1626 г. остров Манхатън е продаден от индианците на холандските заселници в Америка. Според популярната легенда целият остров впоследствие е закупен от местните индиански племена срещу шепа дрънкулки. По-късно колонията преминава в ръцете на Англия и получава името Ню Йорк в чест на новия крал Джеймс, който е дук на Йорк. След американската революция Ню Йорк става за кратко столица на САЩ.
Когато холандските моряци пристигнали в Америка, те поискали да построят град на остров Манхатън, заобиколен от реките Хъдзън и Ист ривър. На острова холандците срещнали една група индианци; платили им за острова 60 гулдена. Много хора оттогава казват, че глупавите индианци се оставили да бъдат измамени от хитрите европейци, защото толкова евтино продали скъп имот.
Индианците всъщност имали съвсем други представи за земята от холандците. За белите хора земята била стока и можело да бъде купувана и продавана; за индианците земята била нещо като морето или въздуха. Можеш да имаш правото да я използваш; но как можеш да притежаваш морето, въздуха или земята? Като отплата за подаръка на холандците индианците оставили чужденците да живеят и работят на острова. Купувачи и продавачи явно са си представяли съвсем различни неща при тази „търговия”. Дори не се знае дали индианците, които взели парите, изобщо са живеели постоянно на Манхатън. Възможно е само да са минавали оттук.
Подобни недоразумения между индианци и европейци се повтаряли непрекъснато. Белите хора смятали, че индианците се отнасят към земята, както те самите. Така пламнали конфликти и битки между два различни народа, които не се разбирали. Белите хора в крайна сметка победили, защото били по-многобройни и имали по-добри оръжия.
През следващия 19 в. огромните вълни емигранти заливат Ню Йорк и допринасят за голямото разширяване на града. През 1898 г. към Манхатън се присъединяват още четири градчета - Куинс, Бронкс, Бруклин и Стейтън айлънд, с което окончателно е оформен облика на бъдещия мегаполис. Днес Манхатън е с население от над 1,7 млн. жители и с обща площ от 87,46 кв.км.
1675 г. кралят на Англия Чарлз II нарежда да бъде изградена Кралската Обсерватория в Гринуич. Чарлз II решава да създаде обсерваторията, тъй като проявява интерес и повърхностно се занимава с наука. За изработването на проект на Гринучката обсерватория той се доверява на сър Кристофър Рен. За първи кралски архитект е назначен астронома Джон Фламстед.
Неговата главна задача била да прилага най-големи грижи и внимание за отстраняване на грешките в таблиците за движение на небесните тела, и местата на фиксираните звезди, така че те да служат с най-голяма точност за определяне на географската дължина на местата на търговските кораби и за усъвършенстване на техниката за навигация.
С течение на времето в Гринуичката лаборатория постепенно се добавят изключително усъвършенствани хороскопи и други инструменти, като например новите морски хронометри. През 1833 г. пък е добавена топката на времето на една от кулите на обсерваторията, така че да пада точно в 13 часа и да дава сигнал на корабите по реката.
Любопитен факт е, че едва на Международна конференция през октомври 1884 г. е признат международния статут на обсерваторията, тогава е прието и международно споразумение меридианът преминаващ през обсерватиорията да се смята за нулев. Тогава е направена месингова ивица в двора, отбелязваща мястото на „нулевия” меридиан, която днес е обновена и изработено от неръждаема стомана.
Този меридиан обаче в момента не е валиден, а съвременния „нулев меридиан” е изместен за модерните справочни системи с цели 102,5 м източно от астрономическия нулев меридиан на Гринуич.
За последният път обсерваторията е използвана през 1924 г. Тогава електрифицираните жп линиите на метрото засегнали показанията на магнитните уреди. Това наложило Обсерваторията да бъде изместена на друго място. Днес сградите на Гринуичката обсерватория са превърнати в музей на астрономическите и навигационни инструменти и са част от Националния Британски морски музей.
През 1997 г. крайбрежната част на Гринуич е включена в списъка на обектите на световното наследство на ЮНЕСКО.
1715 г. В Париж е произведен първият сгъваем чадър. Всъщност чадърът се появява преди повече от 4000 г. в Китай. Сгъваемият модел обаче се заражда именно във френската столица.
В Китай както и в Египет, чадърът е символ на власт. Само императори, царе и фараони са имали привилегията да го използват. В Древен Египет се е изработвал от палмови листа и птичи пера, с украса от брилянти и злато - лукс, достоен само за фараоните и царете. За символ на власт и богатство е смятан и в Индия. Култът към чадъра завладява и африканските държави, където отново е символ на властта.
От Изтока чадърите преминават в Древна Гърция и Древен Рим. В Древна Гърция основно жените ползвали чадъри, но не само като аксесоар. На някои места държали чадъри над главите на жените от по-ниските социални слоеве като белег за тяхното подчинено положение.
В Западна Европа се появяват най-напред във Франция през 17 в. Носят ги предимно жените и то като за защита от слънчевите лъчи. Чадърът се превръща в моден аксесоар, а французите го украсяват с ресни и рюшчета. Мария-Антоанета се разхождала с първия дизайнерски чадър със спици от китайски пера и имала специални носачи. Най-пищните и разкошни модели са от времето на Людовик XIV.
1924 г. в Париж са открити VIII Летни олимпийски игри. Игрите продължават до 27 юли. Другите градове кандидатирали се за домакини тогава били Рио де Жанейро, Берлин, Амстердам, Лос Анджелис и Рим.
Любопитен факт е, че това е последната олимпиада организирана под ръководството на Пиер дьо Кубертен. Освен това за първи път на тези игри дистанцията в маратона е променена на 42 км.
Церемониите по откриване и закриване, както и някои спортни състезания се провеждат на стадион Olympique Yves-du-Manoir, който има капацитет от 45 000 души. За организирането на спортното събитие били похарчени над 10 млн. франка.
Финландците доминират на дългите разстояния в бягането, а британците и американците в по-късите дистанции. Финландецът Пааво Нурми печели състезанията на 1500 м, 5000 м, като два от медалите си печели в разстояние от един час.
България участва за втори път на олимпиада като изпраща 24 спортиста, но те не успяват да спечелят медал. Сред тях са поручик Крум Лекарски и ротмистър Владимир Стойчев в турнира по конен спорт.
1932 г. в Атланта мафиотът Ал Капоне, обявен за „обществен враг № 1” в САЩ, влиза в затвора за 11 години с присъда за укриване на данъци. Макар и да е известен като бандит още от началото на 20-те години, официално се води търговец на мебели и е недосегаем за властите. От края на 20-те години пък е в списъка на най-издирваните бандити в Америка.
Неаполитанец по произход, той е роден в Ню Йорк под името Алфонс Габриел Капоне, а е известен с прякора си Скарфейс. Кариерата му започва в „Бруклин”. В Чикаго отива през 1919 г. и влиза в бандата на Джони Торио. От 1922 г. е №2 в нея, като отговаря за хазарта, алкохола и проституцията. През 1923 г. Торио е сериозно ранен и заминава за Италия, като оставя бизнеса на Капоне. Според някои оценки между 1925 г. и 1930 г. доходите му са по около 100 млн. долара годишно.
Имунитета си Капоне гарантира основно като подкупва градските власти, включително и кмета Уилям Хейл Томпсън - Биг Бил. През 1927 г. федералното правителство приема нов закон, който прави възможно вкарването на мафиота зад решетките за неплатени данъци. С ареста и обвиняването му се заема групата на „Недосегаемите”, водена от агента Елиот Нес.
По време на процеса през 1931 г. Капоне не успява да подкупи съда и да си издейства освобождаване под гаранция. Признат е за виновен и е осъден на 10 години затвор. През 1939 г. е освободен и до края на живота си през 1947 г. живее в имението си във Флорида, без да поддържа връзки с мафията в Чикаго.
1945 г. Ханс Франк е пленен от американски войници близо до Берхтесгаден. Д-р Франк е генерал-губернатор на Полша по време на Втората световна война, а по-късно е осъден на смърт на Нюрнбергския процес.
Франк е роден в Карлсруе на 23 май 1900 г. и постъпва в немската армия през 1917 г. Служи във фрайкорпса и се присъединява към Германската работническа партия през 1919 г., ставайки член на НСДАП (Националсоциалистическата немска работническа партия) през 1927 г. Франк учи право и взема последния си държавен изпит през 1926 г. Назначен е за личен правен съветник на Хитлер.
Избран е в Райхстага през 1930 г., а през 1933 г. е назначен за министър на правосъдието на Бавария. Той ръководи Националсоциалистическата асоциация на юристите и е президент на Академията за германско право от 1933 г. Франк не одобрява извънсъдебните убийствата - в Дахау и в Нощта на дългите ножове. От 1934 г. е министъра на Райха без портфейл.
През септември 1939 г. Франк е назначен за Началник на администрацията при Герд фон Рундщет в Полша. След разделянето на Полша, от 26 октомври 1939 г. Франк е генерал-губернатор на окупираните полски територии, т.е. началник на генералното управление, администрирало онези полски земи, които не са пряко включени в Германия. Получава есесовския чин Обергрупенфюрер.
Франк ръководи сегрегацията на евреите в гета (еврейски квартали) и използването на полските цивилни лица като „принудителен и задължителен” труд. През 1942 г. губи своя авторитет извън Полша, тъй като раздразва Хитлер с поредица от речи в Берлин, Виена, Хайделберг и Мюнхен, а и поради сблъсък за властта с Фридрих Вилхелм Крюгер (държавния секретар за сигурността - началник на СС и на полицията в Полша).
Франк по-късно твърди, че унищожаването на евреите е изцяло контролирано от Хайнрих Химлер и СС и че той, Франк, разбрал за унищожителните лагери в Полша чак в началото на 1944 г. По време на управлението си като генерал-губернатор Франк изпраща молби за оставка до Хитлер 14 пъти. Франк бяга от Полша през август 1944 г.
Франк е пленен от американски войници на 4 май 1945 г. близо до Берхтесгаден. Впоследствие той е един от главните обвиняеми на Международния военен трибунал в Нюрнберг. По време на процеса той става католик. Осъден от трибунала на Смърт чрез обесване, за Престъпления срещу човечеството и Военни престъпления. Присъдата е изпълнена на 16 октомври 1946 г.
1949 г. в самолетна катастрофа край Торино загива целият футболен отбор на италианския клуб „Торино”. По това време „Торино” е най-силният отбор в Италия. „Биковете” до такава степен доминират в първенството на Италия, че печелят четири поредни шампионски титли на страната веднага след края на Втората световна война. Любопитен факт е, че и последният шампионат преди прекъсването на първенството заради войната е спечелено именно от Торино.
На 3 май 1949 г. Торино е поканен да играе в бенефисния мач на португалския национал и легенда на Бенфика Франсиско Ферейра-Сиско. Покана идва благодарение на приятелството на Сиско с президента на „гранатовите” Комендаторе Ново, което двамата завързват покрай контролната среща между Италия и Португалия (4:1), играна по-рано през 1949 г. в Генуа. „Бенфика” печели бенефисния мач с 4:3.
На връщане от мача самолетът на „Авио Линее Италиане” попада в гръмотевична буря, която е усложнена от ниска облачност и намалена видимост. При опита за кацане машината се забива в стена в близост до Базиликата на Суперга. Всички пасажери на летателната машина загиват, като освен футболистите и шефове на Торино на борда са още трима журналисти, хората от екипажа и организатора на пътуването.
Единственият оцелял от отбора е Сауро Тома, който пропуска пътуването до Лисабон заради контузия. Другият футболист, който остава жив благодарение на случайност е легендарният унгарец Ладислао Кубала, който е поканен да играе в състава на „Торино” в бенефисния мач. По това време той е беглец от родината си и тъкмо се е събрал със семейството си. Заради заболяване на сина си Кубала остава в Италия.
По това време играчите на тима са гръбнакът на националния отбор на Италия, като обикновено 8 или 9 играчи са именно от „Торино”. На 11 май 1947 г. за контролната среща с Унгария (3:2) националният селекционер Виторио Поцо пуска 10 полеви играчи от състава на “биковете” като само вратарят Сантименти IV е от Ювентус.
Капитан на „Гранде Торино”, както остава запомнен отборът, е Валентино Мацола. Халфът Валентино е моторът на играта на „биковете” със своите умения да играе в защита, да бележи, да подава, да се бори и да мотивира съотборниците си. Известен е с въвеждането на т. нар. „Гранатов четвърт час”. Той настъпва обикновено, когато играта на „Торино” не върви. Мацола придърпва нагоре ръкавите на фланелката си, което е знак за съотборниците му да се стегнат. В повечето случаи след този жест „биковете” печелят срещите си.
По време на трагедията от първенството на Италия остават още 4 кръга. Торино обаче няма налични футболисти и е принуден да пусне в игра юношеския си тим, т.нар. Примавера. В знак на уважение и четирите съперника на „биковете” - Дженоа, Палермо, Сампдория и Фиорентина пускат в игра за тези мачове своите юношески формации. „Примаверата” на Торино печели и четирите си мача и триумфира като шампион на Италия. Но след този сезон „гранатовите” вдигат само още веднъж шампионската титла в Серия “А” и това става през 1976 г.
1953 г. Ърнест Хемингуей получава наградата „Пулицър” за повестта си „Старецът и морето”. Това произведение съществено влияе и за присъждането му на Нобелова награда през 1954 г.
Критиците нареждат повестта сред най-великите литературни творби. Хемингуей я пише в Куба през 1951 г. и според мнозина критици тя отразява собствените битки в душата на автора - с егото, суетата и блясъка на славата и вниманието. Писателят я завършва на 4 март 1952 г. и още същия ден пише на издателя си, че това е най-доброто нещо, което е написал. Критиката е съгласна и го удостоява с „Пулицър”.
„Старецът и морето” първо излиза на страниците на американското списание „Лайф”, следват самостоятелни издания и превръщането й в бестселър.
Книгата разказва за мъжественото и обречено противопоставяне на природата, за съдбата на самотния човек далеч в океана, който търси своето малко местенце в него и ще го отстоява с борба през целия си живот до сетния си дъх. Наистина рибарят довлича до брега само скелета на рибата, но духът му не е победен.
1966 г. в СССР започва производство на леките коли „Жигули” и „Лада” по лиценз на „Фиат”.
Още в началото на 60-те години СССР установяват полезно сътрудничество с италианците от „Фиат”. Като естествено продължение на това сътрудничество се стига до решението в СССР да бъде изградено огромно автомобилно предприятие с помощта на италианския концерн. Договорът е подписан на 4 май от министъра на автомобилната промишленост на СССР и президента на „Фиат”. Този договор става популярен в автомобилните среди като „Договорът на века”.
Решено е огромният комплекс, в който ще се сглобява новият съветски “народен” автомобил, да бъде изграден в град Ставропол-на-Волга, прекръстен още същата година на Толиати в чест на ръководителя на италианската комунистическа партия Палмиро Толиати, който взема и непосредствено участие в преговорите между СССР и “Фиат”.
За базов модел руснаците избират „Фиат 124”, дебютирал на Женевския автосалон с.г., който по-късно е избран и за „Автомобил на годината”. „Фиат 124” бива значително преработен като механика и приспособен за суровия климат в руската страна. Подсилена е каросерията, променен е двигателя, а дисковите задни спирачки са сменени с барабанни.
Идва ред и на “кръщаването” на новия автомобил. “ВАЗ” в името си имат всички произведени в Толиати автомобили, но това е по-скоро техническа номенклатура, отколкото търговска марка, под която колите могат да се продават. Наложително е да се избере наименование за първия модел “ВАЗ 2101”, който руснаците наричат на галено “копейка”.
През ноември 1968 г., в която първите (все още не серийни) образци на новата кола са подложени на заводски изпитания, е обявен всесъюзен конкурс за избор на име. Събрани били 54 838 предложения, от тях били подбрани само 100, после осем... Тогава един от конструкторите - А. М. Чорни, предложил още едно - “Жигули” (кръстена на Жигульовските възвишения, намиращи се в близост до поречието на Волга край завода-производител).
През 1969 г. известното списание “За рульом” обаче разкрива колко благозвучно е името на новия автомобил, особено на фона на някои от другите предложения, стигнали до финала - Аргамак, Сокол, Гвоздика, Фиалка, Катюша, Руслан, Атаман, Искра, Аврора, Директивец, Перворожец, Новорожец, Мемориал, Мадонна, Юность, Мечта, Весна, Луч.
Така от 1973 г. автомобилите на ВАЗ се наричат “Лада” - наименование, използвано в началото само за колите за износ, но след това навлязло и на вътрешния пазар. Според официалната версия - названието “Лада” също е сред онези 100 предложения, стигнали до финала на конкурса.
За времето си ВАЗ 2101 „Жигули” е носител на най-модерните технически решения. Неговото производство провокира, преминаването към нов подход на конструиране и на останалите масови леки коли в СССР. През 1973 г. ВАЗ изкарва своя първи милионен автомобил, а през 1981 г. е произведена шест милионната „Жигула”.
Покрай своята огромна инвестиция италианците експортират в Толиати цялата инфраструктура на производство. Така СССР се сдобива със своя първи дизайнерски център, наречен Център по стила. Той се занимава с освежаването на ВАЗ 2101, от който през следващите години се клонират моделите ВАЗ 2103 (1972 г.) с четири фара и по-мощен двигател, 2106 (1975 г.), при който за първи път в СССР, пластмасата заменя някой външни елементи на каросерията.
1979 г. Маргарет Тачър става първата жена министър-председател на Обединеното кралство. Още по време на изборите през 1950 г. тя привлича медийно внимание като най-младата жена кандидат сред консерваторите в Дартфорд, който се счита за сигурно място за лейбъристите и макар че губи, с кампанията си намалява броя на подадените гласове за лейбъристите.
Когато консерваторите печелят изборите през 1970 г., Тачър става Секретар на Министерството на образованието и науката. Нейното време се отличава с много предложения за повече местна образователна власт, за отхвърляне на хуманитарните училища и приемане на многопрофилирано средно образование, което тя одобрява, дори тогава на това се гледа като политика на левите.
На 19 януари 1976 г. тя изнася реч в Кенсингтън, в която критикува Съветския Съюз. В отговор вестникът на Съветското Министерство на отбраната “Червена звезда” й дава прозвището “Желязната лейди”, което скоро е разпространено по целия свят чрез Радио Москва. Тачър приема прозвището със задоволство.
Отначало тя назначава много от поддръжниците на Хийт в кабинета в сянка и заедно с администраторите си търси кабинет, който да отразява широкия обхват на Консервативната партия. Тачър трябва да действа предпазливо при промяната на разбиранията на Консервативната партия за валутните въпроси. Тя променя становището на Хийт за самоуправление на Шотландия.
Повечето анкети показват, че гласоподавателите предпочитат Джеймс Калаган за министър-председател, дори когато Консервативната партия е водеща, но Лейбъристкото правителство изпитва трудности със синдикатите през зимата на 1978-1979 г., наречена “Зимата на негодуванието”. В тази обстановка консерваторите печелят изборите през 1979 г. и Тачър става първата жена премиер в Европа. Тя съставя правителство на 4 май 1979 г. с намерението да преодолее спада в икономиката на Великобритания и да намали държавните разходи.
1994 г. израелският министър-председател Ицхак Рабин и лидерът на ООП Ясер Арафат подписват историческо споразумение, даващо автономия на палестинците в окупирания Западен бряг на река Йордан и в Ивицата Газа.
По време на Мадридската конференция през 1991 г. Израел за първи път провежда отворени преговори с ООП. Преди Войната в Персийския залив през 1991 г. Арафат се противопоставя на атаката на ООН в Ирак, като така се отчуждава от много арабски държави и става причина САЩ да престанат да считат Арафат за свой партньор.
Рабин играе водеща роля в подписването на Договорите от Осло, с които се създава Палестинската автономия. Договорите предизвикват нееднозначни реакции в израелското общество. Докато някои смятат Рабин за герой, приближил окончателния мир, за други той е изменник, отстъпил земи, принадлежащи по право на Израел. За да остане на власт, правителството на Рабин разчита и на подкрепата, понякога прикрита, на арабските партии в Кнесета.
През 1994 г. Арафат заедно с Шимон Перес и Ицхак Рабин са наградени с Нобелова награда за мир. Арафат се завръща в Палестина като герой, но според други той е предател и колаборационист.
На 4 ноември 1995 г. срещу Ицхак Рабин е извършен атентат и той загива застрелян от евреиския фундаменталист и терорист Игал Амир. Миротворецът веднага е откаран в болница, но генералът умира още същия ден. Тази дата е обявена национален ден в памет на Рабин, а площадът, на който е застрелян, е наречен на негово име, както и много улици и обществени учреждения.
2001 г. папа Йоан Павел II започва пътуване, наречено по стъпките на Свети Павел - от Гърция до Сирия и оттам до Малта. За шест дни главата на римо-католическата църква посещава Гърция, Сирия и Малта.
В Дамаск той влезе в Омаядската джамия и така стана първият католически висш църковен служител, допуснат до мюсюлманска “светая светих”. Официалната церемония по посрещането му се състоя в президентския дворец. В Сирия пък, където отслужи тържествена меса, папата беше приет от президента Башар ал-Асад.
Православните християни в Атина обаче приеха посещението на папата без особено въодушевление. Това бе първото папско посещение в Гърция от разделянето на католическата и православната църква при схизмата през 1054 г.
2005 г. е открит естественият спътник на Сатурн Егир. Откритието на S/2004 S10, базирано на наблюдения, правени между 12 декември 2004 г. и 11 март 2005 г., е обявено от Скот Шепърд, Дейвид Джуит, Ян Клайн и Брайън Мардсън. Спътникът е наречен на Егир - гигант от Норвежката митология, олицетворяващ спокойните морета, този който спира бурите, син на Форньот и брат на Логе (огън) и Кари (вятър).
