Каменната църква "Свети Архангел Михаил" в пловдивското село Лилково се нуждае от освежаващ ремонт. С годините има течове, пострадали са и стенописи. Това разказа предстоятелят на храма Костадин Вълчев, който сподели историята за църквата в селото, както и за своя род, оцелял преди Освобождението от турско робство.
Строежът на храма в село Лилково е започнал през 1854 г. Лилково тогава е било голямо населено място и са били събрани средства, султанът тогава е издал разрешение, но по злощастни обстоятелства, скоро избухва Кримската война и тогава българо-мохамеданите в селото се надигат и казват няма да строите в момента храм, нашите правоверните загиват срещу московските гяури и строежът е прекратен, разказва Вълчев. В началото на 1857 г. е получен нов ферман от султана и строежът е продължил. Мюсюлманите дори са помагали, носели са камъни, всеки кой с каквото може е помогнал. Църквата е завършена през 1859 г., като самото място е избрано лично от тогавашния дерибей Ахмед Ага Тъмръшлията, тъй като турците и помаците в селото са искали да бъде на много неугледно място в долния край на селото. Но той дошъл в селото, забил жезъла и казал: Не, храмът ще бъде тук. Били са минали годините на султанските фермани и сега се разрешавала по-голяма самостоятелност на раята, затова нашата църква не е вкопана в земята, както по-старите църковни храмове, а е висока и има внушителен вид. Има едно произшествие, което за съжаление показва защо сме попадали толкова често под чуждо владичество и това е липсата на единство. Цялото село се надига да я строи, но богат християнин - лилковец, отказва да даде средства за строежа на храма. Ахмед Ага имал силно чувство за справедливост, извикал хората от селото на 2 км далеч и слугите на Ахмед Ага разделили земята там на 4 части, така започнал търг с явно наддаване, който даде най-много грошове, Ахмед Ага му дава документ, прибира парите агата и ги носи лично на майсторите при изграждането на храма. Църквата е била осветена през 1859 г.
Преди време е имало и свещеник, който на всеки празник е служил църковна служба. Сега по-рядко идва свещеник. Аз държа ключовете за храма, поддържам чистотата, поддържам и двора, и храма. Подали сме и до митрополията и до кметската наместничка заявление до Министерството на културата за отпускане на средства, за да може да бъде освежен храмът. С годините има течове и пострадали стенописи, заяви Костадин Вълчев. Обърнахме се към Министерството на културата, защото нашият храм е паметник на културата с местно значение и от там ни беше заявено, че ще чакаме 3-4 години. Ще чакаме, тъй като нашият храм не е богат и ние нямаме тези средства, сподели Вълчев. Средствата, които ще бъдат нужни за поправянето на стенописите, ни казаха, че ще бъдат около 600 000 – 700 000 лева. Въоръжили сме се с търпение, сподели още Вълчев.
Чичото на Костадин Вълчев е бил библиотекар. Като млад е работил в Пловдив в работилница, но е заболял от костна туберкулоза. Той почти не е можел да ходи тогава. Чичо ми е дал обет, че ако оздравее ще стане монах. Медицината го е била отписала и е казала, че ако доживее до 1940 г. това ще бъде подвиг. Той умира чак през 2008 г., спазил си обета, след като се възстановил станал монах, първо е бил в Троянския манастир, след това в Годеч и разочарован от засилващите се гонения на комунистическия атеистичен режим тогава, заминава в Гърция и изпълнява послушание до самата си смърт като библиотекар на нашия манастир „Св. Георги Зограф“ на Атон. По божия промисъл той спасява манастира два пъти – единият път гърците са искали да предаде печата на манастира, за да заличат надписа славянобългарски манастир, а да пише само манастир, той отказва. Отказва и да подпише протокола на румънския игумен през 80-те години на XX век, нашите монаси са били на критичния минимум, имало е 4-5 монаси, и игуменът е искал да се подпише протокол за въвеждане на румънски монаси, които щели да станат мнозинство и манастирът е щял да стане румънски. Той отказва да подпише протокола, като сам ми е казвал, че скоро след това са правени опити да бъде отровен. Чичо ми доживя до 86-годишна възраст, сподели Вълчев. Благодарение на чичо ми съм това, което съм в духовно отношение.
1-2 % от населението на българския народ най-вероятно знае истинската причина за потурчването и защо Родопите са го преживели най-трагично. Това няма нищо общо с религиозния смисъл. Потурчването е било чисто политически елемент. Към 1660 г. султанът тогава изпратил 150 000 души аскери да отидат в Родопите и заповядал след везира да няма църква, а само ходжа и мюезин да пеят. Тъй като 20 г. воювали и не могли да завладеят остров Крит, понеже гяурите овчари в България хранели венецианците с месо и мляко. И тогава Родопите са разпънати на кръст, много голяма част от населението е изклано, една част приема исляма, една част се крие по гори и пещери и чака да мине кървавата вълна. Това се случва и в Лилково. Турците са дошли в Лилково на 7 юли 1669 г. Залавят едни от най-богатите и интелигентни лилковци Йовчо кехая и ги водят в една местност на 2-3 км от Лилково. Нито един от неговия род не приема исляма и всички са изклани, последен убиват него. Една част от Лилково приема исляма, голяма част е изклана, друга част се крие по горите цяло лято, докато през есента турците си отиват. През вековете българомохамеданите и християните в Лилково са живели задружно.
3 г. след тези събития, турци от съседното село Ситово си харесали една българка и я отвлекли към Ситово да я правят ханъма. Убили мъжа й. Имала бебе на 6 месеца и го взели и него към Ситово. На 1 км преди Ситово жената проявила хитрост и казала, че е съгласна. Срязали въжетата на ръцете й, жената бръкнала в пояса на единия турчин и извадила камата му и го убила на място, другите двама обаче я съсекли, хвърлили бебето в хвойните и си тръгнали. Бебето било спасено след дни от овчари и го взели с тях. Това бебе станало като пораснало боримечка, нарекли го Вълчан, това е и основателя на нашия род – Вълчо, разказа Костадин Вълчев.
В двора на църквата има и погребан друг мой родственик. През 1910 г. наш лилковец граничар минал на обход, трима турци в засада му застреляли и убили кучето, човекът след това е убил един от турците, останалите го застреляли. Като герой той е погребан в двора на църквата, разказа още Костадин Вълчев.
