
„Тук се вършат важни неща за всеки един европеец, тук се случват важни събития, тук се взимат важни решения и за България, тук имате приятели...”
Хм, един голяяяяяяям приятел на България ни заяви с отработена дикция на оратор
„Всеки път, когато съм в прекрасната ви столица Букурещ....” ъъъ...повече не слушах този приятел.
Както и да е. Европарламентът е наистина респектираща институция. И докато го обикалях, си мислех, че в комисиите му, по заседанията, в пленарната зала, абе, дори в ресторанта му, не могат да влизат измислени и случайни хора.
Затова вече знам, че трябва да гласувам на евроизборите, за да пратя там читави българи, които да отидат там, да видят, да научат хубавите неща и да наложат наученото у нас.
И току виж някой ден Бургас задмине Страсбург, а България придобие същата тежест като Франция.
Не се смейте, не съм луд.
И кухнята ни е хубава и жените ни са хубави и ...абе, айде стига толкоз.
