Добре забравеното минало: История на олимпийските бойкоти
Добре забравеното минало: История на олимпийските бойкоти / netinfo
Историята на бойкотите и политическото влияние на Олимпийските игри има почти 100-годишна история.

Годините след Първата световна война са изключително бурни и при подготовката на Игрите в Антверпен през 1920 година МОК демонстративно игнорира съществуването на съветския спорт. Германия, Австрия, България, Унгария и Турция не са поканени, заради участието им във войната. На Олимпиадата в Париж, Германия все още е изключена от олимпийското движение, но членството на 4 други държави е възстановено.

През 1936 година Берлин получава правото да проведе Игрите, но както информират източниците от миналото, нацистите превръщат събитието в откровена пропаганда. САЩ взима участие на Игрите, а иронията е в това, че тъмнокожият спортист Джеси Оуенс печели четири златни медала (100м, 200м, дълъг скок и в щафетата 4х100), за да се “подиграе” на високомерието на Хитлер.

Много страни предлагат игрите да бъдат бойкотирани, заради нацистката символика, но на практика единствената държава, която отсъства е Испания, където се води гражданска война.

След края на Втората световна война Олимпиадите са възобновени, но световната война се сменя със Студената.

През 1956 година по време на Игрите в Мелбърн изпъкват проблемите на Близкия изток. Египет, Ирак и Ливан се отказват от участие в Австралия в протест на действията на Великобритания и Франция в Суецкия канал.

Скандалите продължават и в Токио през 1964 година, когато Индонезия и Северна Корея спират националните си отбори, заради спор за участието на спортистите им в някои от надпреварите. Освен това на Игрите не е допусната ЮАР заради расистката си политика.

След четири години (1968) Мексико също се сблъсква с проблеми. 10 дни преди началото на Олимпиадата, мексиканската армия потушава студентска антиправителствена демонстрация, в която са убити повече от 200 младежи. С това местните перипетии не свършват. Двама американски тъмнокожи атлети вдигат ръце, присвити в юмрук, в знак на протест, символизиращ борбата на афроамериканците за своите права. Това предизвикало огромен резонанс, след като двамата били лишени от медалите, заради този политически жест.

Олимпиадата в Мюнхен през 1972 година става най-трагичната в историята на Игрите, тъй като протестите прерастват в насилие. Въоръжени бойци на палестинската групировка “Черният септември” убиват 11 израелски спортисти. Игрите са прекратени за кратко, за да бъдат почетени жертвите, а след това възобновени.

През 1976 година в Монреал не пристигат спортисти от 26 африкански страни. Това е протест против участието в Игрите на отбора на Нова Зеландия – страната, подкрепяща приятелски отношения с расисткия режим в ЮАР.

Най-мащабният протест е през 1980 година, когато 62 страни, начело със САЩ не пристигат в Москва. Причината за бойкота - навлизането на съветските войски в Афганистан.

През 1984 година руският отбор не взима участие в Олимпиадата в Лос Анжелис. Официалната причина е била формулирана така: “Смятаме за нецелесъобразно участието на съветските спортисти на Олимпиадата заради грубото нарушение от американска страна на Олимпийската харта, с отсъствието на достатъчни мерки за сигурност на безопасността на делегацията на СССР и развихрилата се в САЩ антисъветска кампания.” Хуан Антонио Самаранч опитва да потуши конфликта, но усилията му се увенчават с неуспех. Към бойкота тогава се включват редица социалистически страни, в това число и България. В резултат на това се разиграва куриозна ситуация в художествената гимнастика – в отсъствието на представителки на СССР и България, първата олимпийска шампионка в този спорт става канадката Лори Фанг, чийто най-добър резултат до този момент е девето място на Световно първенство.

Игрите в Сеул през 1988 година също минават под линията на бойкота – този път от страна на Куба, Етиопия, Никарагуа и още няколко държави.

Пълната победа на спорта над политиката е през 1992 година в Барселона, когато Игрите минават без протести и бойкот.

От този момент политическите скандали на Игрите не се наблюдават (ако не се смятат за конфликтите, които произлизат всеки път при борбата за домакинство на Олимпиадите). И днес – след 20 години – въпросът за бойкот на Олимпиадата в Пекин или церемонията по откриването е отново на дневен ред.

Въпреки всичко не е имало Олимпиада, която да остане далеч от политиката. Например, в Атина през 2004 година иранският джудист Араш Миресмали отказва да излезе на финала срещу противник от Израел. В резултат на случилото се иранският спортист заслужил благодарността на своето правителство за решението си и бил обявен в родината си за шампион и получил голямо парично възнаграждение.

По време на зимните игри в Торино през 2006 година един от членовете на италианския национален отбор бе обвинен, че не знае думите на химна си. След това се оказа, че спортистът е с австрийски произход, което едва не доведе до сериозен политически скандал.

Спорт