Заради липсата на паспорти и визи през 1993 г. двама от футболистите на националния ни отбор тогава са влезли във Франция с кола, а не със самолет заедно с отбора. Тогава беше решаващият мач, който класира България за световното първенство в САЩ. За случилото се разказа в ефира на Дарик треньор номер 1 на 20 век Димитър Пенев.
В рубриката „20 години по-късно" на предаването „Междуредие" той си спомни за 1994 г., когато четвъртото място на българските национали по футбол се превърна в основното събитие на годината. В студиото на Дарик стратегът от Мировяне се върна към емоциите на световното. 19 години по-късно той призна, че след гола на Емил Костадинов на "Парк де Пренс" от вълнение е скъсал мускули на левия крак.
Интервюто с Димитър Пенев можете да чуете в сайта Radio.DarikNews.bg
С онова незабравимо футболно лято за България през 1994 г. ли Ви свързват всички малки, големи, млади и стари, които Ви срещнат на улицата? С онези емоции ли Ви свързват всички?
Първо, искам да благодаря и да поздравя всички, които слушат Дарик радио. Знаете, че с Радосвет Радев се познаваме от много години, той е локомотивец, аз също бях локомотивец. Неговият вуйчо беше в моя екип, в ЦСКА, в Националния отбор. Искам да ви поздравя за настъпващите празници. Аз съм започнал от юноша в Локомотив, ЦСКА, Националния отбор и винаги сме слушали някакво радио, за да можем да научим нещо за спорта. Знаете, че преди години едно радио се чуваше, друго - не. И ето, сега 20 години Дарик радио. Много пъти сме искали да се прикрием от радиото, от всички колеги, които са ни преследвали, но отърване няма и затова ми е приятно да коментираме всичко това. Що се касае до това, че само така ме познават, трябва да знаете, че, както съм ставал шампион в Локомотив 1963-1964 г., така и в ЦСКА дълги години, участвал съм 16-годишен в УЕФА, Англия, в Румъния като юноша на България. Доста от вашите колеги, които са все още живи и работят, въпреки възрастта, се виждаме и не се делим на ЦСКА и Левски, Славия и Локомотив, а търсим правата линия за добрия спорт. Не само футболът, но и отделните спортове.
Започнах с 1994 година не само, защото за това основно трябва да си спомним, но и защото малко са хората, които могат да се похвалят, че са донесли добра емоция на българите.
Това беше един голям шанс за това поколение. Тези години квалификациите бяха сериозни, групата беше тежка - Швеция, Финландия, Франция, Израел. Едни страни, които са с добра организация по отношение на всичко - спорт, бази, финанси... Ние попаднахме в тази група и винаги съм казвал, че късметът, шансът са важни. В последно време не ме забравят при тегленето на жребия на футболните турнири, защото „Пената е късметлия". Затова благодаря на всички, които са симпатизирали към името Димитър Пенев, към моя екип, с който сме били заедно, към момчетата и за тази година, в която оставихме най-добро впечатление за България и за нашия народ. Знаем всички, че на олимпиадата през 1968 г. в Мексико имаме второ място при футбола, през 1956 г. също футболът ни беше във върха със старите легенди Божков, Иван Колев и др. Тогава също имаха медали от олимпиади. Неслучайно преди 2-3 години правителството обърна внимание на олимпийците, като за голяма радост попадна и футболът от 1956 и 1968 г. Да се надяваме, че и ние, от 94-та, в бъдеще ще попаднем някъде. Хората винаги имат спомени, доста неща могат да извадят. Ако направим едно публично предаване от стари записи, а не само за 1994 г., има много хора, които събират такива спомени, снимки, записки от журналисти, от футболисти... За следващия 25-годишен юбилей може да направим нещо такова.
Преди да заговорим за 1994 г. в детайли, да се върнем към онази 93-та, без която нямаше да има 94-та.
Този момент няма да излезе от моето съзнание, тъй като това беше един ден, един миг. За този мач знам как беше групата и как предварително всички страни, които бяхме в тази група заради Франция, която оглавяваше с няколко точки два кръга преди края, аз отивах във Франция, Финландия, Швеция, за да наблюдавам този мач, който завърши в 90-тата минута 1:1 и Франция почти бяха класирани, но следващият кръг ни донесе радостта - Израел, която ги победи във Франция. На последния мач нищо не ни оставаше, всички момчета бяха загрижени, тръпките ги полазиха, че имат последен шанс и една добра кариера. Знаете, че голямата демокрация беше тук, всички постоянно идваха при нас и търсеха отделни хора, помощи, контакти. Беше много трудно да работим и предприехме една седмица преди този последен мач във Франция да отидем в Германия. Имахме договорка с тяхната федерация да ни подсигурят малък спортен комплекс, където отидохме преди мача във Франция. Същевременно имахме доста проблеми. На този етап, благодарение на правителството, бяхме изкарали двойни паспорти за Европа. Знаете, че нашите футболисти, които бяха зад граница, пътуваха много често. Бяхме помолили правителството да се постарае някой да не попадне без виза и затова имаха двойни паспорти. За жалост, когато тръгнахме от Франкфурт за Париж двама от футболистите нямаха паспортите и виза и се наложи за правим друга процедура. Боби Михайлов и Георги Георгиев бяха във Франция и там играеха. Ние се обадихме на Георгиев. С кола минаха границата точно на ръба. На летището се чувствах доста неудобно, защото нашите журналисти питаха къде са тези двама наши футболисти. Аз тогава казах: „Тук са". Но на кацане на летището се видя, че тях ги няма. Другите продължиха да питат къде са и аз обясних, че са пристигнали преди нас с друг самолет. Всичко мина съвсем нормално. Относно мача, може да кажа, че бяха 8-9 минути преди края на мача и долу, където седят резервите, треньорите, масажистите, споделих на помощник-треньора Краси Борисов и на старши администратора, че един мач, равен за България-Франция, е достойнство. Казах: „Вие и останалите колеги можете да останете, но съдбата на треньора...Утре Пенев ще бъде уволнен вероятно!" В този миг имаше атака от наша страна на Александров, но Александров направи грешка, догони състезателя на Франция в нашата посока, фаулира го и реших, че мачът свършва. Но, за щастие, от паса на Женуа към нашия десен защитник Цветанов, а после и Балъков, Любо Пенев, Емил Костадинов... И всичко това за един миг. За един миг се случи тази голяма радост. Така добре изнесоха топката, направиха добри пасове и накрая с добър завършек на Емил Костадинов. Тогава аз скочих, футболистите бяха тръгнали към мен и в този момент скъсах мускули. През цялата кариера не съм имал скъсване на мускули, но в този момент, като скочих от пейката и от напрежението разкъсах мускули на левия крак.
Аз тъкмо щях да Ви питам как издържа сърцето в такива моменти, защото това е един неповторим миг.
Сърцето и сега издържа, защото сме минали и други такива мачове. Тук е голямо преживяване, защото е Националният отбор, но в клуба сме имали много етапи - на сърце и на глава да пада. Много такива емоции е имало, а и феновете...
Цялото това футболно лято и след това много се говореше за това късметът ли беше тогава на наша страна, момчетата ли бяха просто по-добри играчи?
Късметът винаги е съпътствал хората, които са подготвени в своята професия. Тогава идва късметът и шансът. Много пъти журналисти и фенове са казвали: „този с този не се уважава, няма да играят". Но точно в този етап от моя страна и от тяхна страна съумяхме да бъдем заедно и да мислим как да играем по-добре, за да дигнем авторитета на футболистите и на треньорите, а оттам и на страната. След този мач цялото ръководство останахме до 3 ч. през нощта, останалите трябваше да си тръгнат за своите страни, но аз и моите помощници останахме до 7 ч. сутринта. След това 5-6 човека пътувахме от 7 до 7 вечерта. Хубчев го пуснах по молба на техния президент, защото трябваше да правят сделка с Гърция. Слизат от София във Франция, посрещат ги. Там бяха журналистите. Те ги прегръщат и викат: „Къде са националите"? На другия ден пристигаме ние и в 7 часа няма никой. Това е един спомен, който сме си го коментирали с доктора и с моите колеги. Всичко това не се забравя.
Кое натежа тогава повече - това, че имаше много силни играчи или точно тази стиковка между тях, че мислеха като един отбор?
Те бяха едно равностойно поколение с 1-2 години разлика помежду си и 14-15 от тях бяха в чужбина, играеха в много европейски страни. Всяка едно тяхно участие се наблюдаваше и се следеше. Спомням си, че винаги сме търсели победата и тяхната изява да бъде не индивидуална, а колективна. Но не може и без индивидуална. Знаете, че Стоичков може да играе индивидуално, Балъков може да играе индивидуално, Емил Костадинов също. Но трябва да има точност и принципи за изпълнение на задачите. Те са голмайсторите. Любо Пенев и Наско Сираков бяха едни добри личности, които благодарение на тези успехи на квалификациите и Световното първенство, си повдигнаха своята цена. Някои продължиха в своите клубове, други започнаха в нови в европейските страни, но тяхната цена вече беше два пъти по-голяма. Да не говорим в България каква бе цената. Много пъти са коментирали, че Стоичков е командвал, Сираков е командвал. Засега никой от тях още не ми е казал кой е бил тартор. Питал съм ги много пъти.
За разлика от тази история, където не сте намерили посрещачи, като сте се върнали от Франция, то през 1994 г. много хора ви посрещнаха след Световното.
Ние бяхме в Лос Анджелис. Тръгнахме и закъсняхме. Спомням си, че хората от сутринта са били по цяла София. Ние обаче закъсняхме с 5-6 часа. Това беше голяма емоция и голяма радост. От летището до стадион „Васил Левски" заради движението и хората не можахме да се видим с близките и роднините. Всеки искаше да ни пипне, да се снима с нас. Това беше страхотно. Аз съм преживявал отделни мачове - и в Националния отбор, и в ЦСКА, с големите клубове от Европа. Изживявал съм и други такива такива емоции, но това беше... 20 дни преди това бяхме на предварителна аклиматизация в Остин, щата Далас, благодарение на брата на Желев, защото той беше преподавател там. Така една седмица бяхме предварително там за аклиматизация. Всичко това беше съчетано с германците. Аклиматизацията е колкото са часовете до мястото, от където тръгвате до там, толкова дни трябва да минат за аклиматизация. Връщам колелото - 1986 година, когато сме участвали в Мексико, доста грешки направиха и състезателите, и треньорите. Просто нямаше яснота за тази пуста аклиматизация.
Има ли нещо, което през тези почти 20 години българите не разбраха за това Световно? За всичко са Ви питали много пъти, тук също сте гостувал, за да говорим за тези мачове, които хората помнят. Нещо остана ли в сянка?
В сянка остава още от началото, когато коментаторите по радиото коментираха, че вече свършва мачът от 1993 г. и остават 5 минути, а дъщеря ми, която беше бременна с второто бебе, слуша по радиото в София и ми се обажда, след като вече мачът беше приключил и ми казва: "Баща ми, сега си с хората, които черпиш, но преди 5 минути казаха, че мачът свършва и няма да победите", а именно след тези 5 минути падна гол. Вечерта, въпреки това съобщение от коментаторите, ги черпих една добра бутилка френско и скъпо вино.
Колко пъти се е събирал отборът от САЩ? Събирали ли сте се през тези години, или в пълен състав е трудно? Всеки пое по свой път.
През годините имаше няколко добри тържества - в Сливен, в София, на 10-тата година, на 15-тата...
Чакаме 20-тата...
С интерес чакаме, ако сме живи и здрави всички. Тогава да излязат по екип и да върнат колелото назад преди 20 години, за да се почувстват така, че са свършили една работа, от която са станали известни в целия свят. Знаете, техните предшественици и наследници. Знаете, че Бербатов се коментира в цял свят, както и Стоичков, Михайлов. Това е добро и дай Боже, едно добро класиране сега, ако направим, имаме 50% материал. Но всичко ще зависи от самите футболисти.
Говорите за следващото Световно първенство ли?
Да, както и за следващото поколение. Не трябва да ни забравят в бъдеще. Това все пак е Лято 94! Трябва да знаете, че този мач няма да ми излезе от главата до последно в моя живот. Франц Бекенбауер беше на гости два дни при нас и наблюдаваше тренировките. Знаете, че имаше много коментари, че съм пуснал футболистите в басейна. Всеки един професионалист, независимо дали е спортист, или нещо друго, има право на пет часа свобода и това беше от моя страна - да ги пуснем в басейна. Връщам миналото от 70-та година, когато ние бяхме футболисти в Мексико и ни бяха снимали, без да влизаме в басейна, а ни изкараха, че „българите са в басейна". Тогава 50 долара беше глобата, дори и само крака да си топнеш някой в басейна. Франц Бекенбауер, когато бяхме на обяд или вечеря, споделяше, че в тяхната страна и отбор на този етап имат много проблеми и каза още: „При вас е съвсем нормална обстановката, но при нас ще избухне..." Точно така и стана, избухна в правилния за нас момент, в нашия мач се получи. Другото е шанс и добри изпълнения от страна на Наско Сираков, на Стоичков...
Защо обаче след това човек като Вас, който можеше да има много след тези успехи, а сякаш не избрахте да живеете, например, в центъра на София, да живеете в лукс, а останахте в Мировяне? Не се откъснахте от там.
Аз съм живял в София, но в Мировяне имам къща, родителите ми бяха живи, добра е обстановката, имам контакти с хората от там и околните села... Освен това имам слабост към зайчетата, към пъдпъдъчетата и ако аз не ги гледам, предавам на моите роднини, за да поддържат малкото стопанство. Освен това съм ходил в Саудитска Арабия, в Кувейт, в Китай съм бил една година. Моето име винаги е фигурирало в европейския футбол и не съм се притеснявал за нищо. Направил съм успех за Саудитска Арабия и купа. Няма такъв случай наш колега навън да е спечелил така. Просто ме е привличало за кратък период да изкарам далече и после носталгията ме е дърпала към родината, където обстановката е по-спокойна, имам десетки контакти с приятели, близки.
Какво Ви питат хората, когато отидете днес в Мировяне? Отскачате често до там.
Поздравяваме се винаги, виждаме се...
Как живеят те?
Трудно е. Застарява поколението, младите търсят по-малко да учат и повече да бягат навън, или пък тук търсят работа, но в един момент гледаш, че нито търсят работа, нито работят, а безделничат ежедневно. Всичко това е един товар на старите хора, които са там, или на майки, лели, баби... Това е една голяма тежест. Ако върнем колелото преди години, студентите след ваканция отиваха на село или в градовете помагаха на мама и баба, за да им дадат премийка за студентството. Сега не виждам да се връщат, а пък за момчетата - още повече.
Парите ли развалиха всичко? Не само за това, но и за спорта, политиката...
Винаги са казвали, че нашият народ е работлив, но и гостоприемен. Това е така, но вече колко години тези проценти отпадат и не мога да коментирам дали са останали добри и работливи. Най-много 20% ще дам. Трябва да се научим да работим отново. Ние търсим спасението навън, но и там трябва да имаш голяма специалност, трябва да имаш близки, за да ти помогнат. Ти си чужденец за тази страна. Както от наша страна тук понякога и в някои моменти се отнасят към чужденците като чужденци, така и ние като отидем там сме също такива. Трябва да разчиташ на себе си с работа, постоянство и да имаш късмет.
И през 94-та, и сега не живеем много по-леко. Тогава също имаше проблеми в страната. Какво обаче се промени за тези години? Тогава поне имаше онази позитивна емоция, която ни донесе футболът.
Какво се е променило ли? Повече и по-свободна информация има сега за всяко нещо, което е по света. Благодарение на вас, радиото, телевизията... свободата е повече, но трябва да има процент, за да не е свободия. 15-20% само от студентите се връщат по своите места, много не работят... Доста неща се промениха. Има възможност за добри професионални прояви при всеки един, който следва принципа да бъде точен в работата си, да бъде нормален спрямо свои колеги и приятели, да има едно взаимоуважение. Всичко това напоследък не се вижда. Като вървиш по улицата, няма кой да те поздрави и още от 10 метра са навели глава и не искат да те поздравят. Те ще кажат, че аз непрекъснато критикувам, но това не е критика. Тук става дума, че няма взаимоотношения, няма взаимоуважение... Всеки иска да грабне нещо и да има. Има някакъв край, този край сам трябва да го прецениш, а в другия случай е да го споделиш с близки, познати и да ти бъде по-леко. Нека да се поздравяваме повече, да се прегръщаме, а не зад гърба да се обиждаме. Да бъдем единни!
