Режисьорът Павел Павлов дойде от София в Добрич да постави представлението "Странноприемница край границата". Поканата към него е отправена от директора на Драматичния театър Иван Мадев. Драматизацията е по недовършения роман на Йордан Йовков "Приключенията на Гороломов" и няколко разказа на писателя. Участват Николай Урумов, Борис Луканов, Валентин Андреев-Рафе, Красимир Демиров, Иван Мандев/Пламен Маринов, Валери Марков, Георги Калчев, Любов Николова, Татяна Христова, Валентина Хамамджиева, Теодора Желева. Спектакълът се посвещава на 130-ата годишнина от рождението на Певеца на Добруджа.
Павел Павлов е и писател и драматург. Има 50 постановки в жанра телевизионен театър на БНТ, автор е на ТВ поредицата "Сцена на вековете". Поставял е Йовковите "Вечери в Антимовския хан" два пъти, като единият е в двусериен ТВ филм с Невена Коканова, Антония Малинова, Георги Георгиев - Гец и Наум Шопов в главните роли. След два месеца в Добруджа казва, че се чувства прекрасно и не мисли за заминаването си. Какви други планове са родили в него Добруджа и добричкият драматичен театър можете да прочетете в интервюто ни:
Тази вечер за първи път зрителите ще видят новото представление на добричкия Драматичен театър "Странноприемница край границата", но аз искам да Ви питам по-скоро какво усетихте докато работехте Йовков в театъра на негово име в Добрич. За първи път ли поставяте тук и как ви действа тази сграда?
За първи път поставям тук, но се надявам да не е за последен, тъй като аз подхвърлих на директора Иван Мандев, че след като в Байройт се правят всяка година Вагнерови тържества, защо и ние поне всяка година да не правим по един Йовков спектакъл и накрая да бъде една дълга Йовковиада, каквато тази земя заслужава. Аз не познавах трупата и дойдох малко плах, и те не ме познаваха и ме оглеждаха по време на работата, но аз срещнах тук професионалисти, накрая станахме съмишленици и смея да кажа, че ние направихме нашият Йовков, изтъкахме своята мечта на сцената, надявам се като добруджанска черга, и ако той допадне на зрителите няма да има по-щастлив човек от мен.
Питам Ви защото сравняват добричкия театър с Народния в София като възможности, които сцената предлага, а сега тази огромна сграда се явява тежест и затруднение за ръководството и трупата да поддържат живо това тяло.
Да, има го това нещо, особено с отоплението в театъра, но аз разбрах, че добричлии са много петимни да ходят на театър и дори изтърпяват този студ. Всичко е до желанието, до интереса, както Дядо Вазов казва - до ищаха, да се докоснеш до културата. Сцената наистина е сравнима само с Народния.
Използвахте ли някои от възможностите?
Отказахме се от кръга, който наистина можеше много да ни помогне, защото мислим и за това спектакълът да е преносим поне на по-големите сцени в района. Аз вече познавам възможностите и ако се случи, защото вече виждам в мечтите си там да оживее "Жетварят", ще ги използвам.
Декорът от "Странноприемница край границата" и нейният съдържател - Алекси (Иван Мандев)
Показахте на малък кръг добричлии отново своя филм от близкото минало "Вечери в Антимовския хан" и зрител сподели, че за щастие в него липсва всякакъв модернизъм. Това мнение приехте като комплимент, защо?
Ами разбира се, защото много от младите ми колеги обичат да се чешат с дясната ръка зад лявото ухо и да ни слисват, но аз това го разбирам, защото когато бях млад и аз исках много неща да опитам и да направя, а с много неща си строших и главата, и разбрах, че преди мен е открита и топлата вода и велосипеда. Има нещо друго, за мен много важно при Йовков, и единствено при него - у Йовков няма бит, има битие. В неговите герои няма да видите нито един престъпник - има грешници, но те изкупват греховете си, пречистват душите си, и оттам има вече една категория - красотата. По нравственост аз наричам Йовков евангелист и често казвам, че аз изповядвам "евангелие от Йовков". Тази чистота, тази притчовост на неговите текстове може да бъде сравнявана само с притчите от евангелията и към четиримата известни евангелисти, аз прибавям нашия Йовков, написал нашенското, българско евангелие. Велик автор.
Невена Коканова ли беше причина да снимате този филм? Казахте, че тя е мечтаела да изиграе Йовкова героиня.
Моята приятелка Невена Коканова, която беше другата ми сестра, изповядваше също евангелие от Йовков - това беше любимият й автор и на нощното й шкафче винаги стоеше някой том. Тя казваше, че Йовков можеш да го четеш от начало до край и от край до начало, и така - цял живот. Един ден, много огорчена, ми каза: "Виждаш ли, докато бях младичка и хубавка, нито ми дадоха Албена, нито играх Нона, а няма по-любим автор за мен." Минаха години и помъдряхме, поостаряхме, и в навечерието на един московски фестивал аз й казах: "Ето сега заповядай - Старата Сарандовица!" Не можете да си представите - това беше озарение и щастие, като че се беше причестила с нафора. Тогава го правихме по повод 50 години от кончината на Йовков, а сега - този спектакъл е за 130-годишнината от рождението и този човек не може да остарее и е все така млад, защото има дух, вяра, надежда.
Какво има останало и какво сме изгубили от описаното от Йовков за Добруджа?
Разбира се времето върви, технологиите се променят, ние не можем да носталгираме по оня бит с пеещите каруци и бялата лястовица, но независимо, че не се обличаме вече в аби и цървули, както у Йовков има битие, което е духовна категория, днешните хора, особено добруджанци, носят много от него. Аз не правя комплимент, защото съм на гости, но наистина хората тук са други, друга е България тук - те са по-добри. Аз имах възможност да се срещна с доста хора. Пропътувах до Дуранкулак, ходих в Батово, сега ще ме водят на един каньон, и понеже аз пиша и книги, оттук си отивам с два сюжета за повести - чисто добруджански.
За какво ще става дума, може ли да открехнем какво Ви е впечатлило?
Впечатли ме една постройка на един чифлик с една мелница недалече от Крапец, местността някога се е казвала Калайджи дере. Изведнъж едни баирчинки, една гора, едни коловози, които се вият, дойде един байновец със стадото си и каза: "О, тука излизат и диви фазани." Аз бях като омагьосан. Там се роди една история, понеже аз отдавна искам да пиша за поета Овидий, а се оказа, че на това място някога е имало римска крепост и пътна станция - казвала се е Манцио. Имам желание да се върна на това място. Аз направих много снимки, сега ще си ги гледам и ще съчетая сюжета, който ще бъде малко от 20-те години, за да бъде и тази наша кървава межда, тази трагедия, която изживяха добруджанските българи, но ще бъде успоредено с последните дни на Овидий. Другата повест пък ще бъде посветена на една история, която Николай Урумов ми разказа за съпротивлението на българевци да свалят българския флаг и да окачат румънското знаме.
Хубаво е, че някой, макар и дошъл отдалеч, се вдъхновява от Добруджа.
Който не се вдъхновява от Добруджа... Любен Каравелов нали вика: "Който не е ял шкембе чорбасъ в Цариград, той нищо не знае и от нищо не отбира!" Който не може да усети Йовков и не може да се докосне до магията на тази земя, той нищо не знае и от нищо не отбира.
Чуйте повече за прозаичното творчество на Павел Павлов в разговора в звуковия файл. Той казва, че негови литературни кръстници са Вера Мутафчиева и Николай Хайтов.
