“Рейгън блъфира,” казва един от стачкуващите авиодиспечери, когато на 3 август 1981 Рейгън обявява 48-часов ултиматум за спиране на стачните действия и връщане на работа. Разбира се, Рейгън не блъфира и този авиодиспечер плюс още 11 400 негови колеги, са уволнени след няколко часа, на 5 август 1981 година. Рейгън обявява война на стачкуващите без никакво колебание. И налага доживотна забрана да упражняват професията си (отменена през 1993 от Клинтън).
На 10 март 1984 Маргарет Тачър се събужда с новината за миньорска стачка. Месец по-късно вече са затворени 131 от 174 шахти. Стачката не продължава 48 часа, а една година - приключва на 5 март 1985, когато миньорите капитулират. Защото Тачър контролира пътищата - полицията дава възможност за работа на онези, които все пак искат да го направят.
Мнозина си спомнят и за друга стачка. Пак през 80-те, пак по времето на Тачър. Печатарските работници във Великобритания стачкуват и вестници не излизат със седмици. Тогава Рупърт Мърдок, проницателен до болка, тайно построява печатница в източен Лондон. Не просто печатница, а крепост. Охранявана от полиция и денонощно барикадирана, тя не спира да печата вестници. И стачката постепенно губи своя смисъл.
За нещастие на много от стачкуващите, описани в горните случаи, когато те биват уволнени и протестните им действия приключват, става ясно, че тяхната работа може да се върши от по-малък брой хора.
Точно това е големият риск, който поемаш предприемайки стачни действия. Някой може да разбере, че може и без теб. Риск, с който трябва да се съобразяваш. За нещастие на родните учители, които всеки уважава много, дойде време за тази равносметка. Ние обичаме учителите и те трябва да знаят това. Но обичаме и децата си. Защото, колкото и елементарно да звучи, те са бъдещето на тази страна. Когато са добре образовани, бъдещето на страната е добро. И обратно.
Разбира се, никой не може без учителите. Тяхната специфична работа, за разлика от някои други професии, не може да бъде заменена нито от военни, нито от временно изпълняващи длъжността наемници. Учителите са изключително важна част от обществената система и неслучайно в някои страни въобще нямат право да стачкуват.
Аз обичах моите учители. Те ме направиха такъв, какъвто съм и мога единствено да се преклоня пред техния труд. Възхищавах се, когато учителката ми по френски изглеждаше добре, имаше средства да пътува до Париж, да носи френски списания, да бъде мой модел за поведение. Омерзен съм, че има невероятни родни учители, които днес нямат средства да пътуват в чужбина, да имат Интернет у дома, да бъдат в крак с новите технологии. Учителите трябва да получават по-високи заплати и това е факт. Категоричен факт.
Заедно с това обаче идва време разделно. Когато мнозина работят от ранна сутрин до късна вечер, не мога да приема, че някой ще работи от ранна сутрин до ранен следобед. И после няма да иска да обучава детето ми. Защото изведнъж се е сетил, че е поискал малко и може да получи повече.
Също така не мога да приема, че моите приятели, които имат първокласници, за които този септември беше един от най-важните в живота, бяха изиграни.
Така, както моите страхотните учители, които – дай Боже всекиму – ме вдъхновяваха непрекъснато, така знам и какво направиха моите родители, и по-големите ми приятели. Те също ме учиха. Те също ми помагаха. И макар това да не ставаше в класната стая, аз научих много от тях. Защото те бяха другите ми учители. И точно тези, “другите учители” в живота, трябва да преподават днес на децата ни. Защото истинските учители не спират да стачкуват.
Стачката на учителите премина своя естествен пик преди няколко дни и вече започва да дава уродливо значение на самото понятие “стачка”. Какво ли ще се случи ако родителите, по-големите ученици, вашите приятели, отидат в училищните стаи и започнат да преподават? Един ден аз ще занеса компютъра си и ще направя най-шарената презентация за медиите в България. Друг ден мой приятел ще разкаже за Интернет, вдругиден трети ще представи любимите си книги, а четвърти ще обясни що е това финансова операция. Може и да не бъде по учебния план, великия учебен план, но поне децата, които изгаряха от желание да бъдат чисти и спретнати на първия си учебен ден, ще се върнат в училище. А това е най-важното.
На английски има един чудесен израз “to lose momentum”. Това е онзи красив миг, в който можеш да победиш, но когато той си отиде, а той си отива твърде бързо, просто губиш. “Мигът вече отмина,” както е казал поетът. Този миг съществува и в хазарта, и в работата, и в живота. Ако уловиш този миг и знаеш кога да се откажеш, неизбежно си тръгваш като победител. Иначе губиш.
Учителите са на път да загубят всичко.
Колкото до стачката, време за сълзи няма. Правителството не бива да се притеснява от изхода. Единственото, за което си струва да се притеснява, е защо децата са по улиците, а не в училище.
Бърз поглед по земното кълбо показва, че стачки има навсякъде, в тази минута някои изпускат момента и губят, други го грабват и печелят.
Така този уикенд стачкуващите в парижкото метро се върнаха на работа, защото изпуснаха момента. Подготвящите се за стачка холивудски сценаристи могат да спечелят или загубят. Днес пък бе прекратена стачката на учителите в Тасмания, които дадоха месец време на правителството, за да се справи с проблемите. През това време обаче австралийските училища работят. Не такава е ситуацията в Израел, където университетските преподаватели отказаха да открият учебната година. В БиБиСи се готвят за стачка, поради планираното съкращение на 1800 души. Пак във Великобритания около 90% от служителите на пощите се върнаха на работа. Таксиметровите шофьори в Мадрид и Ню Йорк също заплашиха със стачка, да не говорим за железопътните работници в Германия… И така нататък та чак до Пенсилвания…
Наричат Пенсилвания “щат на учителските стачки”. От 2000 година досега около 60% от учителските стачки в Щатите са били там. Защото Пенсилвания е един от 13-те щата, където учителските стачки са разрешени. Тридесет и седем щата ги забраняват. И както пишат в местния колежански вестник: “Никой не иска учителска стачка. Никой не печели от нея. Работата на учителите е от най-важно значение за нашето общество.”
Защото някой трябва да преподава на децата. Още утре. Ако учителите не могат, трябва да го направим ние, родителите.
Стачката на учителите премина своя естествен пик преди няколко дни и вече започва да дава уродливо значение на самото понятие “стачка”. Какво ли ще се случи ако родителите, по-големите ученици, вашите приятели, отидат в училищните стаи и започнат да преподават? Един ден аз ще занеса компютъра си и ще направя най-шарената презентация за медиите в България. Друг ден мой приятел ще разкаже за Интернет, вдругиден трети ще представи любимите си книги, а четвърти ще обясни що е това финансова операция. Може и да не бъде по учебния план, великия учебен план, но поне децата, които изгаряха от желание да бъдат чисти и спретнати на първия си учебен ден, ще се върнат в училище. А това е най-важното.
На английски има един чудесен израз “to lose momentum”. Това е онзи красив миг, в който можеш да победиш, но когато той си отиде, а той си отива твърде бързо, просто губиш. “Мигът вече отмина,” както е казал поетът. Този миг съществува и в хазарта, и в работата, и в живота. Ако уловиш този миг и знаеш кога да се откажеш, неизбежно си тръгваш като победител. Иначе губиш.
Учителите са на път да загубят всичко.
Колкото до стачката, време за сълзи няма. Правителството не бива да се притеснява от изхода. Единственото, за което си струва да се притеснява, е защо децата са по улиците, а не в училище.
Бърз поглед по земното кълбо показва, че стачки има навсякъде, в тази минута някои изпускат момента и губят, други го грабват и печелят.
Така този уикенд стачкуващите в парижкото метро се върнаха на работа, защото изпуснаха момента. Подготвящите се за стачка холивудски сценаристи могат да спечелят или загубят. Днес пък бе прекратена стачката на учителите в Тасмания, които дадоха месец време на правителството, за да се справи с проблемите. През това време обаче австралийските училища работят. Не такава е ситуацията в Израел, където университетските преподаватели отказаха да открият учебната година. В БиБиСи се готвят за стачка, поради планираното съкращение на 1800 души. Пак във Великобритания около 90% от служителите на пощите се върнаха на работа. Таксиметровите шофьори в Мадрид и Ню Йорк също заплашиха със стачка, да не говорим за железопътните работници в Германия… И така нататък та чак до Пенсилвания…
Наричат Пенсилвания “щат на учителските стачки”. От 2000 година досега около 60% от учителските стачки в Щатите са били там. Защото Пенсилвания е един от 13-те щата, където учителските стачки са разрешени. Тридесет и седем щата ги забраняват. И както пишат в местния колежански вестник: “Никой не иска учителска стачка. Никой не печели от нея. Работата на учителите е от най-важно значение за нашето общество.”
Защото някой трябва да преподава на децата. Още утре. Ако учителите не могат, трябва да го направим ние, родителите.
