1346 г. в Скопие Стефан Душан обявява създаването на Сръбско царство, заемащо голяма част от Югоизточна Европа. Сръбско царство е мултиетническо средновековно царство на Балканите, което възниква на основата на средновековната посръбска държава на Стефан Неманя (наричана още и Рашка по името на едноименната река) през 14 в. и се разпростира в земи населени със сърби, гърци, българи, албанци и власи в и от Велика Влахия.
Стефан Душан въвежда т.нар. Душанов законник (1349 г.). Цар Стефан Душан открива нови търговски пътища и подсилва икономиката на страната. Държавата основана някога от Стефан Неманя, се трансформира в империя, процъфтява, характеризирайки се като една от най-развитите страни и култури в Европа.
Някои от най-големите средновековни живописци творят през този период, създавайки изящни произведения на изобразителното изкуство от т.нар. палеологов ренесанс.
Цар Стефан Душан удвоява територията на държавата, превръщайки я в империя, завземайки територии на юг, югоизток и изток за сметка на Византия. Наследен е от сина си Урош, наричан от сръбската историография Слабия, в период, който някои отнасят към залеза на мощта на царството, което изпада във феодална анархия след Черноменската битка.
Това е период, белязан от зараждането на нова опасност - османската държава, която постепенно се разпростира от Мала Азия към Европа, завладявайки византийските територии, а след това и тези на другите балкански държави.
Неспособен да задържи империята, създадена от баща му, Стефан Урош сам не може да отрази претенциите към трона на Симеон Синиша (полубрат на баща му и негов чичо), нито да отбие атаките от външни врагове, за да запази целостта на държавата.
Сръбското царство при Стефан Урош номинално съществува, но реално е раздирано от междувластелски и етнически дразги (населението му е съставено от българи, гърци, сърби, албанци, власи и др.) и е разединено на множество полусамостоятелни владения управлявани от разни властели, някои от които дори и номинално не признават царската власт.
Стефан Урош V умира без мъжки наследник на 4 декември 1371. Тази година се приема от сръбската историография през 19 в. за край империята, както и за край на тази средновековна сръбска държавност. Със смъртта на цар Стефан Урош се прекъсва по мъжка линия престолонаследието на династията Неманчи, въпреки че, в Тесалия продължава владението на мъжките наследници на Симеон Синиша - Йован Урош и Стефан Урош Дука. Стефан притежава в апанаж град Фарсала и околността му до завземането му на османците.
Любопитен факт е, че неколкократно Стефан Душан се именува и поменава й за български владетел на български земи. Неговите Печки патриарси се титулуват „Отца и оучителя Сръблем и Блъгаром”, а половината от тях са българи по произход.
Негова царица, майка и съуправителка на следващия и последен цар е Елена Българска. Сред феодалите управляващи в царството са българи, като войводата (по-късно севастократор) Момчил управител на Нишката област, което дава основание държавата да бъде определяна като „Българо-сръбско царство”.
1705 г. английската кралица Анна удостоява Исак Нютон с рицарско звание. Исак Нютон е роден в Източна Англия на 4 юли 1643 г. Неговият баща е земеделец и Нютон също е трябвало да стане такъв. Той обаче не проявил интерес, нито оказал внимание на земеделието. Нютон посещавал училището в съседния град и живял там в семейство на аптекар.
На 18-годишна възраст Нютон постъпва в колежа „Тринити” в Кеймбридж, за да изучава математика и философия. Само няколко години по-късно той става професор по математика в Кеймбридж.
Чумна епидемия става причина да се закрие университета и Нютон е принуден да се върне у дома на село. Там той разполагал с много време, излежавал се без работа и размишлявал. Тогава се случва едно много добре известно събитие в науката. Нютон се наслаждавал на времето си под едно ябълково дърво, когато внезапно една ябълка паднала върху главата му. Нютон си задал въпроса, защо всъщност ябълките падат надолу? В резултат на това той открива гравитацията и въпросът намира своя отговор.
Трудът му „Математически принципи на натурфилософията”, още наричан „Principia”, е публикуван през 1687 г. и представлява един от най-важните научни трудове за всички времена. Той полага основите на по-голяма част от класическата математика.
В този труд Нютон описва всеобщата гравитация и трите закона на движението, които представляват научния възглед за физическата вселена през следващите три столетия. Нютон показва, че движението на обектите на Земята, както и звездните тела се управляват от едни и същи природни закони.
След като навършва 50 години Нютон изоставя науката, премества се да живее в Лондон и се заема с отпечатването на пари. Той става фанатичен борец срещу фалшификаторите на пари. Предрешвал се, проследявал подозрителните лица и ги предавал на полицията. През 1705 г. принцеса Ана дава на Нютон рицарско звание. Сър Исаак Нютон умира на 84-годишна възраст в Лондон.
1797 г. в Русия е учреден Орденът „Св. Анна”. Историята на руските наградни отличия - ордени и медали, води началото си от края на 17 в.
През 1725 г. Екатерина I създава ордена „Св. Александър Невски” по повод сватбата на дъщеря си Анна. Орденът бил замислен още от Петър I като военно отличие, но раздавайки го на гостите на сватбата на Анна, нарушила статута и фактически той става награда за заслуги към отечеството.
Най-известният и почитан орден „Св. Георги” е учреден през 1769 г. Той се дава само на лица с военен чин. Девизът на ордена „За службу и храбрость” в съответствие със статута подсказва, че с ордена се възнаграждава онзи, който извърши подвиг в прослава на руското оръжие. Кавалерите на ордена получавали редица привилегии, пенсии, по-висок чин, право до края на живота си да носят военен мундир. Знакът на ордена се поставял на вензели, гербове и печати.
Единствено императорът имал правото да удостоява с орденските отличия и се явявал върховен началник или гросмайстор на Капитула - канцеларията на руските ордени. Кавалери на ордена били ограничен брой видни руски и чужди държавници, генерали, учени, дипломати.
Екатерина II била последният владетел, който сам си връчва ордена. След нея наследниците на престола го получавали при раждането им, останалите членове на императорската фамилия от мъжки пол получавали ордена при кръщенето им, а князете с императорска кръв при навършване на пълнолетието им.
Орденът „Света великомъченица Екатерина” е най-висшият дамски руски орден. Той е учреден през 1714 г. от Петър I в памет на Прутския поход против турците (1711). По време на похода малобройните руски войски били обкръжени от турците и положението било спасено с подкуп. Екатерина, съпругата на Петър I, била с него по време на похода и пожертвала за „подарък” на турския главнокомандващ всички свой скъпоценности. С този орден по времето на Петър I била наградена само една дама - императрицата.
1871 г. Берлин е провъзгласен за столица на Германската империя. Днес Берлин е вторият по населеност град в Европейския съюз след Лондон и осмата най-населена градска агломерация в ЕС. Градът е разположен в североизточна Германия и е сърцето на метрополния регион Берлин-Бранденбург, обхващащ население от почти 4,5 милиона души.
Берлин е споменат за първи път през 1251 г., а в исторически план е бил столица на Кралство Прусия (1701-1918), Германската империя (1871-1918), Ваймарската република (1919-1933) и Третия Райх (1933-1945). В края на Втората световна война градът е разделен на две части - Източен Берлин, който е обявен за столица на Германската демократична република, и Западен Берлин, който е включен в състава на Федерална република Германия със столица Бон.
В периода 1961-1989 градът е разделен от Берлинската стена и досега символ на Студената война. С Обединението на Германия на 3 октомври 1990 г. Берлин си възвръща статута на столица на цяла Германия, а в града се помещават посолствата на 147 държави.
1879 г. учредителното събрание гласува и приема Търновската конституция - първата конституция на България. Събитието се случва във Велико Търново след Берлинския конгрес (13 юни-13 юли 1878 г.).
Официалното й наименование е „Конституция на Българското княжество”. Създадена е след конституциите на Гърция, Сърбия и Румъния, но в традицията на българските интелектуалци от освободителните борби и с участието на юристи и други българи, получили висшето си образование в елитни Западноевропейски университети.
Проектът за Органически устав за държавното устройство на българското княжество е изготвен в канцеларията на Временното руско управление и съгласуван с български общественици и руска имперска комисия. Учредителното събрание, свикано на 23 януари 1879 г. внася големи промени в Проекта, вкл. промяна на наименованието му. При това обсъждане се формират две групи - либерали (младите) и консерватори (старите), като в повечето случаи се налагат схващанията на първите.
Търновската конституция цели да закрепи юридически социално-икономическите и политическите изменения в българското общество след Освобождението през 1878 г. Съгласно чл.4 „Българското царство е монархия наследствена и конституционна, с народно представителство”.
Конституцията определя функциите и компетентността на централните органи на държавна власт. Предоставят се широки пълномощия на монарха във вътрешния и международния живот на страната. С нея се прокламира министерска отговорност, депутатска неприкосновеност и общинско самоуправление.
Новаторска и прогресивна за времето си с либерален характер, Търновската конституция утвърждава принципа на личната неприкосновеност и частната собственост като основа на производствените и обществени отношения. Закрепени са свободата на печата и правото на сдружавания и др.
От друга страна, съобразно Конституцията си Българското княжество се определя като конституционна монархия, а не като парламентарна монархия - властта на монарха е вкарана в рамки, но той има водеща роля. Любопитен факт е, че в документа няма глава за съдебната власт (като гаранция за правовата държава), няма и контрол за съответствие на законите с конституцията. Гражданите се именуват като „поданици”.
1898 г. е публикувано първото издание с произведения на Максим Горки. Рожденото име на Горки е Алексей Максимович Пешков.
Баща му е дърводелец и умира от холера, когато Алексей е на 4 години. Горки живее при дядо си, където става свидетел на груби човешки отношения, на скъперничество и разправии. Единственият радостен лъч в детството му внася неговата баба Акулина Ивановна. Тя му разказвала приказки и му пеела народни песни. Когато е на 6 години, дядо му започва да го учи да чете и пише, после постъпва в първоначално училище, но по това време дядо му се разорява и невръстният Алексей е принуден сам да си изкарва хляба.
Работи в магазин за обувки, служи при чертожник, попада в ателие за икони, работи като статист в театър и хамалин на пристанището. Още от малък се научава да се вглежда в живота, в хората, да анализира и обобщава явленията. Поглъща жадно всяка книга, която му попадне.
През 1884 г. заминава за Казан, с желанието да се учи в Казанския университет, но вместо това попада в свърталищата за босяци. Там започва и неговото идейно оформяне. В кръга на революционни другари, той чете „Манифест на комунистическата партия” и „Капитала” на Маркс. След това напуска Казан и предприема голямо странстване из Русия, по време на което написва първата си творба - поемата „Песен на стария дъб”.
В края на 1891 г. Пешков е в Тифлис, където влиза в среда на революционно настроени интелигенти, работници и интернирани революционери-марксисти. Появява се и първият разказ на Максим Горки „Макар Чудра”. През 1898 г. са публикувани два тома „Очерци и разкази”. Това издание има голям успех и бързо печели широко признание. Толстой и Чехов дават висока оценка на постиженията му, а Ленин го нарича „европейски знаменит писател”.
Романът „Майка”, написан през 1906 г., пък е признат за едно от най-хубавите произведения в дореволюционното творчество на Горки, едно от класическите произведения в руската и световната литература. Той е вдъхновен от истинска случка и включва впечатленията на Горки от тежкия живот на сормовските работници, от тяхната революционна борба. Това е роман за работническата класа в Русия, за нейния героичен път, за високия й идеал.
1925 г. по време на церемонията по погребението на генерал Константин Георгиев български комунисти взривяват купола на църквата „Св. Неделя” в София. Загиват над 160 мъже, жени и деца, като са осакатени други 500 души. Този атентат е считан за най-тежкия терористичен акт в историята на България, а по онова време - и в света.
След провала на Септемврийското въстание през 1923 г. БКП е забранена от Върховния касационен съд. Партията обаче не изпълнява решението и продължава дейността си в нелегалност. Правителството арестува и убива без съд много нейни активисти и набиращият сила ултраляв уклон в БКП решава да отвърне на удара с ново насилие. Към Централния комитет на партията е създадена Специална наказателна група, имаща за задача извършване на убийства на хора на възлови длъжности в армията, полицията и висши държавни служители.
През декември 1924 г. група дейци на Военната организация вербува Петър Задгорски, клисар на църквата „Света Неделя”. Димитър Хаджидимитров и Димитър Златарев, ръководител на секцията по въоръжението във ВО, предлагат да се убие директорът на полицията Владимир Начев и по време на опелото му да се извърши мащабен атентат. Те се надяват по този начин да ликвидират голям брой ключови фигури в полицейската и военната йерархия и да намалят натиска, оказван върху БКП от властите.
Идеята е приета ентусиазирано от Станке Димитров, секретар на ЦК, който в началото на 1925 г. я излага в срещи с Георги Димитров и Васил Коларов, по това време генерален секретар на Коминтерна. Те обаче не одобряват предложението, тъй като смятат, че подобно действие трябва да бъде предшествано от подготовка за мащабно въстание.
Междувременно правителството засилва действията си срещу нелегалната БКП. На 11 февруари е арестуван и убит влиятелния функционер на софийската организация на БКП Вълчо Иванов, а малко след това на улицата са застреляни комунистическите депутати Тодор Страшимиров и Харалампи Стоянов. На 10 март е приета промяна в Закона за защита на държавата, която увеличава правомощията на властите - смъртна присъда се полага не само за дейците на нелегалната БКП, но и за тези, които им помагат и ги укриват.
Засиленият натиск на полицията заплашва физическото оцеляване на лидерите на организацията и допълнително изнервят ръководителите на Военната организация. Намиращият се в чужбина Васил Коларов отново призовава ръководството към умереност, но те заявяват, че са готови да осъществят плана си и без одобрението на Коминтерна, чиято секция е БКП, и на ръководството в емиграция.
Ръководството на Военната организация на БКП възлага извършването на атентата на една от „шесторките”, ръководена от Петър Абаджиев, който през втората половина на януари 1925 г. влиза в контакт с клисаря Петър Задгорски. С негова помощ в продължение на няколко седмици Петър Абаджиев и Асен Павлов внасят на тавана на църквата общо 25 кг експлозив. Той е монтиран в един пакет над една от колоните на основния купол, разположена при южния вход на сградата. Експлозивът трябва да бъде взривен с бикфордов шнур с дължина 15 м, с което да се даде на атентаторите възможност да избягат.
Планът за атентата предвижда първо да бъде убит достатъчно високопоставен човек, чието опело да събере политическия и военен елит в църквата „Света Неделя”, за да може взривът да предизвика по-голям ефект. Поради засилената охрана на директора на полицията Владимир Начев, Военната организация решава да избере друга жертва, чието погребение да послужи като примамка за атентата.
В 20.00 ч. на 14 април о.з. генерал Константин Георгиев, депутат от управляващия Демократически сговор, е убит от Атанас Тодовичин пред църквата „Свети Седмочисленици”, където отива за вечерната служба заедно с внучката си.
Опелото на генерал Георгиев е насрочено за 16 април, Велики четвъртък.
В 7.00 ч. сутринта Задгорски пуска на тавана на сградата Никола Петров, който трябва по негов знак да предизвика експлозията. Траурното шествие влиза в църквата в 15.00 ч. Службата се ръководи от софийския митрополит Стефан, бъдещ екзарх Стефан. Първоначално ковчегът е поставен до колоната, която трябва да бъде взривена, но след това е преместен по-напред, поради големия брой хора, дошли на церемонията.
Така по случайност най-видните присъстващи са отдалечени от мястото на взрива. Съгласно плана на атентаторите, когато хората са събрани и службата започва, Петър Задгорски дава знак на Никола Петров да взриви експлозива, след което двамата напускат сградата. Това става около 15.20 ч. Експлозията събаря главния купол на църквата, затрупвайки вътре множество хора. Взривната вълна в затвореното помещение нанася допълнителни поражения.
При атентата в „Света Неделя” загиват 134 души, други умират по-късно от раните си. Ранените са 500. Загиват 12 генерали, 15 полковници, 7 подполковници, трима майори, деветима капитани, трима депутати и множество граждани, включително деца. По случайност всички членове на правителството се отървават само с леки наранявания. Цар Борис III не е в църквата, тъй като присъства на погребенията на убитите в атентата срещу него в прохода Арабаконак два дни по-рано.
Вечерта на 16 април в страната е обявено военно положение, което остава в сила до 24 октомври. Делото за атентата е гледано от военен съд от 1 до 11 май в казармите на Четвърти артилерийски полк в София.
Марко Фридман, най-високопоставеният от обвиняемите, признава, че организацията получава финанси „през Виена” от Съветския съюз, но прехвърля отговорността за атентата върху Коста Янков и Иван Минков, които според него са действали без съгласието на ръководството на БКП. Смъртни присъди получават Петър Задгорски, подполковник Георги Коев, в чиято къща се укрива Иван Минков, и Марко Фридман, ръководител на секция във Военната организация на БКП. Задочно на смърт са осъдени и Станке Димитров, Петър Абаджиев, Димитър Грънчаров, Николай Петрини и Христо Косовски, като последните трима вече са убити през предходните седмици. Смъртните присъди са изпълнени публично чрез обесване на 27 май.
1934 г. в СССР е въведено почетното звание „Герой на Съветския съюз”. Званието е учредено с постановление на ЦИК на СССР. То се дава за извършен подвиг или за забележителни заслуги по време на бойни действия и като изключение в мирно време.
Първоначално не се предвиждат никакви знаци за отличие, издавана е само грамота.Самата практика за награждаване е регулирана с постановление на ЦИК чак на 29 юли 1936 г. Уточнено е, че удостоените с това звание получават и орден „Ленин”.
С указ на Президиума на Върховния съвет на СССР от 1 август 1939 г. е въведен специален отличителен знак - медал „Герой на Съветския съюз”. Външният му вид - 22-грамова златна звезда, е утвърден с указ на 16 октомври 1939 г. Два пъти героите получават втора златна звезда и им поставят бронзов бюст в родния край. Три пъти героите получават трета звезда, а бюстовете им се предвижда да бъдат поставени в Двореца на Съветите в Москва, който по това време още не е доизграден поради войната.
За времето на съществуване на СССР със званието „Герой на Съветския съюз” са удостоени 12 776 души. Сред тях са и 95 жени, а 44 са граждани на други държави. Първи са наградени на 20 април 1934 г. полярните летци Анатолий Ляпидевски (медал № 1), Сигизмунд Леваневски, Василий Молоков, Николай Каманин, Маврикий Слепньов, Михаил Водопянов, Иван Доронин за спасяването на терпящите бедствие пътници и членове на екипажа на заседналия в ледовете параход „Челюскин”.
След разпадането на СССР званието „Герой на Съветския съюз” е преустановено. Вместо него на 20 март 1992 г. в Русия е учредено званието „Герой на Руската федерация”, също присвоявано за изключителни подвизи. Запазена е обаче приемственост и юридически Героите на Съветския съюз имат същите права като Героите на Русия. Нещо повече - четирима Герои на Съветския съюз стават и Герои на Русия - космонавтите Сергей Крикальов и Валерий Поляков, полярникът-учен Артур Чилингаров и пилотът полковник Николай Майданов, загинал в Чечня.
1948 г. създадена e Организацията за европейско икономическо сътрудничество.Международната икономическа организация на развитите държави има за цел стимулирането на икономическия прогрес и световната търговия.
Организацията за икономическо сътрудничество и развитие се създава през 1961 г., като наследница на Организацията за европейско икономическо сътрудничество (ОЕИС) и на Плана Маршал за новоизграждане на Европа. Организации, които са били активни от 16 април 1948 г.
През първите години на съществуването си ОЕИС наброява 18 членки. 15 от тях за европейски държави, допълнени от САЩ, Канада и Турция. Целта на ОЕИС е била изграждане на нова концепция за икономическо новоизграждане и взаимодействие в Европа, както и последващото й практическо прилагане. В допълнение ОЕИС е подпомагала държавите в по-ефикасното пласиране на паричните средства от „Плана Маршал”.
След изчерпването на Плана Маршал ОЕИС се превръща в ненужна структура и се слива, през септември 1961 г., в ОИСР.
Днес ОИСР се смята за форум, в който правителствата заседават, търсейки най-добрите практики, решения и отработвайки общите проблеми. В повечето случаи конформизмът е основен стимул за реализацията на препоръките.
1972 г. НАСА стартира „Аполо 16” - десетият пилотиран космически полет от програмата „Аполо” и петата мисия за кацане на Луната. По това време мисиите до Луната са вече рутинна за американската космическа агенция операция. Това е причината двата последни пилотирани полета „Аполо 16” и „Аполо 17” да протекат изключително успешно, без каквито и да било технически или други проблеми.
Мисията „Аполо 16” продължава до 27 април 1972 г. За място на прилуняването НАСА избира района на кратера Декарт. Това е единственото кацане на планински терен по време на лунните мисии. Кратера Декарт е избран специално от геолозите, за да могат да бъдат сравнени образци от почвите на лунните планински терени с тези от лунните морета, където се извършват останалите кацания. Джон Йънг и Чарлс Дюк извършват успешно кацане в указания район.
За три излизания на лунната повърхност (общо 20 часа и 14 минути), двамата събират 95,2 кг лунни образци и изминават със специален автомобил-луноход 27 км.
Недалеч от мястото на прилуняването Йънг монтира камера и пасивни сеизмографи за изучаване на магнитното поле на Луната и извършване на астрономически наблюдения в ултравиолетовия диапазон.
На лунохода е установена дистанционно управляема камера, която предава на живо, за първи път, обратния старт на лунния модул.
2009 г. Русия приключва успешно своята контратерористична операция в Чечня, започнала през 1999 г. По поръчение на президента на Русия Националната антитерористична комисия внесе промени в организацията на антитерористичната дейност в Чечня. Председателят на Комисията Александър Бортников от 00.00 ч. на 16 април отмени заповедта, обявяваща територията на републиката за зона за провеждане на контратерористична операция.
Президентът на Чечня Рамзан Кадиров приветства решението за отмяна на режима на контратерористична операция в републиката. По думите му тогава, това ще способства за икономическото развитие на републиката. Кадиров смята също, че решението има голямо морално-психологическо значение: тези, които са се притеснявали да се върнат в републиката, сега ще направят това, смята чеченският президент.
Първата чеченска война бе през 1994-1996 г., в която Москва даде много жертви и загуби, а Чечня се отцепи и получи независимост, която издържа едва три години. През 1999 г. отряди на терориста Шамил Басаев и йорданеца Хатаб нападнаха съседен Дагестан, но бяха отблъснати от руската армия. След това Кремъл предприе контратерористичната операция, която продължи официално до вчера.
