Малки детайли в големия Китай (втора част)

/ Снимка: Константин Вълков
Всички са въоръжени с WeChat и това работи (при мен почти не работи, неясно защо), и това е дигиталната валута, която се приема навсякъде, и е средство за това, онова, и друго. Разговори, плащания, съвети, общуване, тишина, музика, пак тишина, всичко. WeChat събира дори боклука на Шанхай (или поне помага за това), а когато пристигаме в Шанхай хората тъкмо започват усилено да се учат да хвърлят боклук разделно. След три месеца това ще е задължително. На помощ идва WeChat и профила Шанхайфабу, което всъщност е информационната служба на кметството.

Малки детайли в големия Китай (първа част)

Гледам и слушам, превеждат ми, как една дама – Лин Шуен – общувала по-често с Шанхайфабу през WeChat, отколкото със съпруга си. Разказва тя. И как иначе, той няма да й помогне с решение на задачата кой отпадък в кое кошче да отиде. В Шанхай са инсталирани по четири кофи за боклук – рециклируеми отпадъци, кухненски отпадъци, остатъчни отпадъци, опасни отпадъци. И Лин, както и вие, както и аз, както и други, едва ли знаят кой отпадък къде трябва да се озове. Затова Лин отваря WeChat, пише съобщение до Шанхайфабу, а от Шанхайфабу бързо отговарят – кофичката от кисело мляко отива еди-къде-си.

Снимка: Константин Вълков


Хвърлянето на боклук в четири различни контейнера е ефективно от деня на пристигането ни в Шанхай, началото на юли, а 24-те милиона жители се учат в движение и на пръв поглед това е забавно на нас чужденците, защото къде, мамка му, отива тази кофичка за кисело мляко. Кой би знаел без да свери с WeChat, че кокалите от една супа не са за кофа с надпис “кухненски отпадъци”, а за кофа с надпис “остатъчни отпадъци”. Лакът за нокти? В “опасни отпадъци”, разбира се, иска ли питане. Иска ли питане, че до кофите вероятно ще бъдат поставяни и мивки с течеща вода, за да може след като хвърлиш разделно боклука, да измиеш ръцете си.

Снимка: Константин Вълков


Малки детайли в голям Китай.

Навън е топло и винаги е добре да измиеш ръцете си. Толкова е топло на моменти, че когато влизаме в сгради за срещите на президента Радев – срещи, които са част от официалната му визита в страната, а ние – пътуващите медии, отразяваме всяка от тях, та когато влизаме някъде мигновено се озъртаме за вода. Понякога, когато пропускът е сложен и няма как да се разхождаме насам-натам, за да си купим вода, молим да ни донесат. В повечето случаи идват с чаши с топла вода.

Здравословно е,” казват.
Но нямате ли студена,” казваме.
По-здравословно е,” повтарят.
Но тя е гореща,” отвръщаме.
Не, не е гореща, топла е,” завършва този воден спор.

Снимка: Константин Вълков


Строи се ново щастие, не знам какво друго се строи в Китай. Четете за буйни строежи, разбирайте меланхолични ручеи. Слушайте за контрасти, разбирайте еднопластови цветни гами. Очаровайте се от растеж, вдишвайте тихи бъднини. Анонимният мегаполис Пекин; шумният, но пак анонимен Шанхай, тихите светлини на големите булеварди нощем, изкуственото осветление и изкуствените изкуствени неща, повтарящите се шаблони, белите слушалки на ушите, мобилните телефони в ръцете, спортните обувки на краката, портмонетата в чантите, тъмните очила на главите, глобалният фешън, уеднаквяващ всичко. Строи се ново щастие, темповете са бързи и строежите започват от Китай, меланхоличен Китай.

Ако това е бъдещето, да бъде такова; разликата между Пекин и Шанхай е очевидна – притихналата меланхолия на Пекин срещу привидно разюзданото щастие на Шанхай. Бледоликият растеж на Пекин тук се удря в шарения растеж на Шанхай, изолацията на Пекин се съизмерва с малките улички на Шанхай, които привидно те обгръщат, ала всъщност изолират още повече. Но и в двата града усещаш, че някои някъде строи новото щастие и това не е точно твоето щастие.

Снимка: Константин Вълков


Същата вечер правим немислимото и в сърцето на китайските малки ресторантчета влизаме в един измежду тях, който е японски. Да кажем нарочно. Или може би случайно. В някакви моменти си мислих, че познавам добре японската действителност и вероятно поради тази причина се чувствам като у дома си там – знам менюто, знам бирата, знам сакето, знам как се хранят японците, знам какво да не поръчвам. И те усещат това, съседната маса ни поздравява, ние поздравяваме също. Навън животът продължава, в погледите на хората е трудно да разбереш за дълбоките промени, които се случват в мозъците им. Трансформациите са с чудовищно бързи темпове и ако някой на улицата не бърза, не значи, че обратното не е също вярно.

Снимка: Константин Вълков


Объркваме баровете и попадаме в американски билярд клуб, на последния етаж на странна сграда със странен портиер, млади тийнейджъри се натискат, все едно гледаш стар клип на Брус Спрингстийн, после се озоваваме на улицата в търсене на друг бар, плюшени столове и лирична обстановка е следващия ни опит, дама с цигаре пуши до добре облечен господин, кинематографски всичко изглежда чудесно, но в съседство е салон за масаж, където правят масаж на глава и решаваме да опитаме.

Снимка: Константин Вълков

Какво ли се струпва на главите на китайците – нацията с най-бързо растящ брой на милиардери, сигурно финансовата тежест тежи на главите, масажите за глава дали просперират, двадесет и пет минути по-късно сме със свежи глави на улицата, напред към друг бар, пълен този път, нищо че пак американски уиски бар, ала по-скоро прилича на колониален локал. Светлината по масите се промушва от малки нощни масички, които озаряват бутилки с газирана вода San Pellegrino и чаши за уиски, и полупразни бутилки за уиски, този път не продължаваме на японска вълна, не че японското уиски е лошо, но това е Шанхай.

В годината на раждането ми, 1977, средният доход на китаец е около 200 щатски долара. Сега е 30 пъти повече. След две-три години китайската комунистическата партия ще празнува стогодишнината си – чудесен момент за поглед над случващото се в света; колапсът на Съветския съюз и възхода на Китай (делата и документите на Горбачов и сие са доволно дълго обследвани, проучвани, разучавани, за да не допуска партията същите грешки), колапсът на арабските диктатори (също доволно дълго изучавани). Както се казва – Мао го няма, но портретът му е на стената в центъра на центровете на Китай – в сърцето на Пекин.

Снимка: Константин Вълков


Някъде четох, че партията съвсем не обещава “равенство”. Обещава “просперитет”. Днес всеки може да си купи кола, каквато си поиска, спортна или бавна, семейна или не. Това е просперитет. Но “партиен просперитет”. За да управляваш новата си кола трябва да имаш регистрационен номер, нали така – но не всеки може да го получи. Извън темата, шрифтът на номерата е много хубав, East Asian Gothic, не ме винете за тази стилистична забежка.

Когато очакваш задръствания, а всъщност няма земетръсно големи такива, си задаваш въпроса – къде, по дяволите, са колите. Докато не са малко китайците, които могат да си позволят новото BMW Z4, малко са тези, които се сдобиват с регистрационни номера за автомобили с конвенционално гориво. Стига се до лотарии за номера – така на всеки 2000 души по един се сдобива с номер, разигран наслуки, при това веднъж на две седмици.

Основната причина за ограничението при издаването на номера, наложена от правителството през 2011 година, е замърсяването на въздуха. Тогава годишната квота за новорегистрирани автомобили била 240 хиляди на година, сега е 100 хиляди. Целта е до края на тази година само в Пекин да има не повече от 6 милиона автомобила (в град с 22 милиона жители). Нещо повече – всяка кола на конвенционално гориво не може да се движи в един ден от седмицата – самият ден е написан на регистрационния номер. От онези 100 хиляди, за които стана дума по-горе, едва 40 хиляди са за автомобили, задвижвани с бензиново гориво. Останалите 60 хиляди са за електрически автомобили. В допълнение на това, автомобили, които не са регистрирани в Пекин, не могат да се движат в града повече от 12 пъти годишно за период от по една седмица. Звучи като тежка, но хубава бюрократична приумица.

Положителното лице на бюрокрацията. Същият ден в Шанхай, президентът Радев, чиято последна спирка от държавното официално посещение беше именно Шанхай, се похвали, че китайският президент е решил за една минута бюрократичен проблем, засягащ нас, а не китайците. Става дума за вноса на мляко и млечни продукти от България.

Снимка: Константин Вълков


Радев: “Нашата селскостопанска продукция среща редица трудности и на практика има изключително ограничен достъп до китайския пазар, особено за мляко и млечни произведения, където протоколите за фитосанитарен контрол са подписани повече от две години, но по едни или други причини тези фирми не се допускат тук. В рамките на една минута този проблем беше решен от президента, всичко е дадено на тяхната агенция за митниците и е качено на техния сайт. Нашият бизнес може оттук нататък реално да внася мляко и млечни продукти.”

После стана ясно, че за да се случи, каквото и да било, българският бизнес трябва да бъде много активен. Точно както китайският е много, ама много активен. След това Румен Радев се отправи за среща с кмета на Шанхай – Ин Йон, същият този господин, инициатор на редица иновации за развитието на града, за една от които, стана дума в началото на този разказ.

Снимка: Константин Вълков


Кметът напоследък е фокусиран върху привличането на чужд капитал в града и прави всичко по силите си. Резултатите? Към днешна дата в Шанхай има офиси на 687 международни компании и 448 чужди центрове за проучване и развитие. Годишният растеж на преките чужди инвестиции в града 19.5 процента. Малки детайли от бъдещето на големия Китай. Китай, който е най-големият купувач на френски луксозни марки (номер едно пазар за Louis Vuitton), все още изостава на второ място в продажбите на Rolls-Royce (след Щатите), комунистическата партия навършва сто години скоро, а думата “лукс” не е позволена за употреба по билбордове. В Китай, където, за да изпратя този текст, трябва да активирам VPN.

В Китай, където ползвателите на Интернет са повече от тези в Щатите. Новата суперсила и старата авторитарна такава. Две страни, две лица, очевидно нито едно не е излишно. И ако през последните два века Китай беше загубил величието си, а сега го възвръща, не бива да забравяме, че през 18-ти век страната контролираше една трета от световното богатство.

Кръговрат, на всеки два века добре познатото старо нещо.