Пинокио е наивно и добродушно дървено човече, изпълнено с позитивни чувства към всеки, с когото разговаря – учтиво, възпитано и добронамерено. Пинокио е лъжец.
Пинокио обаче не е злостен и преднамерено лъжлив. Героят на Карло Колоди просто се наслаждава на свободата да говори каквото си иска и вярва, че от това няма да има никакви последствия. Без житейски опит и познания за човешката природа, той заблуждава както другите, така и самия себе си. Той е просто една дървена цепеница, получила съвсем неочаквано дарбата да говори. Това обаче не го прави истински човек.
Свободата на словото е основно човешко право, но способността да я упражняваме отговорно не се придобива автоматично с раждането. Тя се изгражда заедно с израстването на човешката личност, която се обучава и възпитава в човешкото общество. С времето човек се учи, в процеса на взаимоотношенията си с другите, как правилно да използва тази свобода, защото свободата на словото освен привилегия е и осъзната отговорност.
Колкото по-зряло е обществото, в което човек израства, толкова по-отговорно борави то със свободата на словото. Тази отговорност особено силно тежи върху раменете на хората, които са превърнали свободата на словото и неговото безпрепятствено разпространение в своя професия и призвание. Особено когато тези рамене са нежни и крехки – в чисто физическия смисъл на думата.
В подкаста „Тройка по никое време“ на Милена, Кирил и Тодор от „Тройка на разсъмване“ гостува журналистът с дългогодишен опит в отразяването на горещи теми от горещи точки по света Надя Ганчева. В разговора тя споделя, на базата на натрупания си опит в почти всички журналистически жанрове, своите размисли за отговорността, професионалните капани, заблудите, надеждите и отрезвяването, но и за удовлетворението, което ѝ носи тежката привилегия да превърне свободата на словото в свой професионален път и житейска съдба.
Призванието на журналиста е да информира обществото за случващото се. Но не само това. Той трябва да осмисли чутото и видяното така, че да го разкаже максимално достоверно и да не изпадне в ситуацията на Пинокио.
В свят, в който сме залети с всякаква информация и дезинформация, журналистът е призван да отсее истинското от фалшивото и да представи своя разказ за събитията така, че картината да бъде максимално близка до действителността. Една картина, осветена прекалено ярко, може да изглежда различно оцветена. Обратно – затъмнена, тя може да се различава от действителната си яркост и значимост.
Именно тук се откроява ролята на журналиста. Това е човекът, на когото е дадена тежката привилегия да използва свободата на словото, за да информира обществото за всичко, което се случва около нас, без да го преекспонира, но и без изкуствено да го „затъмнява“.
Неговата роля обаче не спира дотук. Добрият журналист би трябвало да може да анализира видяното и чутото, да постави случващото се в контекста на други събития и да разясни причинно-следствените връзки, доколкото е възможно, максимално безпристрастно.
Пълната безпристрастност, доколкото сме емоционални човешки същества, е невъзможна. Степента на възможната безпристрастност до голяма степен зависи от личната етика, от натрупания житейски опит и, не на последно място, от журналистическата интуиция. Тя, освен че може да е вродена, се култивира допълнително с много работа и натрупан професионализъм.
Именно този професионализъм дава и правото на изявена лична позиция. Когато имаш достатъчно професионален опит зад гърба си и си спечелил доверието на хората, те знаят, че няма да ти порасне носът.
Защото, за разлика от Пинокио, хората, които боравят професионално със свободата на словото, нямат необичайната особеност на дървеното човече да им пораства носът всеки път, когато казват неистини. Няма външен белег, по който да познаем човека, който вместо да ни информира, ни заблуждава – съзнателно или не.
Достоверността на информацията, която получаваме, пряко зависи от степента на осведоменост на този, който я поднася. А самият той разчита на достоверността на своите източници. Веригата се затваря с ключовата роля на съвестта и опита на журналиста.
Ключовият фактор, за да възприемем предадената ни информация като достоверна картина, образ, слово или звук, е степента на доверие, което имаме към посредника, медиатора, анализатора – журналиста.
Доверието се гради трудно. Особено днес – в съвременната информационна джунгла, в която всеки може да разпространява каквото съдържание поиска и както намери за добре, без непременно да държи на неговата достоверност.
За да избегнем информационните манипулации, отново трябва да погледнем като хора, а не като дървени кукли, на всичко, което ни се поднася в информационното меню. Изграденият с израстването ни разумен скептицизъм към информационния потоп е здравословният филтър, който ни помага да отсеем относителната истина – доколкото и тя все пак е субективна – от откровената, злонамерена или не, лъжа.
Това отличава мислещия и емоционално зрял човек от дървеното човече, което искрено вярва, че парите растат по дърветата – защото така са му казали и защото много му се иска това да е така.
Пинокио става човек тогава, когато успява да отсее истината от лъжата. Но най-вече когато започва да изпитва емпатия към другите човешки същества.
А това означава отговорност.
И именно отговорността е основната характеристика на свободното слово, както и на хората, които си служат добронамерено с него – дори когато вече не вярват, че могат да променят света. Хора като Надя Ганчева.
