Макар и никой никога да не е виждал конкретни изследвания на факта дали в Странджа има действително кухина с формата на правилен куб, то е хубаво да се отбележи, че в момента в България има достатъчно точна апаратура и е въпрос на елементарно изследване, за да се даде категоричен отговор. Със сигурност българските иманяри са правили такива изследвания след 1990 г., когато тази гранична зона вече не е била толкова строго охранявана. Всъщност, геоложката структура на Странджа съдържа неизбухнали вулкани, които са се издигнали, но не са избили над земята, а под повърхността са останали жили от метални руди, които са застинали потоци лава и имат формата на правилни кръгове с диаметър 15-40 км. Тези образувания се наричат плутони. В тях би могло да има и въздушни камери, а освен това Странджа планина е един от районите на България със сравнително мощен карст, в който пък има много естествени кухини. В района на Малко Търново има няколко такива пещери, едната е на самата граница и преди да се срутят по естествен път някои от коридорите и залите й, е излизала отвъд границата на турска територия. Може да се предположи, че има множество големи естествено образувани кухини, но досега не е констатирана нито една с формата на правилен куб. Археологът Петър Балабанов, който е извършвал археологически разкопки в района на Малко Търново и е картирал пещерите там, обяснява.
Всъщност за Странджа са работили достатъчен брой геолози и археолози, които могат точно и много просто да отговорят на всички поставени въпроси. За мен като археолог, който работеше в района на Странджа през 70 - 80-те г., от самото начало беше очевидно, че приказките за богинята и подземните кухини са измислици на софийски чиновници, които нямат нищо общо с истината. Геологическата структура на Странджа е доста специфична. Тя съдържа т.нар. плутони, т.е. неизбухнали вулкани, които са оставили по периферията си големи залежи от различни метали, главно цветни метали, които са разработвани от къснобронзовата епоха до наши дни. Останките от стари рудни галерии са достатъчно добре проучени, известни са, но в очите на хората, които не са специалисти по археология и стара история, те и до ден днешен представляват някакви много тайнствени явления. В същото време Странджа е районът с един от най-мощните карстови пластове. Карстът е съставен от органични скали, в които се появяват естествени пещери по хода на водата, която тече между основната скала и карста. Подобни пещери в Странджа в края на 70-те г. бяха документирани от експедиция на ЮНЕСКО и Пещерен клуб „Академик” в София. Някои от галериите на тези пещери и до ден днешен не са проучени, защото от времето са обрушени стените и е прекъсната връзката към по-нататъшния вход на пещерите. От геологически, хидроложки и други изследвания е ясно къде се намират. В района на Странджа планина могат да се предполагат кухини, но те са от естествен произходи повечето от по-големите от тях, са известни на специалистите много отдавна. Археологическите разкопки в Малко Търново и района, аз съм правил сондажи край село Младежко, но официалният научен ръководител, който и до ден днешен е ръководител на този обект и доц. Петър Велев от Софийския университет. Какво всъщност той е проучвал на Мишкова нива? На тази поляна са разкрити останките от тракийска гробница, която е с изключително оригинална конструкция, представлява много сериозен научен интерес, но никакви тайнствени неща, никакви извънземни сили и никакви свръхестествени явления там няма и никога не е имало.Така става ясно, че на археолозите и научните работници в България не е известно нищо, което да се свързва с търсенията на странната експедиция на Кръстю Мутафчиев, сочен като човек от ръководството на единия голям иманярски клан преди 1989 г. в България – Странджанско-Сакарския. Ако някъде се знае точно какво се е случило, то със сигурност е в трите управления на Държавна сигурност, които са намесени в аферата „Културно наследство” - Първо, Второ и Шесто. И докато в наличност няма никакви находки от тази странна експедиция в Странжда, то редица придобивки са налице и в момента в Националната галерия за чуждестранно изкуство, приютила колекцията картини, придобити по различни начини и донесени от чужбина от хората на Живко Попов и служба „Културно наследство”. Людмила Живкова и Петър Младенов сочат в писмена информация до Секретариата на ЦК на БКП относно дейността по придобиване на културни и исторически паметници и ценности, че само за 1978 г. в резултат на работата на целевите звена по придобиване на изнесени от България произведения на изкуството, тук са донесени 1200 картини и графики, между тях смятаната за изгубена „цариградска серия” от Владимир Димитров – Майстора, 150 картини и графики на световно известни майстори, творили в България, чешките художници Мърквичка и Хорейши, над 400 скулптури, маски от африканското изкуство, над 50 произведения на старото мексиканско изкуство и др. В разпит от 15 октомври 1981 г. по следственото дело за аферата „Културно наследство” Живко Попов разказва, че през 1978 г. от далечен родственик на Мърквичка в Чехословакия са закупени картини на художника, а още една колекция от 24 ценни негови картини са закупени за 120 000 крони от Богомил Козарев, бивш шофьор на посолството ни в Прага, останал да живее в чешката столица. Те били доставени в България на два пъти по дипломатическите канали с микробуса на посолството. В друг разпит Въло Горанов разказва, че през 1979 г. купил 3 картини от испански и португалски художници за около 10 000 долара и ги превозил лично до София, като ги предал на Живко Попов. И трите били без документи. Въло Горанов съобщава пред следователя Тончо Тончев, че в края на 1977 г. или началото на 1978 г. негов познат от Виена му предложил за продажба крадени от Италия картини. Дал му фотоснимки и стар италиански вестник „Куриере де ла Сера”, в който имало съобщение за кражба на същите картини от катедралата в Торино през 1975 или 1976 г. В съобщението пишело, че художникът е Дофен по произход от Сардиния, че картините са неоценими като произведения на изкуството. Те били композиции с религиозно съдържание. Горанов се спазарил общо за цена 500 000 австрийски шилинга. С Италия явно е бил установен сериозен канал за трафик на крадени картини, тъй като приобщени към делото изрезки от италиански вестници съобщават още за картина на Караваджо „Поставяне на кръста на Св. Петър”, картина от Даниеле „Сваляне от кръста” и картина от Мьомоан „Раждането на Христос”. В разпита Въло Горанов уточнява, че Богомил Райнов не проявил интерес към Караваджо. Горанов разказва още как в края на 1979 г. си дошъл в България за Нова година и донесъл 2 снимки на крадени картини на Сезан, за които лицата, занимаващи се във Виена с тази дейност, искали ориентировъчно към 250 000 долара. Снимките гледал като експерт Богомил Райнов, обсъждали с Живко Попов, но парите им се видели много и не се стигнало до никакво решение. И за доставката на още една крадена по този канал картина, на която дори в строго секретното дело не са посмели да назоват името и художника, се споменава в документите по делото. Единствената забележка, придружаваща тази информация, съобщава, че засега картината няма да може да се изложи, защото е крадена.
След като научава какво точно са вършили подчинените й служители от дирекция „Културно наследство” в МВнР, Людмила Живкова изпада в депресия, прекъсва връзките с Живко Попов и семейството му, както и с редица още други хора, и се затваря в себе си, като външно личи, че преживява сериозна криза. Тя умира на следващия ден, след като е получила 50-страничния доклад с разкритията за дейността на кръга „Културно наследство”, оформен след 8-месечна разработка във Второ главно управление на ДС. За депресията през последните дни на Людмила разказва Костадин Чакъров.
В разгара на това дело и няколко месеца след началото на официалното съдебно разследване и след разрива между Людмила Живкова и Живко Попов и семейството му, настъпва нейната смърт. До ден днешен има сериозни загадки и мистерии около нейната смърт и какви ли не предположения. Сещат се квалификации от рода на „Живко Попов-убиецът на Людмила Живкова”, от друга страна се срещат съмнения за предизвикана смърт. Кажете като човек, който е бил във най-вътрешния кръг на семейство Живкови, какво точно се случи?
Всички опити за намеса, че КГБ или, че Живко Попов са я убили и така нататък са повече в умовете на тези хора, които обичат интрига и тайнственост. Тя беше разочарована от няколко неща, едното беше, че тя хвана нейните хора от по-широкия кръг сътрудници в опити да манипулират, да извличат облаги, имам предвид нематериални, властови.
Чисто материални, както личи от делото?
За този екип да. Този списък е направен малко по-късно, тя не можа да го види, тя беше починала, когато следствието даде на баща й този списък и той каза: „ С тези хора и политически мерки да се вземат, те нямат морал, с който да бъдат натоварени”. Тя разбра, че е оклеветявана, получаваше информация какво мисли народът за нея, че шофьорът й и е бил любовник, че пиела вино от пантофите и обувките. Много я обиждаха, много я засягаха. Тя реагираше много горчиво, искаше много хора да тръгнат след нея към нов духовен свят и тя го прие като провал на нейното дело. Пред сътрудници аз съм я чувал да казва: „Последните месеци всичко съм строила на пясъчна основа, така е когато бъркаш”, всъщност казваше: „Всички ме предадоха, останаха ми няколко души”.
В случай, че Александър Лилов я е предал, какви са били отношенията им, доколко са били лични?
Тя специално казваше „Няколко души ми останаха верни”, това са Светлин Русев Богомил Райнов, Александър Лилов. Казваше и, че много хора са я предали, че правят на гърба й собствена политическа кариера. Затова тя се оттегли, огорчи си живота, получи много голяма травма, не можа да си прости. 7-8 г. денонощна работа в крайна сметка и се проваля, почувства се изоставена. Много пъти и давах пример, че българите много обичат да си изоставят водачите. Същата съдба после имаше и баща й. Оставиха го собствените му партньори, врътнаха му 9 следствия, от които нито едно не излезе, но се опитаха да го превърнат в изкупителна жертва за собствената им кариера. Тя имаше много силни главоболия след травмата, главоболия, които я влудяваха след черепния удар, които имаше и тя се оттегли на почивка. Интимните обстоятелства не бих желал да коментирам, все пак човек има право на достойнство дори след смъртта си.
Въпросът е, има ли някаква връзка със събитията, за които говорим, а не толкова интимната страна.
Връзката физическа, поръчителска, категоричен съм няма абсолютно никаква връзка. Но, че травмата, духовната криза, че я изоставиха, че я излъгаха, това го имаше.
Може да се тълкува като някаква първопричина за нейната депресия и за тези действия.
Да, изпадането и в депресия, последните дни, седмици, месеци, тя ходеше в чужбина, казваше: „Уморена съм, всичко да се ограничи, всякакви опити за тържества”. Това за нея беше много необичайно, получи срив в Мексико. След като се върна се изолира, разсъждаваше в кабинета й в ЦИК, казваше: „Аз съм член на Политбюро”. Почти всеки ден съм я виждал по няколко часа и тогава на глас разсъждаваше за съдбата, за предателството, за предателите. Тогава коментирахме, че българинът обича да си оставя водачите, да се държи притворно. Всички тези неща тя не ги оценяваше. 18 г. преход показаха как една група българи със собствените си ръце предадоха българския народ. Това, което е днес потвърждава нейната трагедия.
За културната политика на Людмила Живкова и за контрабандната дейност на най-близкия кръг хора около нея обаче са събирани в продължение на повече от 2 години данни не само в българската Държавна сигурност, но и в съветските служби. В свои спомени Живко Попов говори, че Людмила Живкова е била привикана в Москва от съветския министър на културата Пьотър Демичев заради донесения от България, че откъсва страната ни от руското влияние. Попов разказва, че на масата пред нея хвърлили всички доноси от България и я нападнали с доста остри въпроси за българските изложби, обикалящи света, грандиозното отбелязване на 1300-годишнината на страната ни, посещенията й в различни страни и инициативите й. Попов си спомня, че Людмила се върнала смазана от руската столица и малко след това в Мексико получила нервна криза. Попов съобщава, че когато секретарят на ЦК на КПСС по идеологическите въпроси тогава Константин Черненко пристигнал в София, също остро критикувал Людмила. Как съветското военно разузнаване е събирало информация за нея разказва Петър Христозов.
След като кръгът около Живко Попов са правили такива сериозни далавери за такива сериозни суми, знаело ли се е това в съветските служби?
Оттам са идвали много сигнали. Людмила Живкова тогава се ползваше с недоверие на Съветските служби. Те считат, че тя е изневерила на принципите на социализма, което не беше вярно по-простата причина, че всеки и работещите в тази служба на Запад на дълбоко прикритие бяха убедени, че има не само грешки, но има и повали, има и корупция. Това са големите търговски дружества за внос, износ за специалисти особено. Знаете, че нашите специалисти, като почнем от Либия и свършим в Швеция получаваха една заплата, а тук друга. Мнозина от тях, които бяха идеалисти, комунисти се превърнаха в отстъпници.
Ако говорим затова, че съветските служби не са одобрявали „освободеното поведение” на Людмила.
Не, особено обективните съветски служби, които се занимаваха с обективно разузнаване, които ползваха много от нашите разузнавачи. Един от тези разузнавачи е Пеньо Костадинов, който 2 г. лежа в американски затвор, който беше натопен от наши разузнавачи в САЩ.
След това у нас т.нар. шумни групи започнали да настройват обществото срещу нея и кръга около нея. Партийните велможи пък не пропуснали да настройват и без това доста мнителния Тодор Живков срещу дъщеря му.
