Както се видя, Иран спази обещанието си до края на годината (тя приключва на 20 март според иранския слънчев календар) да изведе със собствена ракета носител в околоземна орбита своя пръв сателит "Омид" ("Надежда"). При всяко положение стартът, насрочен за 3 февруари сутринта, сполучливо бе осъществен. А многобройни международни медии (далеч не само иранските) съобщиха, че апаратът вече е излъчил към Земята предварително записано послание на иранския лидер по случай успешното му изстрелване, "официално затвърдило присъствието на Иран в космическото пространство".
Техническите особености на въпросното изстрелване безспорно са крайно интересни, но не и твърде решаващи към днешна дата. Къде е, моля ви се, разликата дали иранската "Надежда" ще остане в орбита и ще работи в течение на заявените няколко месеца или не? Тези дни може впрочем да разберем, че всъщност става дума само за суборбитален полет . . .
Въпросът е другаде. Въпросът е там, че след като Иран е намислил да стане пълноценна космическа държава, така или иначе все ще го стори. Дори ако сведем до пълен минимум значението на този февруарски пуск, очевидно е, че Техеран и космосът вече са неразделни понятия.
Какъв е основният компонент от космическо-иранско-ислямския въпрос в очите на световната общност? Не ще и дума, във всеки друг случай един космически старт с изкуствен спътник, осъществен от някоя държава, би предизвикал ако не гордост заради постижението й, то със сигурност не и опасения, камо ли страх. За жалост, в нашия случай космическите надежди и радостни очаквания на Иран, отдавна вече декларирани от техеранските власти като мирна космическа програма, будят сред западните експерти единствено асоциации с разработката на ракетно-ядрени оръжия.
Дали има основания за подобни страхове, още повече с оглед на последния успешен старт? По принцип, да. Ако се абстрахираме от конкретната държава и дадем оценка само на голите факти, изводът ще е, че редицата успешни пускове на балистични ракети (със среден обсег) и няколкото носителя, изстреляни в рамките на суборбитални програми, говорят за известни научно-технически възможности и в близко бъдеще не са изключени изпитания на стратегическо балистично оръжие.
Но само толкова. Няма основания - при това никакви, да се страхуваме, че определена държава, макар и с няколко успешни космически старта зад гърба си, ще може скоро да приеме на въоръжение пълноценна ракетно-ядрена оръжейна система.
Наличието на подобно оръжие се определя от съответните параметри. Основни са неговата боеготовност и способността на системите да издържат целия крайно сложен алгоритъм на полета.
Нещо повече, една-единствена единица такова оръжие, дори след успешни
netinfo
изпитания, в наше време (при разположени вече средства за предупреждение и противодействие срещу ракетно-ядрено нападение) ще е обречена на неуспех, ако в нечие помътнено съзнание се прокрадне мисълта да я използва.
Високата боеготовност на ракетно-ядрените сили зависи от бързината на реакцията при стремителни промени в обстановката и от способността да бъде взето и изпълнено съответното адекватно решение.
Показателен е в тази връзка примерът на Съветския съюз. Първоначално например подготовката за изстрелване на прочутата ракета Р-7 траеше 10 часа! Същевременно съветското ръководство неуморно повтаряше, че страната има възможност да поразява цели на територията на САЩ. Потенциално беше така. На практика обаче в случая нещата надали биха се развили "успешно". А няма никакви основания да предположим, че Иран ще може да постигне боеготовност на своето стратегическо оръжие според съвременните изисквания едновременно с неговата поява (засега то още не е видяло бял свят).
Освен това, едно е да се изстреля спътник, а съвсем друго - да бъде доставена до целта една бойна глава, и то с междуконтинентален обсег. Да се обърнем отново към опита на Съветския съюз, чиито намерения и задействаният потенциал едва ли оставяха място за съмнения, че страната желае час по-скоро да се сдобие с "ядрена тояга". Дори на Корольов и на екипа му се наложи да извършват все нови и нови изпитания, преди да се справят с проблема с разрушаването на бойната глава в плътните слоеве на атмосферата.
Всъщност, триумфът от есента на 1957 г., когато прозвуча легендарното пиукане на първия ръкотворен космически обект в историята, бе обусловен от тогавашната криза в идеите за доставка на бойни глави до целта. С други думи, съветският "Спутник" бе използван, за да се отвлече временно вниманието на държавното ръководство, което не искаше и да чуе за нищо друго освен разработване на ядрено оръжие.
Ефектът наистина надхвърли всички очаквания, но това е вече съвсем друга история . . .
----------------------------------
Бел. на РИА Новости: Авторското мнение може да не съвпада с позицията на редакцията. (БТА)
