Къде е краят на вселената? Може би никога няма да разберем, твърдят повечето съвременни астрономи.
Когато Галилео Галилей насочва първия си телескоп към небесата през 1610 г., той открива „клъстери от безброй звезди“, скрити в ивица светлина, наречена Млечен път. На този ден космическото пространство се увеличи многократно за човечеството. Около три века по-късно границите на пространството бяха изместени отново, когато астрономите построиха телескопи, достатъчно мощни, за да покажат, че Млечният път е само една от многото „островни вселени“. Скоро те научиха, че Вселената също се разширява и галактиките се отдалечават една от друга с все по-голяма скорост.
Тогава се появиха още по-големи телескопи, показващи, че видимата Вселена се простира на невероятно разстояние от 92 милиарда светлинни години и че съдържа около два трилиона галактики. Въпреки това, учените все още искат да знаят какъв е размерът на Вселената извън полезрението ни в момента.
„Вселената винаги е била малко по-голяма от това, което можем да видим“, казва астрономът от Вирджиния Тримбъл, работещ в Калифорнийския университет.
Ако изградите по-големи телескопи, това вече няма да ви помогне да погледнете по-далеч в космоса. „Телескопите наблюдават само това, което може да се наблюдава. Не можете да се върнете във времето отвъд епохата на създаването на Вселената”, обяснява носителят на Нобелова награда космологът Джон Матър от Центъра за космически полети. Годард, който е и главен учен на космическия телескоп „Джеймс Уеб“. „Така че имаме строги граници. Вече погледнахме, доколкото е възможно.“ На ръба видяхме остатъчно сияние от Големия взрив - т. нар. CMB. това не е някакъв магически ръб на Вселената, космосът се простира и ние никога няма да разберем колко далеч”.
През последните десетилетия космолозите, за да разгадаят тази загадка, първо се опитват да определят формата на Вселената, тъй като по негово време древногръцкият математик Ератостен изчислява размера на Земята с помощта на проста тригонометрия. На теория нашата Вселена може да има една от трите възможни форми, всяка от които зависи от кривината на космоса. Те са с форма на седло (отрицателна кривина), сферични (положителна кривина) и плоски (без никаква кривина).
Малко хора подкрепят хипотезата за формата на седлото, но сферичното космическо пространство изглежда съвсем логично за нас, земляните. Земята е кръгла като слънцето и планетите. Сферичната вселена ви позволява да летите в космоса във всяка посока и в крайна сметка все пак да се озовете на стартовата линия, подобно на Магелан, който обиколи света. Айнщайн нарича този модел „крайна, но неограничена вселена“.
Но в края на 80-те години изграждането на орбитални обсерватории започва да изучава CMB и тези обсерватории започват да извършват все по-точни измервания. Те показаха, че пространството изобщо няма кривина. То е плоско до степен, в която астрономите могат да правят своите измервания. Ако това е сфера, тогава сферата е толкова огромна, че дори в цялата наблюдаема Вселена е невъзможно да се определи някаква кривина.
„Вселената е плоска като безкраен лист хартия“, казва Матър. „Съответно можем да летим безкрайно далеч във всяка посока и вселената ще остане повече или по-малко непроменена.“ Невъзможно е да стигнете до ръба на такава безкрайна вселена. Ние просто ще откриваме все повече и повече галактики”.
Повечето астрономи се справят добре с това. Плоската вселена е в съответствие както с наблюденията, така и с теорията. Следователно тази идея сега е в центъра на съвременната космология.
Проблемът е, че за разлика от сферичната вселена, плоската вселена може да бъде безкрайна. Или може да не е невъзможно да се установи разликата. „Какво да търсите, ако искате да разберете дали Вселената е безкрайна?“, Казва Тримбъл. - Никой не знае това”.
Когато Галилео Галилей насочва първия си телескоп към небесата през 1610 г., той открива „клъстери от безброй звезди“, скрити в ивица светлина, наречена Млечен път. На този ден космическото пространство се увеличи многократно за човечеството. Около три века по-късно границите на пространството бяха изместени отново, когато астрономите построиха телескопи, достатъчно мощни, за да покажат, че Млечният път е само една от многото „островни вселени“. Скоро те научиха, че Вселената също се разширява и галактиките се отдалечават една от друга с все по-голяма скорост.
Тогава се появиха още по-големи телескопи, показващи, че видимата Вселена се простира на невероятно разстояние от 92 милиарда светлинни години и че съдържа около два трилиона галактики. Въпреки това, учените все още искат да знаят какъв е размерът на Вселената извън полезрението ни в момента.
„Вселената винаги е била малко по-голяма от това, което можем да видим“, казва астрономът от Вирджиния Тримбъл, работещ в Калифорнийския университет.
Ако изградите по-големи телескопи, това вече няма да ви помогне да погледнете по-далеч в космоса. „Телескопите наблюдават само това, което може да се наблюдава. Не можете да се върнете във времето отвъд епохата на създаването на Вселената”, обяснява носителят на Нобелова награда космологът Джон Матър от Центъра за космически полети. Годард, който е и главен учен на космическия телескоп „Джеймс Уеб“. „Така че имаме строги граници. Вече погледнахме, доколкото е възможно.“ На ръба видяхме остатъчно сияние от Големия взрив - т. нар. CMB. това не е някакъв магически ръб на Вселената, космосът се простира и ние никога няма да разберем колко далеч”.
През последните десетилетия космолозите, за да разгадаят тази загадка, първо се опитват да определят формата на Вселената, тъй като по негово време древногръцкият математик Ератостен изчислява размера на Земята с помощта на проста тригонометрия. На теория нашата Вселена може да има една от трите възможни форми, всяка от които зависи от кривината на космоса. Те са с форма на седло (отрицателна кривина), сферични (положителна кривина) и плоски (без никаква кривина).
Малко хора подкрепят хипотезата за формата на седлото, но сферичното космическо пространство изглежда съвсем логично за нас, земляните. Земята е кръгла като слънцето и планетите. Сферичната вселена ви позволява да летите в космоса във всяка посока и в крайна сметка все пак да се озовете на стартовата линия, подобно на Магелан, който обиколи света. Айнщайн нарича този модел „крайна, но неограничена вселена“.
Но в края на 80-те години изграждането на орбитални обсерватории започва да изучава CMB и тези обсерватории започват да извършват все по-точни измервания. Те показаха, че пространството изобщо няма кривина. То е плоско до степен, в която астрономите могат да правят своите измервания. Ако това е сфера, тогава сферата е толкова огромна, че дори в цялата наблюдаема Вселена е невъзможно да се определи някаква кривина.
„Вселената е плоска като безкраен лист хартия“, казва Матър. „Съответно можем да летим безкрайно далеч във всяка посока и вселената ще остане повече или по-малко непроменена.“ Невъзможно е да стигнете до ръба на такава безкрайна вселена. Ние просто ще откриваме все повече и повече галактики”.
Повечето астрономи се справят добре с това. Плоската вселена е в съответствие както с наблюденията, така и с теорията. Следователно тази идея сега е в центъра на съвременната космология.
Проблемът е, че за разлика от сферичната вселена, плоската вселена може да бъде безкрайна. Или може да не е невъзможно да се установи разликата. „Какво да търсите, ако искате да разберете дали Вселената е безкрайна?“, Казва Тримбъл. - Никой не знае това”.
