Коментар

Стачките при Маргарет Тачър и Никола Саркози

12 ноември 2007 15:00

В началото на този месец на социално недоволство, ноември, си задаваме въпроси за метода на реформите на Никола Саркози. Дали е правилният? Железниците, градският транспорт, чиновниците, съдиите, а сега и студентите - ами ако се получи ефект на натрупване? Трябваше ли президентът да се захващa едновременно с толкова много случаи? "Не трябва да се безпокоите", заяви той на 6 ноември във Вашингтон на големите френски и американски работодатели от Френско-американския бизнес съвет. Той обаче каза това именно защото знае, че френските икономически среди се безпокоят.

Тези среди от шест месеца вече усещат, че президентът е привърженик на бързите скорости. Жилищното настаняване, извънредните часове, данъчното облагане, минималното обслужване, университетите, броят на чиновниците, съдебната карта станаха едно след друго предмет на реформи. Във всеки един от тези случаи обаче тактиката бе същата - президентът отиде докъдето можеше и спря при първите протести, зорко следейки проучванията на общественото мнение и личния си рейтинг. Оттам и дойде критиката за "половинчатите реформи". Оттам възникват и въпросите при сегашното блокиране на ситуацията с реформата на специалните пенсионни режими. Протестните действия набират сила. Какво ще направи Никола Саркози? "Ще удържа. Франция твърде много е отстъпвала в миналото и вече не може да отстъпва", увери той.

Всъщност икономическите среди не се безпокоят истински от отстъпление. Те знаят, че президентът няма избор. Ако се поддаде на натиска, ще го оприличат на Ширак и ще се окаже, че скъсването с миналото няма да продължило дълго, и че Саркози е просто "хартиен тигър". Така че, колкото и да продължат стачките, няма опасност президентът да се откаже от плановете си. Истинският залог през ноември касае разумните синдикални конфедерации. Подобно на работодателите, те също знаят, че бъде ли поставен с гръб към стената, президентът не може да се огъне.

Умерените синдикати обаче трябва да се съобразяват и с настроенията на членовете си, ако не искат те да се прехвърлят при по-радикалните конкуренти. Това обаче също предизвиква опасения - ако левичарите ги поведат твърде далеч, а после загубят, синдикатите ще оставят свобода за действие на правителството за двете предстоящи много по-важни реформи - на Кодекса на труда и на държавните институции. Истинският тест този месец не е за Саркози, а за синдикатите, започвайки от Общата конфедерация на труда. Същинският въпрос касае метода на реформите - бързината и личният ангажимент не водят нито до ред, нито до обща съгласуваност.

Как бе постъпила Маргарет Тачър? Знаем какви разлики има в обстановката във Великобритания през 1979 и във Франция през 2007 г. Разликите са огромни, пък било то само защото някои идеи на Желязната лейди вече преминаха и във Франция - приватизацията например. Синдикатите там са твърде силни, а тук са слаби. Няма нищо общо и между жената, която се възхищаваше на праволинейността на баща си бакалин и на мъжа, който обича яхти. И най-вече, минали са 30 години.

Но разглеждането на методите е поучително. Какви разминавания! "За това правителство са важни не първите 100 дни. Важни са следващите пет години и още пет години след това. Трябва да насочим тази страна в нова посока. Това ще отнеме време", каза г-жа Тачър пред "Таймс" в началото на 1980 г. Действително отне време - в продължение на три години резултатите са катастрофални, безработицата рязко нараства, а рейтингът на консерваторите главоломно пада. Маги обаче не се огъна. Така че първото разминаване е във времевите срокове.

Второто касае същността. "Истинската реформа не се намира в големите речи, а в действията и особено в бюджета", отбелязва Жан-Луи Тиеро в отличната си биография ("Маргарет Тачър, от бакалията до Камарата на лордовете"). Приоритетът е да се намалят разходите (които да спаднат под 5 процента от тогавашния БВП!), да се въведе плаващ обменен курс на лирата и да се намали данъкът върху доходите за сметка на увеличаване на ДДС.

Получи се "голям взрив". Лирата политна нагоре и оскъпи всичко произведено в Англия. Това не прилича особено на нашия президент. Може дори да се каже, че той прави обратното - бюджетната политика спазва линията на предшественика му, отказ от т.нар. социален ДДС и мечта за девалвиране на еврото.

Третото разминаване е - пак се връщаме към тях - в синдикатите. Отначало г-жа Тачър бе умерена. Не е възможно да се реформира всичко едновременно и "тя избира политиката на малките стъпки", обяснява Жан-Луи Тиеро. Първо тя загърби демонстративно профсъюзите. Те управляваха съвместно държавата, но тя не ги прие. Обратно, френският президент ги приема отново и отново и се опитва да ги направи реформисти. Като него обаче тя се опира на общественото мнение срещу стачките, които блокират страната. Голямата битка идва много по-късно, през втория мандат, когато тя вече е спечелила Фолклендската война и през 1984 г. се появяват първите добри икономически резултати в конфликта с миньорите. Настъплението - затваряне на нерентабилните мини и съкращаване на 64 000 работни места - е било подготвяно малко или много тайно и отдавна, включително с натрупване на запаси от въглища за зареждане на електроцентралите. Година по-късно г-жа Тачър извоюва победа, която не бе лишена от бруталност.

Саркози - Тачър? Целите са същите - да се сложи край на упадъка, да се върне динамиката, да се възнаградят заслугите и работата. Прагматизмът също е обща черта. За всичко останало обаче френският президент прави всичко наопаки. /БТА/