Доц. д-р Добрин Василев: Българинът обича да чака да му мине

/ УМБАЛ „Александровска”
Доц. Д-р Добрин Василев завършва медицина през 1998 година. Защитава докторска степен във Варшавската медицинска академия през 2009 година. Има дългогодишен опит в лечението на пациенти, инвазивната диагностика и терапия в областта на кардиологията. От 2014 г. е началник на Клиниката по кардиология в УМБАЛ „Александровска”. Клиниката е една от най-големите в страната, а през 2018 година получават награда за две клинични проучвания от Американска сърдечна асоциация (American Heart Association).

Какъв е пътят му към медицината и успехите, има ли пропаст между лекар и пациент у нас и как ни влияе промяната във времето - отговори в специално интервю за DarikNews.bg доц. Д-р Добрин Василев.

УМБАЛ „Александровска”

Имате награда за научен принос от Американската сърдечна асоциация – как стигнахте до това признание?

Аз лично го считам за един истински връх в професионалната си кариера. Всеки, който работи в областта на кардиологията, знае какво означава тази награда. Това е абсолютният връх в кардиологията. Просто показахме това, което работим. Това е единственият форум, на който от 10 години никога не успявахме да пробием. Но за AHA (American Heart Association) ситуацията беше такава, че там нивото е много високо специално за клинични проучвания. Говорим за стотици пациенти, обединени резултати, които показват, че това, което ние правим, влияе.

Това са неща, които се правят от много хора, не само от мен. Екипът, който се занимава с тези неща, работи много активно в тази област. Когато се говори за подобни резултати, трябва да е ясно, че това не са резултати само на индивидуалните усилия на един човек, а резултати на много хора. Ние много често забравяме, че да се постигне нещо, това е колективна работа. Можеш да имаш една гениална идея, но това да не се реализира никога. А в историята остават нещата, които са реализирани.

Какво ви предстои?

Ние продължаваме да работим и се надяваме на публикации в сериозни и професионални списания. Това е следващата борба и крачка.

Как се насочихте към кардиологията? Какъв е пътят Ви към медицината?

Към медицината се насочих случайно. Нямам дори един далечен братовчед лекар. Никой в рода ми не се занимава с медицина. Така се случи, че поради ред обстоятелства в началото на 90-те години кандидатствах медицина в Плевен, приеха ме. Между 3ти и 4-ти курс прочетох една книжка за електрокардиография. Стана ми много интересно поради простата причина, че това е единствената сфера в медицината, в която има математика. Винаги съм искал  да бъда инженер, никога не съм искал да ставам доктор. Математиката ми е огромна слабост и хоби. Започнах да ходя като студент в Клиниката по кардиология. Хората, които ми запалиха интереса към кардиологията, са д-р Яблански, д-р Стефанов, проф. Ангелов… След като завърших се наложи да изляза малко от медицината, защото трябваше да се яде.

С какво се наложи да се занимавате тогава?

Работих в една фирма за медицински консумативи. Бях медицински представител. През това време постоянно четях, ходех из болниците непрекъснато в извън работно време. През 2004 година успях да се върна към медицината в Клиниката по кардиология на болница „Лозенец”. 2005 г. се запознах с един поляк, ходих на курс в Краков, където се запознах с проф. Робърт Гил. Ключова среща в живота ми. Той ме покани да отида да видя клиниката, кандидатствах за стипендия и я спечелих. Заминах за Варшава. Малко са хората, които са печелили такъв тип стипендия за инвазивна кардиология. След това нещата се развиха много бързо. Получих възможност да реализирам всички идеи за наука. Това сътрудничество продължава до момента. Написах си дисертацията. Получих научна стипендия към полското Министерство на образованието и науката. През 2008 г. се прибрах в Българи, беше импулсивно решение. Оставаше само да си подпиша трудовия договор във Варшава, но се прибрах.

Защо? Какво Ви върна?

Върна ме глупост. Частично съпругата ми. Беше импулсивно решение. Но сътрудничеството ми с проф. Робърт Гил продължава и до днес. Станахме дори приятели. Той беше много потресен от решението ми да се връщам в България. Много трудно го преживя. Два месеца не ми говореше. След това ми прости и ми каза, че няма да издържа 6 месеца в България и ще се върна. Обаче аз се оказах доста по-упорит. Вече 11 години откакто се завърнах. Беше голяма борба тук. Въпреки изконния български негативизъм доста неща се случиха и направихме. Не е лесно да излезеш в международен план. Там с нашенските номерца не става, трябва да си направил нещо реално. Лошо е, че хората не знаят кое реално е стойностното и кое не. Живеем в доста измислен свят.

Вие подлагате ли се на профилактични прегледи?

Да. Самопреглеждам се редовно на 6 месеца. По много причини. Българинът много често обича да чака да му мине. Това чакане най-често води до това, че едно заболяване може да се хване, да се лекува и дори да се излекува, на практика минава в една фаза, която е необратима и от там насетне каквото и да правиш, трудно можеш да обърнеш патологичния процес. Аз също съм правил такива грешки и си нося последиците. В нас има някакво едновременно очакване, че лекарите са всемогъщи, от друга страна, че нищо не могат да направят. Ние имаме много ниско покритие по отношение на профилактични прегледи. Здравната култура на населението е потресаващо ниска. Това не е свързано с образователния статус на населението.

А с какво?

Отношението към профилактичните прегледи е „Аз ще дойда да точите касата”. С такова мислене – такива резултати. Много сме зле в това отношение. Нивото на контрол в здравната система е нула. Той е оставен единствено на съвестта на лекарите. Ако даден лекар има достатъчно съвест, подготовка – нивото е добро. Ако не е – резултатите също са налице.

Какво трябва да се промени?

Аз не съм адресатът на този въпрос. Има компетентни хора, на които им се плаща, за да взимат тези решения. На мен ми се плаща да лекувам хората съобразно моите знания, възможности и съответно мястото, на което съм. А на мястото, на което съм, се справяме много добре. Съвсем нескромно казано. Ние сме и единствената клиника, която си е качила на страницата във Фейсбук резултатите от лечението на нашите пациенти. А те са съпоставими с резултатите на най-добрите клиники в света. На системно ниво има други хора, които трябва да вземат съответните решения и не съм аз човекът, който трябва да дава акъл за тези неща.

Съществува ли голяма и непреодолима пропаст между лекар и пациент в България?

Тази пропаст беше създадена с годините. По ред причини. Немалка част от отговорността да я има тази пропаст се носи от самите лекари. Начинът на комуникация, на общуване. Това са неща, за които не е отговорен нито министърът, нито шефът на НЗОК. Това си лежи в съответния човек. Няма как да се държиш грубо с пациента и да очакваш от него да те гледа с радост и щастие. Ние като народ нямаме културата на общуване. Голяма част от проблемите ни идват от това. Ако почнем да си казваме „добър ден” – това е едно добро начало. Няма как да извадите медицината от социума, от цялото общество. Ако искаме нещо да се променя – трябва да тръгне от себе си и от личния пример. Той е заразителен. В клиниката ми доста пациенти са учудени от културното поведение на лекарите. Аз внимавам какво и как говоря с пациентите.

Напоследък се говори доста за това как психическото ни състояние влияе на физическото? Вашето мнение какво е?

Абсолютно е така. Мозъкът командва всичко. Състоянието на психическо здраве дава и физическо здраве и устойчивост. Нещата са свързани. Мозъкът влияе поведението на човека. Не може да живееш като свиня, тотално безотговорно към себе си и да очакваш да си безкрайно здрав. Аз лично не съм привърженик на всички крайности, диети. Говорим за начин на живот. Той включва и психологическо здраве. Ако ти живееш в постоянно недоволство и конфликт със себе си заради средата си, няма как да очакваш тялото ти да бъде здраво и да се чувства добре. Въпрос на осъзнаване, да си достатъчно критичен към себе си, към средата, за да разчетеш сигналите на тялото, че нещо не е наред и трябва да го промениш. Затова са и профилактичните прегледи. Почти всяко заболяване, хванато в начален стадий, може да се лекува и излекува.

Какво препоръчвате? Какво трябва да променим в начина си на живот?

Достатъчно движение, достатъчно сън, разнообразна храна – без лишаване от нищо. Голям противник съм на диети, но съм привърженик на балансираното хранене. Нашите тела са направени така, че можем да ядем всичко. Не само един тип продукти. Номерът е в количеството. Ако не можеш да останеш на нивото на малкото по-добре не прави стъпката. Има малко количество алкохол, което е полезно за сърцето, за съдовете, за здравето.

Колко е това „малко” количество алкохол?

Еквивалентът е 20-30 мл чист алкохол, който е една бира или една чаша вино на ден. Едно от трите, не и трите. Горе-долу толкова е здравословната доза алкохол.

Как ни влияе на сърцето промяната във времето?

Зле. Проблемът това лято е, че в много кратки периоди има огромни промени във времето. За да се адаптира тялото ни към дадени атмосферни условия, му трябват от 2 до 3 седмици. Практически телата ни нямат време да се адаптират към климатичните условия. Това е основният проблем от тези климатични промени, които ни чакат. Адаптацията към този тип промени ще става все по-трудна.

Има ли някакви начини все пак да се справим с това?

Нямаме много опции. Разнообразна храна, достатъчно богата на витамини, растителна храна, плодове, зеленчуци. С умерена консумация на меса. Избягването на всякакъв вид junk food. Това е единственото, което като храна казвам, че трябва да се избягва. Трябва да приемаме от всичко по малко.