Георги Глушков е единственият българин, както и първият Източноевропеец, който някога е играл в престижната Национална баскетболна асоциация на САЩ и Канада. През септември 1985 г., той влиза в отбора на Финикс Сънс, в който прекарва един сезон на върха на световния баскетбол. Четвърт век по-късно, Георги Глушков оглавява Българската федерация по баскетбол - длъжност, която той зае през юли 2011 г. Тогава той се зарече, че ще направи всичко по силите си да стабилизира финансовото състояние на федерацията. Половин година след поемането на този пост, и по повод неговия рождения ден на 10 януари, Дарик разговаря с Георги Глушков за работата му във федерацията, за цялостното състояние на баскетбола у нас, както и за спомените му от годината, прекарана в Америка през студената война:
Вие сте от Трявна. Какви са спомените от детството Ви и как започна баскетболната Ви кариера?
В онези години имаше спортни училища, които създаваха условия младите да играят и да бъде всичко на много високо ниво. Имахме и силни национални отбори. За съжаление, аз не можах да се включа в спортно училище и започнах да играя по-късно, в Ямбол, на 15 години. След това играх в ЦСКА като войник.
Бил сте провъзгласен за един от петимата най-добри играчи в Европа. Какво беше чувството да знаете, че се говори така за Вас?
Поколението, в което играх, беше много силно, всички бяха силни играчи. За нас беше удоволствие да играем, да ходим заедно на лагери. Тук е хубаво да се отбележи, че тогава федерацията даде шанс на младите играчи - на по 21-22 години имахме шанс да бъдем в националния отбор и да бъдем основни фигури в клубните си отбори. Това може би ни даде по-голяма възможност да станем играчи. Доста играчи отстъпиха място на по-млади - както в "А", така и в "Б"-група. Нашето поколение получи този бонус и ние после успяхме да се отплатим, като постигнахме успехи.
Тогава много се е наблягало на колектива, на отборната игра - чувствал ли сте, че не сте могъл да се изявите индивидуално?
Държавата се грижеше. Държавното първенство беше добро и спортът беше осигурен. Имаше още Балканиада, регионални първенства с много емоционален заряд, където имаше борба между по-равни отбори. Нашето поколение сме ставали първи, което беше успех - имаше (силни отбори) като Югославия, Гърция. Баскетболът е колективен спорт, винаги е бил такъв. Тогава беше още по-колективен, защото в Европа не бяха навлезли много американци и баскетболът тук беше много различен от американския. Повечето играчи от основния състав си играеха по 40 минути - имаше основен състав, помощни играчи и колективът си беше важна част.
Опишете какво си спомняте от първите Ви големи международни турнири.
Моето поколение участва в едно потъване и, след това, едно издигане. Аз участвах на едно Европейско първенство през 1979 г., на което останахме десети и тогава това беше уникална трагедия за българския баскетбол. Спомням си, че го преживях много тежко. След това настъпи смяна на поколенията и слязохме в "Б"-група, след което достигнахме и дивизия "Це". След това започнахме бавно да изплуваме и достигнахме 7-мо място. Играхме с много силни отбори. Така извървяхме пътя надолу и обратно нагоре! Като млад отбор видяхме много неща - имаше радости.
Разкажете как се развиха събитията за да отидете в Америка.
Имаше Европейско първенство, където целият отбор игра добре. Аз вероятно съм впечатлил в защита с по-отличаваща се игра. Тогава федерациите бяха по-различни. Имаше централизиран офис "Международни отношения". Те бяха получили една покана, в която не беше описано точно за какво става въпрос. Пуснаха ме и се оказа предсезонен лагер на Финикс Сънс.
И направо си останахте там, след като са Ви харесали?
Не, имаше процедури. Нещата бяха по-различни. Тук трябваше да се вземат важни решения на високо ниво, имаше преговори с американците. Стигнаха до споразумение и ме пуснаха да отида.
Как реагира семейството Ви?
Аз доста години всъщност живеех сам, те бяха свикнали. Дали ще съм тук или ще съм по-надалеч... Предполагам, че са били доволни!
Показали са ви уважението си при отиването в Америка - направили са прес-папка с информация, разговорник на български за пресата... Голямо медийно събитие е било отиването Ви.
Особено е. НБА си беше елитен спорт, винаги е бил такъв. Ние в Европа чак сега успяваме да достигнем ниво на медийни изяви, каквито бяха при тях преди 25 години. Така че те си бяха подготвили хора, имаше голям интерес, имаше публика. Интересно беше. Още повече, че те не знаеха колко добър играч съм.
Направи ли Ви впечатление различния начин на тренировки, на манталитет, като отидохте там?
Имаше неща, които бяха различни, но тогава още не съм ги разбирал. Аз познавах европейския стил. Тогава в елитния спорт имаше основен състав с 5-6 човека и добрите играчи бяха свикнали да играят по 40 минути. Ако не 40, то 38. Докато в Америка, отборите бяха съставени от по 16 човека. На определено време имаше "turnover" - смяна на позициите. Някой излиза извън състава, стои малко навън. Имаше един бонус, който на мен ми се струваше много достижим - ако играеш повече от 22 минути ти даваха примерно 10 000 долара. А, както е сега в елитните отбори в Евролигата, много малко състезатели успяват да играят повече от 22 минути, защото нивото е такова. Те просто играят по различен начин. Затова казвам, че чак сега сме се доближили до това ниво, което тогава го имаше в НБА. Това беше голямата разлика, която на европейските състезатели като мен и на другите след мен ни попречи много. Много ни тормозеше. Тукашните играчи бяха свикнали, за да произведат определено качество на игра, да играят минимум минути - повече от 25. А там никой не получаваше тези минути. И аз с тези 15 минути игра на мач се чувствах, че света ми пада върху мен! Това беше разликата.
Интересно ли им беше на хората в Америка да се запознаят с един човек, който идва от съвсем различен свят, или те не осъзнаваха това?
Американците в това отношение са любопитни. Те са мултиетническа нация, обаче имаше малко българи във Финикс, може би стотина човека. Тогава имаше Източен и Западен блок - питаха ме, например, защо не сме участвали на олимпиадата в Лос Анджелис. Освен това те не знаеха, че има европейски първенства, защото за тях НБА е световният шампионат. А ние в Европа си живеехме в нашия сват.
Как се чувствахте като един от малкото хора, които са можели все пак да преминават между тези два свята?
Чувствах се свободен, защото не бях роден в Америка! За тях НБА беше въпрос на живот и смърт - дали оцеляват там, или...какво правят? Когато аз бях недоволен, че играя малко, им го казвах - че за мен животът не е привлекателен, ако играя толкова малко. А ги виждах, че те са щастливи, дори да седят на пейката.
Разкажете за отношенията Ви с легендата Божидар Такев. Вие сте бил близък с него и той е дошъл с Вас в Америка първия път.
Да, той беше доста време с мен и доста ми помогна. Аз не знаех английски, но започнах веднага да уча и за три месеца го научих, за което той ми помогна много. Той беше уникален човек. Беше стигнал до ръководно място в структурите на ФИБА. Знаеше няколко езика перфектно, имаше осанка, култура. Беше респектирал американците, слушаха го със зяпнали усти. Те знаеха много малко за историята на ФИБА, за баскетболния свят извън НБА. А той обичаше да говори, беше много изразителен, много ерудиран човек.
Споменахте, че през 50-те и 60-те години,българският баскетбол е бил на много високо ниво. То защо толкова се е снижило в днешно време?
Баскетболът стана скъп спорт! Само ако погледнем след колко години направихме една зала. Ние играем в зала от преди 50 години - "Универсиада" е строена през 1961 г. Забелязваме, че и други, богати държави с богати традиции също не успяват. Докато Югославия, която беше една държава - сега са шест-седем, при това много добри. Конкуренцията стана много голяма и всички развиват баскетбол. Вече повечето ползват американци и американски опит. Навремето имахме европейска лига, която беше строго запазена дори на Олимпиада, докато сега много тръгнахме да се доближаваме до американския баскетбол и малко стана промяна към НБА, затова вече не ни е толкова лесно.
Нашите най-близки съседи - Гърция, Сърбия, Турция всичките са много добри в тази сфера. Само инвестициите ли са проблемът при нас, или има и други неща, които можем да научим от тях?
Сърбите винаги са били модел за нас през последните 30 години. За тях баскетболът е национален спорт номер едно. Направиха си треньорска школа през тези години и минаха напред. Гърците по същия начин - направиха си школа както за треньори, така и за състезатели. Това се опитваме да направим и ние, обаче има голяма конкуренция. Вече е много трудно. Това го видяхме на последното Европейско първенство, където имаше 20 силни отбора и не се знаеше какво ще стане. Отвсякъде има отбори, които напират. Състезанието е 19 дни. Това значи, че отборите трябва да бъдат млади и много добре подготвени. Дори в Олимпиадата е по-малко - там са 12 отбора. Това е един фактор, който прави баскетбола труден спорт.
В интервю сте казвал, че пожелавате на младите играчи да имат по-твърд характер. Мислите ли, че има нещо, което да е накарало младите български играчи да загубят своето самочувствие, каквото сте го имали Вие и вашето поколение?
Много ми се иска да покажем характер, дух. По време на последното Европейско наистина го показахме. Имаше голяма конкуренция, но успяхме да победим в два мача и много малко ни оставаше да се наредим сред дванадесетте. За това искам да си пожелаем да бъдем целеустремени, младите да имат тази цел. Обаче трябва саможертва и много работа.
Напоследък много се говори по въпроса за натурализираните играчи. Каква е Вашата политика спрямо тях? Временна мярка ли е или мислите, че ще са нужни в българския баскетбол за по-дълъг период?
Тук има два момента. Когато стане така, че да можем спокойно да се класираме на Европейско, ще можем да минем и без тях за да дадем на нашите момчета шанса да правят всичко. Обаче докато всички останали използват американци, за да дадат предадена стойност на отборите си, на мен ми се струва, че и ние би трябвало да използваме тази възможност за да дадем предадена стойност и на нашите играчи. Още повече, че финансирането от Министерството на спорта става на базата на оценка за класиране. Така че за нас е важно класирането.
Вие сте единственият българин, който някога е играл в НБА. Има няколко момчета, които са ходили на летни тренировки, но неуспешно. В Евролигата също се броят на пръсти българските играчи. Какво според Вас търси НБА, което не може да види в нашите играчи? Защо не ги взима, според Вас?
Нямам представа. Мисля, че има два начина, по които се отива в НБА. Единият е през американски колеж, където конкуренцията за високите хора е по-малка. Там, бял би имал възможност, при определени условия, да бъде взет под внимание. Но за по-младите гардове аз лично мисля, че просто няма шанс. Още повече, че в Европа гардовата позиция е най-слабата и всички европейски отбори - както клубни, така и национални, използват гардове американци. Другият начин е през европейския модел, където един играч трябва да играе в много силен отбор в Евролигата, където да покаже силни качества и тогава би имал възможност да прескочи в НБА. Тежичко е. Те търсят войници, готови на всичко. Защото при тях е 40 минути война. Факт е, че няма звезди, които да играят по 40 минути в Евролигата. Това доказва, че там отборната игра, защитата, интензивността е повече.
Какви Ви бяха отношенията с Михаил Михов?
Тежко ми е да говоря отново за това. Той беше приятел, който за съжаление ни остави млад.
Трудно ли Ви беше да поемете федерацията от него? Срещнахте ли препятствия?
Финансовата обстановка в Европа и в света е такава, че просто трябва да изживеем този момент и да успеем да съхраним това, което е направено преди. Сега има доста отбори, които изпитват затруднения. Сега трябва да бъдат по-мъдри, за да оцеляват, особено е. Но ще се преборим с помощта на държавата и мисля, че ще успеем. Радвам се все пак на успеха на мъжкия отбор - тази година имахме световни вицешампиони в новата дисциплина "трима-на-трима" ("Световен 3х3 Шампионат за Младежи" в Римини, Италия, състоял се през септември 2011 г. Във финала при мъжете, Нова Зеландия надиграва България с резултат 19:18). Надяваме се тази година да се класират и двата отбора, при мъже и жени, за Европейско. Така, че гледаме с оптимизъм въпреки това моментно състояние.
Федерацията не е била в много добро финансово положение, когато сте я поел. Успявате ли да се справяте с това?
За сега нещата вървят по план. Мисля, че идната година ще бъде решаваща - трябва да намерим спонсори...
Има ли заинтересувани спонсори?
Да, има. Има отношение от хората, надяваме се всичко да бъде както трябва.
Има ли разногласия между федерацията и клубните отбори?
Не, няма много. Криза е и всеки иска да направи така, че отборът му да оцелее и да се класира по-напред. Тази криза може би ще помогне на отборите да оценят българските играчи. Преди, когато не бяхме в криза, отборите бяха по-добре финансово и поглеждаха повечко към чуждия пазар. Затова ситуацията може да бъде и за добро.
Споменахте, че проблемите в баскетболната федерация ги има и в другите федерации. Какво според Вас е редно да се промени на министерско ниво за да се оправят нещата?
На министерско ниво аз мисля, че нещата и наредбите са горе-долу добри. Те ни дават възможности, помагат ни. Ние ще се оправим на това ниво. В момента е рецесия навсякъде - всички са зле. Но въпреки всичко, ние си имаме нашата гордост и трябва да успяваме да се развиваме. Винаги сме били в такива позиции, никога не сме били в предните редици финансово. Но винаги сме имали амбицията да вървим напред, независимо че не сме били най-богатата или най-голямата държава. Но това ни е давало сила да имаме тази амбиция да се борим с по-големите.
Има ли някаква вероятност да се подпише договор с УЛЕБ, тоест някой български отбор да играе в Евролигата? Виждате ли го това в близките години?
Има условия, че можем. Вече можем, защото имаме зала - което е важно. Условията включват да има зала, летище и други неща, които улесняват това. Другото, което трябва, е да има публика, която да разреши интереса да бъде такъв, че УЛЕБ да вземе под внимание една такава кандидатура. Защото има много градове, които са богати но не могат да участват. Така, че в това отношение ние сме като другите богати, които искат. Ние искаме, но трябва да покажем не само игра, ами и други неща - да има телевизия, да има много голям интерес, да има рейтинг. В някои отношения, УЛЕБ е почти като НБА. Надявам се Лукойл Академик да продължи (да напредва). През последните години те са били носител на националния флаг в клубните турнири. За това се надяваме те да успеят.
