Иран - порочната жертва
Иран - порочната жертва / netinfo

Макс Хейстингс, в. "Ню Йорк таймс"

Тони Блеър се изказа сурово за задържането от Иран на 15 британски моряци в река Шат ал Араб - водна граница между Иран и Ирак. Блеър никак не е склонен да се извинява, както настоява Техеран, за навлизането, както се твърди, в ирански териториални води.

Сателитните данни показват, че британският морски патрул се е намирал на повече от миля /1,9 км/ навътре в иракски води. Горчив хап е за политически лидер с вече накърнена репутация от британската обвързаност в Ирак да се окаже въвлечен и в конфронтация с Иран.

На фона на международните инциденти вероятността този случай да се окаже сериозен не е голяма. След като "изстискат" всички възможни пропагандни изгоди, иранците може би ще пуснат пленниците си. За британците обаче това е болезнен урок. Безразсъдство е да се излагат на риск хора, които могат да се превърнат в потенциални заложници на един от най-дръзките и ексцентрични режими в света.

Мнозина във Вашингтон биха казали, че яростна провокация като тази показва, че дипломатическите уговорки с Иран, насърчавани от Великобритания и други европейски страни, са хвърлени на вятъра усилия, че единствено сурови санкции, подплатени със заплаха за употреба на сила, могат да окажат въздействие на политическите екстремисти от Техеран начело с отричащия Холокоста президент Махмуд Ахмадинеджад.

И все пак трудно е да наказваш мазохисти. Проблемът за онези, които определят политиката, е, че иранските лидери приветстват заплахите от страна на Запада. Почти сигурно е, че режимът на Кастро в Куба продължи да съществува трийсетина години по-дълго само защото страната се намираше в наложеното от Вашингтон обсадно положение. По същия начин властта на Ахмадинеджад, както и на духовниците, които управляват задкулисно, зависи от поддържането на конфронтацията.

Съединените щати и Великобритания пострадаха от подкопаване на нравствения им авторитет вследствие на войната в Ирак. Правителството на Блеър бе ужасено, осъзнавайки безразличието /а дори и нещо по-лошо/, с което европейските му партньори се отнесоха към залавянето на британския военноморски персонал. Великобритания бе принудена да смекчи проекторезолюцията, която внесе в Съвета за сигурност на ООН, тъй като някои негови членове отхвърлиха първоначалния й суров тон.

Онова, което трябваше да се разглежда като неопровержим случай на въоръжена агресия от една неблагонадеждна държава, бе възприето от много страни така, сякаш британците трябва да изпитват известно притеснение предвид съмнителната законност на присъствието им в Шат ал Араб.

Иранците знаят всичко това, разбира се, и то усилва непреклонността им. Играта, която водят забележително умело, цели да ги представи едновременно като отстояващи правата си воини на исляма и жертви на империализма. Те са жадни за уважение и влияние. Единствената им претенция над тези две категории почива върху способността им да заплашват Запада, било то чрез международния тероризъм, с подкрепа за палестинските екстремисти или с твърденията за създаване на атомно оръжие.

Често се намеква, че подкрепата за президента Ахмадинеджад започва да избледнява заради пагубното му за икономиката управление. При все това обаче, каквото и да е вътрешното напрежение в Ирак, слабо вероятно е хора, склонни да поддържат нормални отношения със Запада, да дойдат на власт скоро.

Преценявайки възможностите за избор пред САЩ и съюзниците им, със сигурност може да се каже едно. Абсолютно вредно е да се отговаря на иранските провокации с военни заплахи. Невъобразимо е светът, а още по-малко революционерите в Техеран да мислят, че президентът Буш може да предприеме въздушни удари срещу ядрени обекти или сухопътни действия с изгледи за успех.

Единственото реалистично развитие, дори и след най-новата атака с пленяването на британските моряци, е да се поддържа политика на ангажираност, колкото и безполезно да изглежда това. Неофициално повечето европейски правителства, включително британското, допускат, че до края на десетилетието Иран ще постигне целта си да създаде ядрено оръжие. Дори и т. нар. умерени в Техеран са обвързани с тази цел.

Въпреки решителните изказвания от Ерусалим обаче, за Израел изглежда е толкова трудно, колкото и за САЩ, да намерят надеждни военни средства, за да спрат иранците. Британски стратег ветеран, отричащ категорично смекчения подход, ми каза тази седмица с въздишка: "Изглежда ще трябва да приемем това, колкото и тежки да са последиците от съжителство с един разполагащ с ядрено оръжие Иран. То е за предпочитане пред последствията от един провалил се опит за предотвратяване на подобен изход чрез сила".

В очите на много американци подобни думи отразяват характерното европейско малодушие, нещо повече - примирение. Когато започна обаче инвазията в Ирак през 2003 година, някои от нас предположиха, че тя може да доведе до драстичен спад в способността на Запада да отблъсне по-сериозни заплахи от страна на Иран и Северна Корея. Така се и оказа.

Трябва да продължим да разговаряме с иранците, да продължаваме да поднасяме моркова, дори когато той бива високомерно захвърлян в калта, тъй като не разполагаме с вдъхваща доверие алтернатива. Трябва да сме внимателни дори със заплахите за икономически санкции. Най-вероятното им следствие би било да подхрани иранската параноя и да укрепи ръката на техеранските екстремисти.

Нездравомислещият представител на Запада, отдаден на преследването на световна хармония, би могъл да приветства санкции. Иран представлява заплаха за сигурността на всички ни, да не говорим как би изглеждал животът при такъв осъдителен режим. Но като последица от катастрофата в Ирак вездесъщата военна мощ на САЩ никога не е изглеждала по-неспособна да се изправи пред голяма, относително богата държава, ползваща се със значителна народна подкрепа в ислямския свят заради предизвикването на Запада.

Без значение как ще приключи, залавянето на британските моряци ще бъде възприето в по-голямата част от света като победа за Иран. Това вероятно няма да е последната атака на Техеран срещу нас. Вярно, че не типично по американски, но единствено търпението, държавническото отношение и отказа от използване на същите методи на насилническото поведение предлага възможност за евентуално убеждаване на тази опасна държава да се присъедини към вселената на разума.

(*) Макс Хейстинг е автор на излязлата наскоро книга "Воини: Портрети от бойното поле" /БТА/

Последвайте ни

Коментар