Обидите не са предсказания, те не са замислени да се превърнат в истина. Но водещите европейски държави явно са твърдо решени да докажат, че има оправдание за всяко оскърбление, дошло отвъд Атлантическия океан през последните няколко години.
Някога прозвището, което американците дадоха на французите /"капитулирали маймуни сиреноядци"/ явно не бе нищо повече от злословие на неоконсерваторите. Американският възглед, че европейците са слабаци с меки китки, които обичат красивите думи, но бягат при първия признак за неприятности, можеха да бъдат отписани като обикновени тексакски ругатни.
Но не и сега. С Франция начело, днес великите сили на Европа потвърждават предразсъдъците на американските консерватори. По време на войната от това лято между Израел и Хизбула европейците изговориха всичко, което можеше да се каже, настоявайки за спиране на огъня и за изпращане на международни сили в буферна зона между враждуващите страни. Сега обаче е моментът да се премине към действия, но европейците предпочитат да останат в удобните си фотьойли.
Французите са най-големите виновници. Бързайки да покажат на американците как великите сили трябва да се държат в Близкия изток, Франция започна да се перчи със статута си на бивш колониален господар на Ливан и стана съвносител на проекторезолюцията на ООН, която да спре огъня. Централно място в резолюцията зае обещанието за 15 000 миротворци, които заедно с ливанската армия да държат Хизбула зад линията на река Литани и Израел зад собствената му граница. Франция уж щеше да участва с най-много войници и да оглави коалиционните сили.
Сега обаче дойде време за разполагането на силите и французите изпратиха само 200 войници - далеч по-малко, отколкото ООН се надяваше. Французите, както и италианците, чиито планове за контингент от 3000 войници ги постави в позиция да командват силите на ООН, се поуплашиха. Те са притеснени, че хората им ще бъдат уязвими; че може би ще им се наложи да се сблъскат с Хизбула; и че ако не Хизбула, то Израел отново ще открие огън и ще постави сините каски между чука и наковалнята.
Това са разбираеми опасения, но Париж и Рим не трябва да се правят на изненадани. Това, че операцията ще бъде рискована, бе ясно още в момента, в който бе предложена нова мисия на ООН в Южен Ливан. Ключът за това бе в думата "сили". Ако ставаше въпрос за разходка в парка, ООН щеше да поиска една многонационална група от момчета и момичета скаути, които да патрулират в Южен Ливан. Разбира се, че задачата в Ливан е рискована. Ще са нужни доста усилия, за да се предотвратят опитите на Хизбула да внесе контрабандно нови оръжия от Сирия.
Ако оръжейните конвои не бъдат блокирани, Израел ще ги напада, а това ще предизвика още ракетни атаки на Хизбула през границата. Спирането на огъня, което европейците толкова гръмко пропагандираха, ще бъде нарушено. Ако Европа не иска войната да започне отново с още убити и ранени цивилни ливанци, то тя трябва да предприеме нещо. Европа обаче отказва да изпълни обещанието си.
А няма кой друг да стори това. САЩ не могат - благодарение на безумието в Ирак, американските военни са пренатоварени, а САЩ са толкова мразени в арабския и мюсюлманския свят, че самата идея Вашингтон да замести Брюксел е невъобразима. За съжаление същото важи и за Великобритания. Малайзия, Индонезия и Бангладеш искат също да помогнат, но Ерусалим се противопоставя с аргумента, че тези страни не признават Израел - трудно е, когато реферът отказва да признае един от двата отбора.
Така че отговорността пада изцяло върху Европа. През изминалите пет години политиците от стария континент спечелиха големи дивиденти, хулейки невежеството в подхода на Буш и неразумното му убеждение, че светът може да бъде пренареден със сила. Американците идват от Марс, а европейците - от Венера и не вярват в грубата сила.
Тези европейци от Венера обаче обикновено признават, че има моменти, когато няма алтернатива на военната мощ, употребена за мирни цели. Повечето европейски лидери виновно признават, че сили със съответен ясен мандат, можеха да спрат кланетата в Сребреница и геноцида в Руанда.
Поуката от тези две трагедии е, че понякога Европа трябва да използва твърда сила. Сега е точно такъв момент, а Европа проявява жалко колебание. Така един коментатор във вчерашния брой на в. "Вашингтон пост" писа: "Както винаги, поуката е, че без американско водачество Европа е само една туристическа дестинация."
Що се отнася до самия Израел, той изживява забележителна промяна. Страната започна летния конфликт изключително единна и убедена, че нито една държава по света няма да стои спокойно, докато една армия /Хизбула/, натоварена с пълномощия от държава, зарекла се да изтрие Израел от географската карта /Иран/, продължава да изстрелва ракети по цивилни израелци. Това настроение се изпари само за няколко седмици. Сега израелците са се впуснали в търсене на мотиви, а водещите коментатори в страната заключават, че войната от 2006 г. е един военен, политически и стратегически провал.
Голяма част от критиките са насочени към грешките в оперативните елементи - липсата на военна подготовка, нерешителността на командирите, грешните убеждения, че една сухопътна сила като Хизбула може да бъде победена от въздуха.
Някои искат държавна анкетна комисия подобна на онези, които бяха създадени след войната на Йом Кипур през 1973 г. и инвазията в Ливан през 1982 г. Фактът, че войната от 2006 г. е сложена под един знаменател с тези конфликти, казва всичко, което е необходимо да се знае.
Непосредствената последица вече е ясна - прекъсване на планираното едностранно изтегляне от части на Западния бряг, което беше ядрото на програмата на Ехуд Олмерт. Както се опасяваха някои от нас, ливанският конфликт винаги е бил битка за легитимиране на унилатерализма, едностранчивия подход - ако Хизбула не може да бъде обуздана, израелците биха заключили, че изтеглянето от окупирани територии /като това от Ливан през 2000г./ само ги прави по-уязвими.
Така че сега еврейските селища на Западния бряг, които трябваше да бъдат разрушени, ще останат на мястото си, а контролните пунктове, които трябваше да се премахнат, ще продължат да функционират. Еврейските заселници сигурно възхваляват името на Хасан Насрала -той ги спаси. А палестинците сигурно кълнат лидера на Хизбула - благодарение на него и на неговите ракети окупацията на тяхната земя, която щеше да се свие може би с до 90 процента, сега остава непокътната.
И сега какво? Правителството на Олмерт няма да може да остане на власт. Репутацията на премиера със сигурност е накърнена наред с тази на лидера на Партията на труда и министър на отбраната Амир Перец, който преди година имаше такива големи надежди. Избирателите ще се огледат за нови лидери, неопетнени от катастрофата с Ливан - може би бившите началници на разузнаването Ави Дихтер от партията "Кадима" и Ами Аялон от "Партията на труда".
Може да има стъпки към една нова, по-малка степен на унилатерализъм - оставяне на селищата в някои части на Западния бряг да замрат, но поддържане на военно присъствие, за да се предотврати изграждане в региона на една палестинска враждебна сила от типа на Хизбула. С други думи, окупация без колонизация.
Оптимистите сигурно се надяват, че точно както ужасът от 1973 г. в края на краищата доведе до споразумението от Кемп Дейвид през 1978 г., така и тазгодишното почти поражение ще отприщи нови стъпки към мир. За тях дестинацията на това пътуване определено е Дамаск, като Израел се опита да отцепи Сирия от Иран в замяна на Голанските възвишения и всички други стимули, които САЩ вероятно биха предложили.
Засега обаче Израел обмисля един пейзаж, в който вече да не е толкова страховит колкото преди. През 2006 г. израелците се биха по такъв начин, че не можеха да спечелят - и сега се чудят кога и колко яростно ще трябва да се сражават отново./БТА/
