Регионален исторически музей-Габрово съхранява интересен ръкопис - спомен „От детските ми възпоменания. Една сватба“ , предоставен от професора по физика Разум Андрейчин. Част от личния архив на баща му Еким Адрейчин, той го дарява на музейната институция.
Ръкописът бе обявен за културна ценност на музея за месец февруари.
Върху 11 карирани листи с черно мастило е описан сватбен обичай от 1857 година. Еким Андрейчин (29.02.1876 – 27.07.1947 г.) е учител, читалищен и музикален деец, публицист и поет, един от основателите на Историографическото дружество и негов дългогодишен подпредседател, първи уредник на дружествения музей. Изследвайки историята и археологията на града и „цялата тогавашна околия“ на Габрово, той събира стари предмети, монети, ръкописи, търговски книжа.
В ръкописа се описва една конкретна сватба, случила се в средата на 50-те години на ХIХ в. Авторът на документа не се е подписал. От съдържанието се разбира, че събитието е впечатлило дванадесетгодишен габровски ученик, племенник на Кина Х. Манафова и Христо П. Манафов, които са в ролята на кумове. Христо Петков Манафов е представител на известна габровска фамилия, която през ХIХ в. е с активно участие в стопанския, обществен и културно-просветен живот на Габрово. Самият Хр. П. Манафов е член на комисия, която на 30 декември 1875 г. съставя Прошение до Високата порта с искане българския език да се приеме за официален на равно с турския.
Разказът, съставен години по-късно, е твърде подробен, емоционален, наситен с конкретни елементи от габровската сватба. В дома на момъка, в с. Костадините, Габровско, кумовете са настанени на „видно място” на трапезата, след което всички присъстващи им целуват ръка и сядат около нея.
Интересен е самият обичай „целуване на ръка“:
„Този, който целуваше ръка, дигни ръката си до калпака и като го подигне, навожда се и казва: „дай ръка, куме, пак прощавай!“, целува ръката с уста, сложи си челото на ръката и пак целуне ръката, без да похване с ръка ръката, която целува“.
Жените изпълняват ритуала по същия начин, само че си слагат ръката на челото, а ръцете„ги сгръщаха отпред на чапразите си“. След церемонията, под звуците на дошлите гайдари, жена им поднася пита, кравай и варена кокошка, откупена от кума с едно рубче (златна монета). Старците, които стоят до тях ги подсещат, че трябва да тръгват на път, за да вземат булката.
Гайдарите вървят напред, а кумовете яздят след тях. Пътят им минава през планината, където времето е мъгливо и дърветата са покрити със скреж. Близо до една воденица, сватбарите спират, защото пред тях идват четирима конници:
„Тези са бързоконци, казаха ни, отиват да сторят хабер, че идем“. Половин час по-късно, те посрещат сватбарите с една плоска (вид плосък, заоблен съд за ракия) в ръка, с кърпи вързани на конете казват им „шенъ, ола куме!“ и им подават плоските да пият вино. Накрая стигат къщата на булката, където са се събрали още много сватбари: мъже, жени и деца.
Авторът пише, че на вратата ги посреща момче с шулец (малък глинен съд) пълен с вино и приветства кума с „добре дошъл“. Влизайки в двора, новодошлите сватбари искат да слязат от конете си, защото са измръзнали, но не им дават докато не излезе булката.
Дванадесетгодишният младеж (авторът на спомена) и кумът застават срещу ниската стълба на момината къща. До стълбата има куп ергени, един от който е закачулен с абичка, а на тарпазана (дървена тераса) стоят група момичета, които държат зелени клонки.
Не след дълго излиза жена, носеща сахан с просо. След нея едно момиче с бяло менче с вода и в него босилкова китка, вързана с червен вълнен конец. А след тях върви булката, която носи върху главата си корона, изработена от позлатен чемшир и зеленика. Младоженката взема сахана от жената и хвърля просото от ляво, от дясно и зад гърба си, подава сахана на жената и се покланя на кума. Младоженката взема китката от момичето и ръси на четирите страни, след което ритва менчето с водата. Отново се покланя на четирите страни и се връща назад. Прибирайки се в къщата, булката започва да вика за помощ, защото младоженеца тайно е влязъл. Жените и момите й се притичват на помощ и ергенът откупува булката.
След като булката е взета от родния й дом в село Влаховци, сватбарите отиват в Новата махала (днес квартал на Габрово), където се състои и самата венчавка. Интересна част от сватбения обичай са музикантите–гайдари, под чиято музика се извършват обредните действия за вземането на булката от бащината й къща и приемането й в дома на момковите родители.
Важен епизод от разказът е самото бракосъчетание, при което двамата младоженци са завити с червен пояс, а по времето, когато те играят попското хоро, през главите им гостите хвърлят овес и ечемик - сватбен символ на плодородието.
След церемонията младоженците са посрещнати в дома на момъка от свекървата, която също ги посипва с овес и ечемик, а свекърът ги помазва по челото с мед и ги накичва с китка здравец за щастлив семеен живот. Вечерта завършва отново с почерпка на близките и кума, калесан с топла ракия, под звуците на гайди.
Със своя колорит и многообразие на действията, този важен момент в живота на човека е намерил своеобразна интерпретация в един спомен от средата на ХIХ в. и запазен за поколенията чрез оригинален ръкопис от фонда на Регионален исторически музей-Габрово.
Ръкописът бе обявен за културна ценност на музея за месец февруари.
Върху 11 карирани листи с черно мастило е описан сватбен обичай от 1857 година. Еким Андрейчин (29.02.1876 – 27.07.1947 г.) е учител, читалищен и музикален деец, публицист и поет, един от основателите на Историографическото дружество и негов дългогодишен подпредседател, първи уредник на дружествения музей. Изследвайки историята и археологията на града и „цялата тогавашна околия“ на Габрово, той събира стари предмети, монети, ръкописи, търговски книжа.
В ръкописа се описва една конкретна сватба, случила се в средата на 50-те години на ХIХ в. Авторът на документа не се е подписал. От съдържанието се разбира, че събитието е впечатлило дванадесетгодишен габровски ученик, племенник на Кина Х. Манафова и Христо П. Манафов, които са в ролята на кумове. Христо Петков Манафов е представител на известна габровска фамилия, която през ХIХ в. е с активно участие в стопанския, обществен и културно-просветен живот на Габрово. Самият Хр. П. Манафов е член на комисия, която на 30 декември 1875 г. съставя Прошение до Високата порта с искане българския език да се приеме за официален на равно с турския.
Разказът, съставен години по-късно, е твърде подробен, емоционален, наситен с конкретни елементи от габровската сватба. В дома на момъка, в с. Костадините, Габровско, кумовете са настанени на „видно място” на трапезата, след което всички присъстващи им целуват ръка и сядат около нея.
Интересен е самият обичай „целуване на ръка“:
„Този, който целуваше ръка, дигни ръката си до калпака и като го подигне, навожда се и казва: „дай ръка, куме, пак прощавай!“, целува ръката с уста, сложи си челото на ръката и пак целуне ръката, без да похване с ръка ръката, която целува“.
Жените изпълняват ритуала по същия начин, само че си слагат ръката на челото, а ръцете„ги сгръщаха отпред на чапразите си“. След церемонията, под звуците на дошлите гайдари, жена им поднася пита, кравай и варена кокошка, откупена от кума с едно рубче (златна монета). Старците, които стоят до тях ги подсещат, че трябва да тръгват на път, за да вземат булката.
Гайдарите вървят напред, а кумовете яздят след тях. Пътят им минава през планината, където времето е мъгливо и дърветата са покрити със скреж. Близо до една воденица, сватбарите спират, защото пред тях идват четирима конници:
„Тези са бързоконци, казаха ни, отиват да сторят хабер, че идем“. Половин час по-късно, те посрещат сватбарите с една плоска (вид плосък, заоблен съд за ракия) в ръка, с кърпи вързани на конете казват им „шенъ, ола куме!“ и им подават плоските да пият вино. Накрая стигат къщата на булката, където са се събрали още много сватбари: мъже, жени и деца.
Авторът пише, че на вратата ги посреща момче с шулец (малък глинен съд) пълен с вино и приветства кума с „добре дошъл“. Влизайки в двора, новодошлите сватбари искат да слязат от конете си, защото са измръзнали, но не им дават докато не излезе булката.
Дванадесетгодишният младеж (авторът на спомена) и кумът застават срещу ниската стълба на момината къща. До стълбата има куп ергени, един от който е закачулен с абичка, а на тарпазана (дървена тераса) стоят група момичета, които държат зелени клонки.
Не след дълго излиза жена, носеща сахан с просо. След нея едно момиче с бяло менче с вода и в него босилкова китка, вързана с червен вълнен конец. А след тях върви булката, която носи върху главата си корона, изработена от позлатен чемшир и зеленика. Младоженката взема сахана от жената и хвърля просото от ляво, от дясно и зад гърба си, подава сахана на жената и се покланя на кума. Младоженката взема китката от момичето и ръси на четирите страни, след което ритва менчето с водата. Отново се покланя на четирите страни и се връща назад. Прибирайки се в къщата, булката започва да вика за помощ, защото младоженеца тайно е влязъл. Жените и момите й се притичват на помощ и ергенът откупува булката.
След като булката е взета от родния й дом в село Влаховци, сватбарите отиват в Новата махала (днес квартал на Габрово), където се състои и самата венчавка. Интересна част от сватбения обичай са музикантите–гайдари, под чиято музика се извършват обредните действия за вземането на булката от бащината й къща и приемането й в дома на момковите родители.
Важен епизод от разказът е самото бракосъчетание, при което двамата младоженци са завити с червен пояс, а по времето, когато те играят попското хоро, през главите им гостите хвърлят овес и ечемик - сватбен символ на плодородието.
След церемонията младоженците са посрещнати в дома на момъка от свекървата, която също ги посипва с овес и ечемик, а свекърът ги помазва по челото с мед и ги накичва с китка здравец за щастлив семеен живот. Вечерта завършва отново с почерпка на близките и кума, калесан с топла ракия, под звуците на гайди.
Със своя колорит и многообразие на действията, този важен момент в живота на човека е намерил своеобразна интерпретация в един спомен от средата на ХIХ в. и запазен за поколенията чрез оригинален ръкопис от фонда на Регионален исторически музей-Габрово.
