Няма нищо по-българско от една звучна родна псувня. Псуването отдавна не е само част от речта. Псуването е нещо повече. Псуването е начин на живот. Начин на живот в България.
Тази сутрин, като много други сутрини, бързайки за работа, се качих в едно такси. Едно най-обикновено жълто с табела. Затворих вратата. Шофьорът потегли и аз изневиделица се оказах в таксито на онзи франсе сладур от едноименния филм. Само че не ми беше до свалки и забавление. Защото, уви, нито шофьорът беше актьорът, нито пък това, което се случваше, беше кино сюжет.
Всъщност това, което се случваше започна с много мръсна газ на един от най-опасните завои в квартала ми. Не можех да повярвам, че това се случва.Но се случваше. С мен. В 9 сутринта. Шофьорът продължаваше бясно да лети по малките улички, но най-странното е, че не спря да го прави дори, когато излязохме на булеварда. Той просто беше решен да изпревари въображаемия си съперник с цената на всичко.
Бяхме само на метри от светофара, когато яростно наби спирачки и почти се заби в колата пред нас. Това не го спря, напротив. Ядосано излезе от колата и започна да псува шофьора. След като изреди всичките му роднини, се върна зад волана и шеметната надпревара започна отново.
Излишно е да казвам, че когато ме стовари пред радиото, бях толкова не на себе си, че не знаех къде се намирам и изобщо не ми мина през ума да запиша номера на колата му. Грешка. Осъзнах го половин час след пътуването си към смъртта, от която като по чудо се бях спасила.
Идеше ми да напсувам някого. Когото и да е. Да напсувам лудия шофьор и дори да го набия, ако мога, затова, че ме беше накарал да усетя как смъртта диша във врата ми. Всичко, което исках да направя, е да спра треперенето и сълзите си. Но нито за миг не ми хрумна да потърся правата си. Или да споделя с някой, който да го направи вместо мен. А така е правилно.
Можеше да се върна в тялото си навреме, да запиша номера на колата или поне да запомня името на таксиметровата фирма. Да намеря шофьора и не да го срещам с бате Арни примерно, а с най-обикновен служител на реда. Да направя така, че на този луд човек да му бъде забранено да се доближава до каквото и да е превозно средство до живот.
Но това е така нареченият канален ред.
В България той ни се струва прекалено тромав, ако изобщо се сетим за него, разбира се.
Толкова по-лесно е просто да псуваш. Псуването ни лекува. Лекува уплахи, несправедливости всякакви, лекува болки, нетърпение, псуването лекува дори недоволството ни от самите себе си.
Някой някога трайно е объркал светоусещането ни. И светоправенето ни. Не знам кой и не знам кога. Знам само че моят живот, подобно на живота на хиляди други като мен, е само една псувня. Българска звучна псувня.
