Честито! Тризнаци са!
Честито! Тризнаци са! / netinfo

Новият договор за ЕС създава три поста, съперничещи за титлата "Г-н Европа"

Също като новородените, големите политически сделки в Европейския съюз сякаш винаги идват на бял свят в ранните часове на утрото, след продължителна агония. Не бе изключение и последният договор за ЕС, по който най-накрая (след шест години караници) беше постигнато съгласие на срещата на високо равнище в Лисабон. Домакинът Жозе Сократиш изглеждаше горд, макар и уморен, когато обяви, че всичките 27 правителства са дали благословията си за новия текст, по някое време около 2 часа след полунощ. "Новият Договор от Лисабон се роди днес. Това е европейска победа," заяви той.

Звучи доста радостно. Но в залата на срещата, която приличаше на шатра, преобладаваше чувството на облекчение, примесено с меланхолия. Едно време лидерите на ЕС мечтаеха за съвсем различен дебют на новия договор. Текстът от Лисабон е онова, което остана от проект, който имаше за цел да даде на съюза негова собствена конституция, изпълнена с големи декларации и символи. Това, разбира се, беше преди избирателите в две от страните основателки на ЕС, Франция и Холандия, да гласуват с "не" за конституцията.

Отчаяно решени да избегнат следващи референдуми, лидерите на ЕС побързаха да изберат изпробваните методи: наблъскаха нововъведенията от конституцията в нечетивен договор, разработен, за да бъде бързо одобрен от националните парламенти. Лидерите получиха това, което искаха - нов договор, но естествено, настроението е мрачно. Мечтите идването му на бял свят да стане с ентусиазъм и революционни методи (спомнете си за някои от характерните черти на Новата епоха - раждане в басейн, със записи на "песните" на китовете и запалени свещи) се сведоха до юридическия еквивалент на отвратително израждане с форцепс.

Струваше ли си болката? Ако Лисабонският договор има шанса да означава нещо и след 20 години, той няма да има нищо общо с препирните за относителната тежест на нечий вот или за блокиращите малцинства, които напоследък шестват по първите страници. Вместо това, на Лисабонската среща може би ще се гледа като на момента, в който Европа най-накрая събра куража да се извиси до висотата на икономическата си тежест и да стане сила на световната сцена.

Лисабон създава два големи нови поста и дава и на двата мандат да представляват ЕС в чужбина, да говорят от името на близо половин милиард граждани, когато правителствата на страните членки се споразумеят за обща външна политика или политика по сигурността. Първият е де факто на европейски външен министър, създаден чрез сливане на няколко съществуващи поста в сферата на външната политика. Новият дипломатически шеф на ЕС ще работи и за националните правителства, които ще му делегират политическо влияние, и за Европейската комисия, която има много пари и служители.

Но този върховен представител на Европейския съюз по външната политика и сигурността, да използваме шикозната му титла, ще си има съперник. Лисабон създава и поста президент на Европейския съвет (органът на ЕС, представляващ националните лидери). Титулярът вероятно ще бъде бивш държавен глава на европейска служба, избран от действащите държавни глави за 2 и половина годишен мандат, и възможност за преизбиране за още един мандат.

Всяка от двете личности може да се превърне във фигурата, която за света да бъде "Г-н Европа" - ако успее да се справи с предизвикателството от страна на вече съществуващия голям звяр в брюкселската джунгла - президента на Европейската комисия. Борбата за влияние ще разкрие много за това по кой път се насочва ЕС като световна сила - и дали има решителността и общата визия да играе такава роля.

Този последен въпрос никак не е решен. В миналото Европа напредваше чрез създаването на нови постове и институции с надеждата, че ще последва и политическо единство. Но изграждането на единство във външната политика е по-трудно от всичко, изпробвано до момента. Никой не е забравил как заради Ирак ЕС бе ужасяващо разделен.

Всеки опит да се изгради традиционна външна политика предполага тя да бъде подкрепена от малкото европейски правителства, които могат да прилагат политически и икономически натиск. (Трябва да имаш силни приятели, за да водиш дипломация на силата). Това може да укрепи властта на новия президент(председател) на Съвета, който според очакванията ще бъде креатура на големите страни членки. Те вече така или иначе доминират на срещите на високо равнище и затова малките държави се противопоставяха на създаването на поста.

Но пък и грубата сила вече не е на мода и не само в ЕС. Анализ на световното обществено мнение, публикуван тази седмица от Европейския съвет за международни отношения, нов мозъчен тръст, използва термина "тревопасни", за да опише този тип нови сили, чийто възход е широко приветстван в света. Според това проучване Бразилия е доста популярна, а гражданите по света не са тревожат особено за възхода на ЕС (или, което е доста по-обидно, мислят, че Европа е твърде незначителна, за да се безпокоят за нея.)

Към момента ЕС хвърля сили предимно в икономически въпроси. Продължение на този подход би облагодетелствало Европейската комисия и нейния председател като глава на брюкселската машина.

Това е комисията, която представлява всичките 27 страни членки в световните търговски преговори. Еврократи и европейски парламентаристи водят съперничеството с Америка за установяване на регулационни механизми и стандарти за глобална търговия.

Може би, въпреки това е грешно да се фокусираме върху подобни, присъщи на 20-ти век начини за упражняване на влияние през океана. В Брюксел може би не са прави да се вманиачават по въпроса кой ще стане "Г-н Европа". Новият договор позволява на ЕС да упражни влияние в енергийната политика, климатичните промени и миграцията, например, и улеснява разработването на общи политики в тези сфери, като отменя националното вето по въпроси като миграционната политика. По думите на един официален представител: "Ако ЕС успее да бъде единен по въпросите на енергията, климатичните промени и миграцията, той ще е създал външна политика. Тя просто няма да изглежда като външните политики, с които сме свикнали в момента."

Като се има предвид злощастната неспособност на Европа да се обединява около последователна външна политика в миналото, дори това е оптимистична прогноза. Но ако това се получи, ще има достатъчно работа едновременно и за председателя на съвета, и за председателя на комисията и за външния министър. В такъв случай, Лисабон ще е родил не едно дете - "Г-н Европа", а тризнаци: постижение, което ще заличи за трудното идване на договора на бял свят.

Коментар