Турция и новият световен ред
Турция и новият световен ред / netinfo
След рухването на Съветския съюз през 1991 г., САЩ подкрепиха Русия да се изправи на крака и да се превърне в нова атлантическа сила. В същото време Вашингтон през май 1992 г. насърчи Турция да оглави процесите в Близкия Изток, като контрапункт на Ирак, Сирия и най-вече на Иран. Според доклади на Пентагона, Турция тогава е била "свръзката" на американките интересипо сигурността в НАТО, Близкия Изток и Югозападна Азия.

Когато Русия стъпи на крака и поиска да запълни съветския вакуум в Централна Азия и Кавказ (доктрината Путин), САЩ я подкрепиха и влязоха в противоречие с дотогавашната своя "свръзка" в района Турция. От 2000 г. насам САЩ лансират една нова политиката през новото американско столетие. В центъра на тази политика стои енергийният проблем с поле за действие в района на Кавказ, Персийския залив и Каспийско море, където са съсредоточени 86 на сто от световните петролни залежи и почти всички известни залежи на природен газ.

При положение, че 56 от 94-те страни производителки на петрол са изчерпали 50 на сто от своите находища (сред тях и САЩ), то и контролът върху енергийните източници и тръбопроводите следва да доведе до преначертаване на геополитическата карта и налага предифиниране на равновесието на силите в района и на отношенията между САЩ, ЕС, Русия, Китай и ислямския свят.

След рухването на Съветския съюз, Евразия се открои като значителен енергиен източник (само крайбрежните каспийски държави притежават 21 на сто от петролните залежи) и се превърна в място за пренос на гориво през тръбопроводите. САЩ имат амбицията да запълнят този вакуум в района.

През 1998 г. Збигнев Бжежински каза, че който контролира Евразия, ще контролира също Близкия изток и Африка. На следващата година вицепрезидентът Дик Чейни предложи четирите големи петролни компании Шеврон, Тексако, Ексон Мобил, ВР и Шел да наложат глобален енергиен контрол върху района.

През юни 2006 г. вижданията на Бжежински и Чейни бяха използвани от държавния секретар Кондълиза Райс при обявяване на стратегията на САЩ за създаване на "нов Близък изток", дефиниран от нея като нестабилен район,обхващащ Ливан, Сирия, палестинските територии, Ирак, Персийския залив и Иран.

В този "нов Близък изток" се намират две трети от световните петролни запаси с най-ниската себестойност, над 21 на сто от които граничат с Евразия. За създаванвето на този "нов Близък изток" САЩ лансираха политика на "съзидателно разрушение" спрямо Ливан и Ирак. Великобритания и Израел станаха преки поддръжници на новата американска политика.

Геополитическото място на Турция в района драстично отслабна. През 1995 г."Обзървър" описа Турция като "нестабилна държава". В същото време Русия, която е енергиен гигант и най-големият доставчик на природен газ, притежава газопроводи и води енергийна политика, насочена към превръщането на страната в уникален износител на синьо гориво.

Целта на Русия е да запълни вакуума в Евразия след разпадането на Съветския съюз и да търси допирни точки с Алжир, тъй като и двете страни са най-големите доставчики на природен газ за Европа. Намерението на Русия е да оглави създаването на азиатска ос с участието на Китай, която да оспорва американското господство в района.

Успехът на арменците в Нагорно Карабах и руската помощ за Таджикистан жалонираха връщането на Русия в нейната стара сфера на влияние. На този фон от 2003 г. насам американско-турските отношения показват тенденция към влошаване. Малко са и мотивите на политиците да подновят доброто сътрудничество между двете страни. Това се дължи на стремежа на САЩ да създаде кюрдска държава в Северен Ирак и да оставят Турция извън проекта за "нов Близък изток".

Наред с това, САЩ се обявиха твърдо в подкрепа на арменците и се противопоставиха на турските стремежи в Мусул и на политиката на Анкара за добросъседство със Сирия и Иран, страни, които САЩ постави в изолация. Сходство в позициите на Вашингтон и Анкара обаче има по отношение на европейското членство на Турция, както и в района на Кавказ, където Турция може да бъде спирачка за руския експанзионизъм особено в областта на енергетиката.

Турция поддържа доста добри отношения с Азербайджан, като застана на негова страна по време на конфликта за Нагорни Карабах. От своя страна САЩ подкрепят политиката на Турция в Кавказ, докато в останалата част на Евразия и в проекта за "нов Близък изток" изискват от нея да проявява съобразителност.

След 1991 г. и до стабилизирането на Русия, САЩ облагодетелстваха проникването на Турция в тюркоезичните републики на бившия Съветски съюз, което събуди турските великодържавни блянове за района. Турция призна всички републики от бившия Съветски съюз през декември 1991 г., а до 1994 г. подписа над 150 споразумения за сътрудничество с пет от тях, и отпусна 1,2 млрд. долара под формата на търговски кредити.

Турция има териториални спорове със Сирия. Анкара обвинява Дамаск, че помага на ПКК и арменските сепаратисти. Сирия пък зависи от водните ресурси на Турция. Въпреки проблемите между двете страни, Турция се държи добросъседски, но Анкара и Дамаск са в непрестанна конкуренция за роля в региона.

Турция установи дипломатически отношения с Израел през 1950 г., но не на посланическо равнище. До 1958 г. между двете страни действаше тайно споразумение за военно сътрудничество. Арабско-турските отношения пък се влияят от позицията на Турция в арабско-израелския конфлиикт. Турция се опитва да поддържа равновесие. От една страна, тя работи за издигане на отношенията си с Организацията за освобождение на Палестина и признава съществуването на палестинска държава, но от друга, през 80-те години даде тласък на отношенията си с Израел.

По отношение на Ирак турските амбиции са насочени към богатия на нефт район на Мусул, като идеята е петролопроводът през Ирак, Киркук и Джейхан да минава през Турция. Други нейни цели са кюрдският проблем и водните ресурси, от които Ирак зависи 90 на сто. След свалянето на иранския шейх настъпи период на охлаждане в отношенията между Турция и Иран. Ислямският режим на Иран подхранваше настроения на идеологическа неприязън към светската турска държава, смятана от Техеран за проводник на американското влияние в района.

Общите търговски и енергийни интереси на двете страни обаче ги заставиха да поддържат добри отношения. В тази насока повлия и наложената от САЩ изолация на Иран. През 1996 г. първо премиерът-ислямист Неджметин Ербакан направи стъпка към нормализиране на отношенията с Иран и подписа споразумение за доставяне на ирански природен газ, въпреки острите реакции на САЩ, а като цяло надпреварата между двете страни е сведена до икономически интереси. /БТА/
Последвайте ни

Коментар