Седим си значи с моята отдавнашна позната Диана и си редим кротко, използвайки Skype, последния крясък на техниката. Редим си и даже можем да се поглеждаме на уеб камерата от време на време. Голема работа сме! Диана е в Лондона, града голема, на рекичка Темза. Аз, мъча се да парирам, също съм на голяма река, Мисисипи бе, ама селото ни е малко.
Диана ми разправя басни за красотите на големия град (де не сме чели Смирненски, де), аз й разправям басни за красотите на нашето село. Моите не са като Йовковите, няма ги шарените каручки, ама сърнички скачат из задния ни двор и ловим ее-й такива риби от големата река Мисисипи, коя е само на 10 минути път пешата от нас.
От дума на дума, по стар емигрантски обичай, бавно ни отвява вятъра от къщите ни към ъгъла на улицата. В Лондон, на ъгъла продават шкембе, твърди Дияна, а малко по-нататък бира ли не щеш наша, сирене ли не щеш. Какво ти душа сака, както казва баща ми, 100% шоп. Ех, пъшкам аз тежко, върви ти на теб, при нас такива радости нема. А бе, казва Диана, и шкембе да има, не си е като в Българията. Всичкото да му е хубаво тука, всичкото да му е лошо у дома, на нас си ни е мъка за грубата ни тоалетна хартия.
После Дияна си отива по нейните важни Лондонски работи, а аз си тръгвам пеша от селската ми работа. Я ми кажи, драги ми господине, както ще възкликне врабецът на Радичков, ти можеш ли в София да си отидеш пеша от работата до дома, без да рискуваш опасен пешеходен живот?
И докато си ходя, пресичайки по моста голямата река Мисисипи, слушам фламенкото на Rosario Flores и мислите ми почват да пъплят след академика ни Генчев, бог да го прости (макар и Дънбар да твърди, че няма бог), и културологиите и народопсихологиите ни. Ето я значи, блестящата испанска нация, също като нас страда от великата си история. Значи много гордост и самочувствие, ама и леко се лежи на такава кълка, сиреч велика история. И щото сигурно историята си ни е такава дълга и велика, затова и новите работи по трудно стават.
Пък те, [x]американците, както вика Тошко, всичко като им е наред и знаят как да работят, я виж какъв стрес ги тресе. Публичното радио разказа как американците са не само работохолици, ами на туй отгоре и малко като имат дадат да почиват, не знаят как. А я ни виж нас, сиеста ли не щеш, кафе на ъгъла ли не щеш.
Бод дал, бог взел, ако и да го няма, както казват старите хора.
*Вижте активните линкове в разказа