В старите документи, вестници и списания се съдържат сведения с любопитни и малко известни данни, свързани с шегите на зимата в миналото. Преди столетия мразовитият сезон и всички, произтичащи от него „екстри” и ”неволи” настъпвали по-рано.
Така например ненавременното идване на зимата през юли 1864 г. било предизвикано от нахлулите у нас студени арктически въздушни маси. Витоша се покрила със сняг, а температурите в София и старата столица паднали значително под нулата. Зимата на 1892-1893 г. също била много студена. Оттогава до 40-те години на миналия век се наблюдавало известно повишаване на “снежните” температури с изключение на 1928-1929 г., но мразът общо взето си останал постоянен “абонат” на търновските зими преди десетилетия. Понякога дори старостоличани се подготвяли за Великден в условията на почти януарски студ и сняг.
"Минусовите температури, традиционните чествания на многото именни дни, организирането на журове и соарета, пързалянето с кънки и шейни – това били само частици от пъстрата мозайка на търновския зимен бит. Великотърновци се „запознали” с кънките и удоволствието да се “катаят” с тях благодарение на Методий Хаджипетков (1861-1933 г.). Той бил уважаван общински съветник след Освобождението, авторитетен търговец, предприемач на строителни обекти, инициатор за залесяването на хълмовете около старата столица, един от първите български туристи и колоездачи.
Разностранните му интереси впечатлили дори Алеко Константинов, който го описва по следния начин в прочутия си пътепис “До Чикаго и назад” (1893-1894 г.): “Той самичък, без да знае една думица от иностранен език, тръгнал от Търново и през Хамбург и Ню Йорк стигнал благополучно в Чикаго. Любопитен! И от любопитство беше събрал адресите и рекламите на всички експонати в изложението; напълни цял сандък с реклами. За каква потреба му са те – не ми е известно: може би той ще направи подробно описание на изложените предмети, нещо, за което аз никога не бих се заел. Браво на Хаджипеткова, че е умял да се възползва от състоянието си, а не предпочел, както болшинството от нашта jeunesse doree, да си пръска парите по шантаните...”.
От всемирното изложение в Чикаго Методий Хаджипетков донесъл в родния Търновград кънки и шейна, както и три велосипеда. Предприемчивият старостоличанин не само открил първата ледена пързалка, но и организирал курсове за съгражданите си по пързаляне с кънки", разказва уредникът в Регионалния исторически музей във Велико Търново Тодорка Недева.
Още в началото на миналия век “катаенето” с кънки се превърнало в любимо забавление на малки и големи. Преди повече от сто години р. Янтра често била сковавана от лед, дебел около 30-50 см, и заедно с двете замръзнали блата при “Зеленка” се превръщала в предпочитано място за пързаляне.
Първоначално новото за града, но твърде популярно в Европа развлечение, било достъпно само за елита. По-късно то вече станало достояние и на по-широк кръг великотърновци. Пързалянето с кънки доставяло удоволствие на всички, тъй като давало възможност не само за спортуване, но и за срещи, разговори, делови и сърдечни запознанства.
"По причудливо очертаните следи, оставени от кънките на леда, някои госпожици дори гадаели за евентуалната си предстояща женитба, както и за други, очаквани от всяка млада болярка добри събития. В миналото край ледената пързалка често свирел оркестър, поради което дори и старостоличаните, които не умеели да се “катаят”, с удоволствие посещавали този зимен център за развлечение", допълни Тодорка Недева.
Преди десетилетия, още с падането на първия сняг, търновските малчугани, както и учениците от местните гимназии, грабвали шейните и с весели възгласи се спускали по стръмните търновски улици, които тогава все още не били „превзети от автомобилите. В миналото някои по-сръчни деца си правели шейните сами, а на други им помагали по-големите братя и приятели. В онези далечни години шейните задължително се обковавали с сдемири (железен чембел), за да се плъзгат по-добре.
"Звучи невероятно, но е факт, че изобретателните великотърновчета сами си майсторели и ските, които преди десетилетия всъщност представлявали дъги от каци. През 30-те години на ХХ в. Радул Попнесторов от старата столица се наредил сред най-големите вносители на кънки и шейни от Германия. От неговите зимни „удоволствия” обаче можели да се възползват предимно по-богатите жители. В миналото децата и младежите обичали и друго, непознато за съвременниците ни занимание. Когато температурата в града падала до 26 градуса под нулата, те хвърляли нагоре вода и наблюдавали превръщането й в кристали още докато пада на земята. И досега възрастни великотърновци си спомнят с умиление за “блестящата и искряща красота на въздушния лед”, припомни Тодорка Недва
Зимната прелест на Велико Търново стимулирала младежите да се разхождат из заснежените улици, да се замерят със снежни топки, да се снимат за спомен на фона на ослепителната белота, покрила уникалня град.
Докато малките и младите боляри се забавлявали навън, техните родители с удоволствие обсъждали край нажежените до червено печки в домовете си, по кръчмите, сладкарниците и многобройните кафенета зимните парадокси, за които узнавали от пристигащите в града централни вестници. Особено се удивили старостоличани на червения и зелен сняг, покрил части от Западна Европа и островите Шпицберген.
"Странната окраска на иначе традиционно бялата покривка там се дължала на голямата концентрация на микроскопични водорасли. Не по-малко било учудването на търновци и от жълтия сняг, валял в Норвегия. Неговото оцветяване пък било резултат от тичинковия прашец на особен вид местен бор. Тези аномалии дали повод на местните зевзеци да “изфабрикуват” много шеги и закачки, с които разсмивали старостоличани в студените зимни дни. Така например в миналото станал широко популярен изразът “Зачервил се като шпицбергенски сняг”, който се употребявал за човек, прекалил с алкохола", разказва уредникът.
Често обаче вниманието от световните зимни парадокси било измествано от местните, не по-малко “забележителни” явления. През 1923 г. минаващите по Главната улица старостоличани станали не само свидетели , но и потърпевши от странен феномен. Разхождайки се преспокойно, гражданите били “разкрасявани” по лицата и дрехите с водни капки, “обогатени” със сажди. Те се образували от издадените навън кюнци от печките на някои магазини.
На помощ на пострадалите, които по никакъв начин не можели да почистят тоалетите си, се притекъл в. “Борба” със следния “боен” призив: “Господа, пощадете дрехите на хората, като премахнете тия кюнкове, или пък ги издигнете по-високо и по-навън. Това, ако не премахнете, е непростимо”.
Общинският съвет в града, обаче, не бил в състояние да предприеме каквито и да било мерки по „мръсния” въпрос, тъй като в местните правилници и разпоредби липсвали каквито и да било изисквания към отоплителните уреди и уличните „аксесоари” към тях.
