Конфликтът между Медведев и Путин е неизбежен
/
снимкa: БГНЕС
Отшумя церемонията по встъпване в длъжност на новия руски държавен глава. Първата фаза на операцията "Приемник" благополучно приключи. Аналитици и журналисти продължават дискусиите за бъдещите отношения между сегашния премиер и президента, избран от него. Поувяхнаха впрочем приказките, че вятърът на промените ей сегичка ще подуха в сърцата ни, уморени от суверенитета и от властовата вертикала. Пък и разсъжденията за либералното мислене на Дмитрий Медведев също взеха малко да напомнят празнична салата, нарязана още онзи ден. Какво направи Путин веднага щом склони през декември да заеме премиерския пост, когато Медведев оглави Русия? Заяви, че няма да има никакво преразпределяне на пълномощията между двамата. И както каза, "ако бъда премиер, смятам да изпълнявам само пълномощията на правителствен глава, да се занимавам с текущите икономически и социални проблеми - с пътищата, жилищата, образованието". А пък "президентът естествено ще запази ключовите прерогативи от политически, административен и кадрови характер в областта на отбраната и международните въпроси". През март, вече след президентските избори, Путин повтори: "Пълномощията на премиера са достатъчни, за да работи ефективно в сферата на отговорност, която му отрежда конституцията." А Медведев уверяваше: "Президентът има едни пълномощия, председателят на правителството - други, те произтичат от конституцията и законодателството и никой не смята да ги променя." Какво представлява всъщност един министър-председател в Русия, ако погледнем днешната й конституция? Дефиницията е твърде проста - премиерът винаги е "технически". Суперпрезидентската република в Русия бе градена в името на една конкретна задача - руският президент да стане независим от другите клонове на властта. Той е неподсъден и не подлежи на контрол, практически е несменяем, а решенията му практически са неотменими.
Съвсем друго нещо е премиерът - според конституцията той изцяло е зависим от президента. Може да бъде уволнен по всяко време, без да се обяснят причините, и партията му няма възможност да предотврати уволнението дори ако има квалифицирано мнозинство в Държавната дума. Също така без обяснения президентът има правото да изпрати в оставка цялото правителство накуп или да уволни който и да било министър. Накрая, държавният глава може да отмени всяко решение на кабинета. И дори ако бъде подкрепен от парламента с конституционно мнозинство, премиерът почти няма как да се противопостави на всичко това. Защото самият парламент конституционно е безсилен. Естествено, ако партията на премиера разполага с конституционно мнозинство в Думата, тя може да намали възможностите на президента - да го "обгради" с ограничителни закони, както се прави заграждение от флагчета по време на хайка за вълци. Но за да преодолее президентското вето върху тези закони, ще трябва да има конституционно мнозинство и в горната камара - Съвета на федерацията.
netinfo
Президентът обаче здраво държи контрола върху Съвета - половината му членове са представители на губернаторите, а тях фактически ги назначава държавният глава. По същата причина практически няма и възможност за импийчмънт, за който също се изисква конституционно мнозинство в двете камари. При това е необходимо президентът да бъде обвинен в държавна измяна или "друго тежко престъпление", което никак не е лесно. Както личи, премиерът е чиновник, от когото не зависи нито външната, нито вътрешната политика. Чиновник, когото президентът може да привика в Кремъл и да го информира за собствената му доброволна оставка. Чиновник, от когото не зависят назначенията на съдиите във висшите съдилища, ръководителите и одиторите от Сметната палата, губернаторите, посланиците, командването на въоръжените сили и членовете на ЦИК. Руският премиер е човек, от когото не зависи нито подписването на законите, нито отхвърлянето им. Човек, на когото не са подчинени нито външното министерство, нито министерството на отбраната, нито Министерството на правосъдието, нито Федералната служба за сигурност, нито Службата за външно разузнаване, нито армията, нито флотът.
Можем естествено да допуснем, че Путин ще се задоволи с втората по значение роля в системата, която сам е създал. Трудно е за вярване обаче - далеч по-вероятно изглежда, че ще пожелае да играе първата роля, както преди. Това е възможно в два случая - или президентът Медведев доброволно да се откаже от някои свои пълномощия, или те самите да бъдат променени. Първият вариант теоретично е възможен, но само ако двамата - "новоизпеченият и постоянно притопляният" (както ехидно се изрази писателят Самуил Лурие), останат също толкова верни приятели като възпитаниците на едновремешния императорски лицей. Никоя политическа конструкция обаче не може да работи стабилно, ако се опира само на личните отношения между ключовите фигури. За да работи стабилно, трябва да е формирана така, че да не зависи от личните връзки - дори ако се случи президентът и премиерът да са смъртни врагове, държавният апарат трябва да действа без проблеми.
А в Русия нещата стоят тъкмо наопаки - единствена гаранция за стабилността на "двуглавата вертикала" са личните връзки между Путин и Медведев. И надеждата новият президент винаги да помни, че дължи абсолютно всичко на своя предшественик. Това обаче няма да продължи вечно - на всеки президент ще му омръзне де факто да бъде втори, щом знае, че де юре е първи. Заради първата си професия Путин няма пълно доверие никому и безспорно осъзнава как стоят нещата. Затова много по-вероятен изглежда вторият вариант - преразпределяне на пълномощията въпреки всички предишни обещания. Всъщност той вече се реализира. Как иначе например да схващаме това, че оценка за дейността на губернаторите вече ще дава кабинетът? И приказките за промяна в закона за правителството с цел силовите структури, пряко подчинени на президента, да минат към премиера? Надали все пак Медведев ще гледа как източват пълномощията му, без изобщо да се противи. Още повече, че хората около него ще жадуват за власт, пари, достъп до ресурси и възможност да си разчистят сметките с враговете си. И ще знаят със сигурност, че тъкмо техният началник, а съвсем не "националният лидер" е онзи, който притежава самодържавната власт. Конфликтът е неизбежен - не се знае само кога ще започне и кой ще надделее накрая. Ясен е само резултатът - самодържавието не се дели между двама.
