Търновец написа първа по рода си книга за казармата по време на социализма преди малко повече от година. Тя е озаглавена „Младежки страсти, мъжки времена. Етнокултурна характеристика на българската казарма през социализма” и анализира проблема за мястото на войнишката служба в българската традиционна социалистическа култура. Книгата описва и в пълнота всички ритуали, свързани с казармения преход и с възмъжаването на момчето.
Нейн автор е етнологът от Регионалния исторически музей във Велико Търново д-р Илия Вълев. Днес той ще бъде на гости във Военноморския клуб във Варна, за да представи книгата си и да участва в дискусия на тема „Казармата и нейната следа в българската култура”. Събитието в 14.00 часа е насочено към ученици и студенти, които ще обсъждат с автора проблема „казарма” - не само като институция, но и като представи и спомени за нея. От 18.00 часа ще се състои срещата с граждани и представители на въоръжените сили. Повече за книгата и идеята за създаването ни разказа в интервю д-р Илия Вълев.
Какво значение е имала казармата за изграждането на обществото преди време и каква следа е оставила в българската култура?
Казармата е един доста интересен и дискусионен проблем в нашето общество. Периодично се повдига и въпросът дали е необходимо или не нейното връщане. Този проблем все още ни вълнува и следата, която казармата е оставила в българската култура е наистина сериозна. Все още у нас българите използват казармата като пример за сериозна институция, която дава морални норми на поведение. Това е и един от доводите ми да смятам, че казармата е оставила сериозна следа в нашето общество. Днес по темата ще има две дискусии – в 14.00 и в 18.00 часа във Военоморския клуб във Варна, в които ще участвам и аз. Мисля да започнем с дефиниране на термина "казарма", защото като го чуем всички имаме представа по-скоро за социалистическата казарма и донякъде и следдемократичните промени. „Казарма”, според военния терминологичен речник, означава най-общо казано специална сграда с жилищни, културно-просветни, битови, служебни и учебни помещения, в които личният състав на военните поделения извършват своите дейности. В разговорната реч ние използваме този термин, за да опишем периода на наборната военна служба. През монархическия период службата в армията също е била на наборен принцип, но не е била известна като казарма, а е била с по-различна семантична натовареност. Тогава са се водили няколко войни за обединението на страната ни, българският войник е бил на съвсем други позиции и на него се е гледало по различен начин на семантично ниво.
Всъщност в книгата са представени народните представи за казармата по време на социализма?
Точно така. Книгата представя точно казармата по време на социализма, но освен представите за казармата, разглежда и нормативната уредба през социализма, които регулират преминаването през военна служба. Разглеждам и народните обичаи, свързани с казармения преход – изпращането на момчето като войник, военната клетва и уволнението, което е било малък празник за момчето, тъй като то вече е отслужило своята военна служба и се прибира вкъщи „възмъжал”. Както знаете народната поговорка – след като приключи службата момчетата вече се приемат за мъже, тъй като казармата е изграждала мъже. В книгата разглеждам и някои всекидневни измерения, свързани с вътрешноказармения живот – как са регулирани нещата в казармата чрез общовойсковия устав, строевия устав, дисциплинарния устав и т.н. Чрез спомените на хората съм направил анализ за вътрешноказармените порядки на чисто културно и психологическо ниво.
Можем ли споменем по-интересни неща за изпращането на войника, клетвата и уволнението като обичаи?
По принцип това е един изключително дълъг процес, който след 1944 година в началото на социализма придобива изключително празничен характер. Това е ново културно явление, което постепенно набира сили, особено явлението „изпращане на войник”. Всъщност казармата възниква още след Освобождението на страната ни от Османско владичество и така постепенно тази традиция за изпращането става все по-празнична. Затова и след 1944 година това е един малък празник не само за момчето и семейството му, но и за общността – особено в малките селища. Много често в самите селища са правили и общо изпращане на наборите, които ще служат през настоящата година. В книгата съм описал много подробно как се минава през подстригването, какви подаръци се дават, с какви благопожелания се изпращат войниците, какви храни се ядат, как се възприема службата от момчето и близките му и т.н. Разгледал съм клетвата и като военна традиция, и като народна. Все пак тогава семейството вижда детето си за пръв път след като е влязъл да служи, тъй като времето до тогава е било период на единично обучение и е имало негласно правило момчето да не вижда близките си докато претръпне в новата казармена среда. След клетвата войникът започва да работи и да се изгражда като специалист в определена област. Уволнението пък е било малък празник специално за момчето, тъй като чрез него той демонстрира самостоятелност и израстване.
Актуална ли е темата за казармата и днес?
Смятам, че е актуална и има интерес към книгата. Затова и се радвам, че получих покана от Военноморския клуб във Варна да направим представяне пред варненската публика. Виждам, че темата „Казарма” вълнува обществото ни.
Какво е мнението на съвременните българи за казармата?
По принцип жените имат много интересен поглед за казармата. Неомъжените жени, особено тези в предженитбена възраст, са по-положително настроени към казармата. Те възприемат, че наистина е необходима казарма на съвременните български мъже. Омъжените жени, особено тези, които са родили мъжка рожба, гледат много скептично и критично на казармата, защото тя е доста агресивна среда. Разбира се, говорим за миналото, тъй като тя е била пригодена да обучава мъжа за войник, способен да издържа на всякакви екстремални ситуации, да убива, да умира и т.н.
По Ваше мнение трябва ли да има наборна служба и какво би могла да даде тя както на мъжете, така и на жените?
Мислейки по този въпрос, все повече се убеждавам, че трябва да има военно-гражданско обучение и възпитание за поне един месец. Може би в съвременността, когато информационните технологии вече са по-напреднали, няма да се водят конвенционални войни, но е хубаво младите момчета и момичета да преминат през такова обучение, което дава възможност за реакция във всякакви екстремални ситуации. Виждаме, че когато има проблем с природни бедствия или нещо друго, винаги опираме до армията. Затова сме длъжни да бъдем подготвени и трябва да има такова обучение на принципа на казарменето, което разбира се да завърши с клетва, тъй като тя е много силен момент и е разковничето на нещата, особено ако вникнеш в клетвените думи.
Наистина е хубаво да има подобно нещо, тъй като младите изобщо не са подготвени да защитят себе си в критична ситуация. Вече не можем и изцяло да разчитаме на армията, тъй като и там има голяма липса на кадри.
Тук, за жалост, засягаме темата за уронването на престижа на офицера и на армията като цяло. Разговарял съм с не малко бивши и настоящи военни и от мнението на повечето от тях разбирам, че се уронва престижа на офицера, на военния пагон. Това наистина е проблем, на който трябва да се търси решение. Трябва да се работи върху това да се върне доверието в армията и като цяло в тези институции, които изграждат държавността – армия, църква, училище. Това за мен са стожерите на държавността, тъй като те може да са сериозна опора за развитието ни не само като граждани на Република България, но и като граждани на Европа и света.
Нейн автор е етнологът от Регионалния исторически музей във Велико Търново д-р Илия Вълев. Днес той ще бъде на гости във Военноморския клуб във Варна, за да представи книгата си и да участва в дискусия на тема „Казармата и нейната следа в българската култура”. Събитието в 14.00 часа е насочено към ученици и студенти, които ще обсъждат с автора проблема „казарма” - не само като институция, но и като представи и спомени за нея. От 18.00 часа ще се състои срещата с граждани и представители на въоръжените сили. Повече за книгата и идеята за създаването ни разказа в интервю д-р Илия Вълев.
Какво значение е имала казармата за изграждането на обществото преди време и каква следа е оставила в българската култура?
Казармата е един доста интересен и дискусионен проблем в нашето общество. Периодично се повдига и въпросът дали е необходимо или не нейното връщане. Този проблем все още ни вълнува и следата, която казармата е оставила в българската култура е наистина сериозна. Все още у нас българите използват казармата като пример за сериозна институция, която дава морални норми на поведение. Това е и един от доводите ми да смятам, че казармата е оставила сериозна следа в нашето общество. Днес по темата ще има две дискусии – в 14.00 и в 18.00 часа във Военоморския клуб във Варна, в които ще участвам и аз. Мисля да започнем с дефиниране на термина "казарма", защото като го чуем всички имаме представа по-скоро за социалистическата казарма и донякъде и следдемократичните промени. „Казарма”, според военния терминологичен речник, означава най-общо казано специална сграда с жилищни, културно-просветни, битови, служебни и учебни помещения, в които личният състав на военните поделения извършват своите дейности. В разговорната реч ние използваме този термин, за да опишем периода на наборната военна служба. През монархическия период службата в армията също е била на наборен принцип, но не е била известна като казарма, а е била с по-различна семантична натовареност. Тогава са се водили няколко войни за обединението на страната ни, българският войник е бил на съвсем други позиции и на него се е гледало по различен начин на семантично ниво.
Всъщност в книгата са представени народните представи за казармата по време на социализма?
Точно така. Книгата представя точно казармата по време на социализма, но освен представите за казармата, разглежда и нормативната уредба през социализма, които регулират преминаването през военна служба. Разглеждам и народните обичаи, свързани с казармения преход – изпращането на момчето като войник, военната клетва и уволнението, което е било малък празник за момчето, тъй като то вече е отслужило своята военна служба и се прибира вкъщи „възмъжал”. Както знаете народната поговорка – след като приключи службата момчетата вече се приемат за мъже, тъй като казармата е изграждала мъже. В книгата разглеждам и някои всекидневни измерения, свързани с вътрешноказармения живот – как са регулирани нещата в казармата чрез общовойсковия устав, строевия устав, дисциплинарния устав и т.н. Чрез спомените на хората съм направил анализ за вътрешноказармените порядки на чисто културно и психологическо ниво.
Можем ли споменем по-интересни неща за изпращането на войника, клетвата и уволнението като обичаи?
По принцип това е един изключително дълъг процес, който след 1944 година в началото на социализма придобива изключително празничен характер. Това е ново културно явление, което постепенно набира сили, особено явлението „изпращане на войник”. Всъщност казармата възниква още след Освобождението на страната ни от Османско владичество и така постепенно тази традиция за изпращането става все по-празнична. Затова и след 1944 година това е един малък празник не само за момчето и семейството му, но и за общността – особено в малките селища. Много често в самите селища са правили и общо изпращане на наборите, които ще служат през настоящата година. В книгата съм описал много подробно как се минава през подстригването, какви подаръци се дават, с какви благопожелания се изпращат войниците, какви храни се ядат, как се възприема службата от момчето и близките му и т.н. Разгледал съм клетвата и като военна традиция, и като народна. Все пак тогава семейството вижда детето си за пръв път след като е влязъл да служи, тъй като времето до тогава е било период на единично обучение и е имало негласно правило момчето да не вижда близките си докато претръпне в новата казармена среда. След клетвата войникът започва да работи и да се изгражда като специалист в определена област. Уволнението пък е било малък празник специално за момчето, тъй като чрез него той демонстрира самостоятелност и израстване.
Актуална ли е темата за казармата и днес?
Смятам, че е актуална и има интерес към книгата. Затова и се радвам, че получих покана от Военноморския клуб във Варна да направим представяне пред варненската публика. Виждам, че темата „Казарма” вълнува обществото ни.
Какво е мнението на съвременните българи за казармата?
По принцип жените имат много интересен поглед за казармата. Неомъжените жени, особено тези в предженитбена възраст, са по-положително настроени към казармата. Те възприемат, че наистина е необходима казарма на съвременните български мъже. Омъжените жени, особено тези, които са родили мъжка рожба, гледат много скептично и критично на казармата, защото тя е доста агресивна среда. Разбира се, говорим за миналото, тъй като тя е била пригодена да обучава мъжа за войник, способен да издържа на всякакви екстремални ситуации, да убива, да умира и т.н.
По Ваше мнение трябва ли да има наборна служба и какво би могла да даде тя както на мъжете, така и на жените?
Мислейки по този въпрос, все повече се убеждавам, че трябва да има военно-гражданско обучение и възпитание за поне един месец. Може би в съвременността, когато информационните технологии вече са по-напреднали, няма да се водят конвенционални войни, но е хубаво младите момчета и момичета да преминат през такова обучение, което дава възможност за реакция във всякакви екстремални ситуации. Виждаме, че когато има проблем с природни бедствия или нещо друго, винаги опираме до армията. Затова сме длъжни да бъдем подготвени и трябва да има такова обучение на принципа на казарменето, което разбира се да завърши с клетва, тъй като тя е много силен момент и е разковничето на нещата, особено ако вникнеш в клетвените думи.
Наистина е хубаво да има подобно нещо, тъй като младите изобщо не са подготвени да защитят себе си в критична ситуация. Вече не можем и изцяло да разчитаме на армията, тъй като и там има голяма липса на кадри.
Тук, за жалост, засягаме темата за уронването на престижа на офицера и на армията като цяло. Разговарял съм с не малко бивши и настоящи военни и от мнението на повечето от тях разбирам, че се уронва престижа на офицера, на военния пагон. Това наистина е проблем, на който трябва да се търси решение. Трябва да се работи върху това да се върне доверието в армията и като цяло в тези институции, които изграждат държавността – армия, църква, училище. Това за мен са стожерите на държавността, тъй като те може да са сериозна опора за развитието ни не само като граждани на Република България, но и като граждани на Европа и света.
