Близо осем години след тежката катастрофа, отнела живота на 15-годишната Божидара, съдебната сага приключи с окончателна присъда. Съдът постанови две години и половина лишаване от свобода за виновния водач - решение, което предизвика вълна от възмущение и болка у близките на момичето. За тях това не е правосъдие, а поредният парадокс в българската съдебна система.
За Данаил Тодоров, баща на загиналото момиче, последните години са преминали в непрестанно ходене по мъките.
„Оцениха живота на детето ми на две години и половина. Трудно е да се каже затвор, бих казал общежитие. Аз съм служил в казармата и там беше много по-строго и дисциплинирано, отколкото в едно затворническо общежитие“, споделя той пред NOVA.
Семейството е категорично, че подобно наказание е неадекватно на фона на обстоятелствата около инцидента.
„Ние се борим седем години, седем месеца и седем дни до днешна дата. Бавното правосъдие не е правосъдие. Виновният вече не осъзнава грешката си, той си живее живота“, допълва бащата.
►Парадоксите в разследването и съдебния процес
Според близките в хода на делото са допуснати редица пропуски, които повлияли на крайния резултат. Те подчертават, че шофьорът е карал със 110 км/ч в градски условия и съзнателно е пренебрегнал молбите на пътниците да намали.
„Това за мен е умишлено убийство. Двете ми дъщери и тяхна приятелка са били в колата. Молили са го многократно да намали скоростта, а той им се е подигравал, че им трябват памперси. Полицията не го е тествала за наркотици, защото в онзи момент не разполагали с тестове. Прокуратурата първоначално искаше условна присъда“, разказва Данаил Тодоров.
Въпреки че наказанието е окончателно след преминаване през всички инстанции - от 1,5 години на първа инстанция до 2,5 години на апелативен съд - семейството няма да спре дотук.
„Опцията оттук нататък е Страсбург - Европейският съд. Да си каже и той дали е нормално шофьор, убил дете със 110 км/ч, да получи такова наказание“, категоричен е бащата.
Майката на Божидара също споделя, че за прошка не може да става и дума: „Аз не бих простила. Не мога да простя. Докато сме живи, ще живеем с тази присъда - тя е за нас, не за него“.
Случаят отново поставя на дневен ред въпроса за справедливостта при тежки катастрофи и дефицита на правораздаване, който оставя почернените семейства с усещането за пълна безнаказаност.
