Според представата на мюсюлманите, раят е място за вечен покой. Място, на което тече вода, зеленината е навсякъде, а безбройните блага включват и красиви девственици. За жителите на северния иракски град Ербил, които обичат да наричат града си рай на спокойствието, понятието „рай” има друго значение. То се изразява във възможността да ходиш спокойно по тротоара, да не се страхуваш, че ще ти прережат гърлото или ще взривят хората, които обичаш докато пазаруват зеленчуци от пазара. В този иракски рай няма ангели, а тежко въоръжени милиции, които са взели реда в свои ръце. Има и много страх, който витае във въздуха.
Жителите на Ербил всеки път се вълнуват, когато над главите им прелети самолет. Построено след падането на Саддам международното летище в покрайнините на четвъртия по големина град в Ирак и център на кюрдската автономна област символизира скъсването с миналото. Минало на много агресия от страна на режима в Багдад към кюрдите. Дяволът отвори устата си - Ербил ме посреща с 45-градусова жега и сух вятър, който ме накара да се чувствам като в сауна. Много бързо обаче, се върнах в реалността, след като неволно срещнах погледа си с един от войниците с автомати, които внимателно следяха всяка стъпка на зашеметените от неочакваното кацане пасажери, бързо слизащи по стълбата.
Самолетът на Austrian Airways, единствената европейска авиокомпания, която има смелостта да лети до Ирак, се спусна без никакво предупреждение, сякаш от нищото върху тясната писта, която прорязва жълтеникавата пустош, потънала в прах. Западни колеги са ми разказвали какви ли не легенди, свързани със спиралообразното кацане в Багдад, което е толкова ужасно, че кара пътниците да треперят. Разбрах, че ще преживея наяве това кацане в Ербил още с първото кръгово движение, което направи самолетът. Като във влакче на ужасите, за да се предпази от евентуална ракета „земя – въздух”, пилотът започна да описва спираловидни кръгове, които накараха голяма част от пасажерите, включително и мен, да си кажат молитвата. След като започнахме спускането, лицето на германеца до мен се опъна в нервна гримаса, а устата му за момент остана отворена. След две минути свободно падане, центрофугиращото кацане завърши успешно, така че беше време за една обща голяма въздишка на облекчение от страна на стотината пътници, които пристигахме в Ирак.
От рязката температурна амплитуда по вътрешните стени и прозорците на самолета започнаха да се стичат ситни капки вода, между които се мяркаха дървените бараки на някогашното военно летище.
Пистата е достатъчно просторна да побере и „Бойнг 767”, но в момента приема главно американски военни самолети, австрийските авиолинии и още няколко значително по-евтини, но неизвестни авиокомпании като Flying Carpet Airlines. Полетите от Турция пък, често се отлагат в последния момент, заради традиционно обтегнатите отношения между турците и кюрдите. Освен това, всички входящи и изходящо полети от Северен Ирак все още трябва да бъдат одобрени и от централната власт в Багдад и от американската военновъздушна база в Катар.
Ербил е най-доброто място, през което можеш да влезеш в Ирак в момента. За първи път стомахът ми се сви точно в 6 часа сутринта, когато на Летище София дамата зад гишето не се сдържа и ме попита в прав текст, след като вдигна глава от билета ми – „Вие, наистина ли отивате в Ирак?” Стомахът ми се сви отново, точно шест часа по-късно, когато отговорът вече беше ясен: „Да, аз наистина съм в Ирак” и връщане назад нямаше.
След като получих десетдневно разрешително за пребиваване в страната и преминах през паспортния контрол имах две задачи, които трябваше да изпълня възможно най-бързо. Да прибера щателно претърсените си лични вещи и да открия моя гид, който би трябвало да ме чака някъде около изхода. Важно беше второто да стане веднага, защото не беше желателно да обикалям района извън летището сам, въпреки десетките въоръжени до зъби кюрди, които държаха показалците си на спусъка на автомати „Калашников”.
С бърз ход излязох от летището и се озовах на полупразен паркинг. От съображения за сигурност нито една кола не можеше да припари до района на аерогарата. Усетил колебанието ми накъде да тръгна, един от униформените ме погледна и посочи с цевта на автомата си към малък раздрънкан автобус, само на няколко метра от нас. Това беше първият автобус, чиято врата се отваряше като врата на стая – с дръжка, която се дърпа надолу, а цялата врата се бута навътре. Шофьорът, зализано конте с черен костюм и тежък парфюм поздрави вяло, измърмори нещо и излезе, оставяйки ме насаме със стария му касетофон, който бичеше стари сърцераздителни кюрдски любовни истории под изгарящото слънце.
Със сигурност ако бях в Багдад, вече можеше да съм мъртъв.
Въпреки че Ербил е само на час път по въздух от иракската столица, тук очевидно е много по-спокойно. Разбира се, сигурността в случая е условно понятие, защото не трябва да забравяме, че говорим за Ирак, където в момента се водят няколко паралелни граждански войни на религиозна основа, а терористичните групи се борят за влияние, непрекъснато сравнявайки жестокостта, с която избиват невинни. Статистиката показва, че само през месец май в тази лудост, наречена „демократичен Ирак” са загинали няколко хиляди жители в Басра и Наджаф на юг, Багдад и Фалуджа в централен Ирак, Мосул, Киркук и Тикрит на север.
За да ви опиша докъде е стигнало безумството и хаоса в тази страна, ще ви разкажа само една реална история от последните дни. Абди е бил съвсем обикновен собственик на малък магазин във Фалуджа. Преди две седмици развилняла се улична банда нахълтала в магазина му и го застреляла с няколко куршума в главата. Трагедията била толкова голяма, че не само цялото семейство, но и целият квартал се събрал да изпрати до гроба бедния магазинер. Абди обаче, нямало да бъде единственият труп на това погребение. 20 души от присъстващите опечалени го изпратили и в гроба. Погребението се превърнало в кървава баня, защото луд фанатик се взривил точно над ковчега на Абди.
В северен Ирак казват, такива неща не се случват. За четирите години, в които режима на обесения Саддам е в историята, в Ербил не е бил убит нито един американски войник. Въпреки това, напрежението и страха се усещат с пълна сила. Точно един месец преди да пристигна в Ербил, този кюрдски „рай на спокойствието” беше разтърсен от самоубийствен атентат, който напомни по най-ужасяващия начин на жителите на града в коя страна живеят. В петък, почивният ден за всички мюсюлмани по света, камион – бомба се взриви пред министерството на вътрешните работи, изпращайки в небитието 14 души и ранявайки над 80. Отново беше време стомаха ми да се свие... Малко след като слязох от самолета в иракския север, научих за поредната убита журналистка в Мосул, чиято глава е била отсечена пред прага на къщата й предната нощ.
Изведнъж автобусът се разтресе. С ловко движение шофьорът запали старата машина и тя запърпори по празен път, на места ограден от дебели бетонни заграждения. Изминахме около два километра, след което бричката направи остър завой и отново около нас започнаха да се мяркат хора с автомати, което означаваше, че сме пристигнали на истинското място, отредено за посрещачите на пътниците от летището.
Моят гид Хамид, бивш водач на конвоите на ООН в Ирак, също беше на уговореното място.
Ербил е най-доброто място, през което можеш да влезеш в Ирак в момента. За първи път стомахът ми се сви точно в 6 часа сутринта, когато на Летище София дамата зад гишето не се сдържа и ме попита в прав текст, след като вдигна глава от билета ми – „Вие, наистина ли отивате в Ирак?” Стомахът ми се сви отново, точно шест часа по-късно, когато отговорът вече беше ясен: „Да, аз наистина съм в Ирак” и връщане назад нямаше.
След като получих десетдневно разрешително за пребиваване в страната и преминах през паспортния контрол имах две задачи, които трябваше да изпълня възможно най-бързо. Да прибера щателно претърсените си лични вещи и да открия моя гид, който би трябвало да ме чака някъде около изхода. Важно беше второто да стане веднага, защото не беше желателно да обикалям района извън летището сам, въпреки десетките въоръжени до зъби кюрди, които държаха показалците си на спусъка на автомати „Калашников”.
С бърз ход излязох от летището и се озовах на полупразен паркинг. От съображения за сигурност нито една кола не можеше да припари до района на аерогарата. Усетил колебанието ми накъде да тръгна, един от униформените ме погледна и посочи с цевта на автомата си към малък раздрънкан автобус, само на няколко метра от нас. Това беше първият автобус, чиято врата се отваряше като врата на стая – с дръжка, която се дърпа надолу, а цялата врата се бута навътре. Шофьорът, зализано конте с черен костюм и тежък парфюм поздрави вяло, измърмори нещо и излезе, оставяйки ме насаме със стария му касетофон, който бичеше стари сърцераздителни кюрдски любовни истории под изгарящото слънце.
Със сигурност ако бях в Багдад, вече можеше да съм мъртъв.
Въпреки че Ербил е само на час път по въздух от иракската столица, тук очевидно е много по-спокойно. Разбира се, сигурността в случая е условно понятие, защото не трябва да забравяме, че говорим за Ирак, където в момента се водят няколко паралелни граждански войни на религиозна основа, а терористичните групи се борят за влияние, непрекъснато сравнявайки жестокостта, с която избиват невинни. Статистиката показва, че само през месец май в тази лудост, наречена „демократичен Ирак” са загинали няколко хиляди жители в Басра и Наджаф на юг, Багдад и Фалуджа в централен Ирак, Мосул, Киркук и Тикрит на север.
За да ви опиша докъде е стигнало безумството и хаоса в тази страна, ще ви разкажа само една реална история от последните дни. Абди е бил съвсем обикновен собственик на малък магазин във Фалуджа. Преди две седмици развилняла се улична банда нахълтала в магазина му и го застреляла с няколко куршума в главата. Трагедията била толкова голяма, че не само цялото семейство, но и целият квартал се събрал да изпрати до гроба бедния магазинер. Абди обаче, нямало да бъде единственият труп на това погребение. 20 души от присъстващите опечалени го изпратили и в гроба. Погребението се превърнало в кървава баня, защото луд фанатик се взривил точно над ковчега на Абди.
В северен Ирак казват, такива неща не се случват. За четирите години, в които режима на обесения Саддам е в историята, в Ербил не е бил убит нито един американски войник. Въпреки това, напрежението и страха се усещат с пълна сила. Точно един месец преди да пристигна в Ербил, този кюрдски „рай на спокойствието” беше разтърсен от самоубийствен атентат, който напомни по най-ужасяващия начин на жителите на града в коя страна живеят. В петък, почивният ден за всички мюсюлмани по света, камион – бомба се взриви пред министерството на вътрешните работи, изпращайки в небитието 14 души и ранявайки над 80. Отново беше време стомаха ми да се свие... Малко след като слязох от самолета в иракския север, научих за поредната убита журналистка в Мосул, чиято глава е била отсечена пред прага на къщата й предната нощ.
Изведнъж автобусът се разтресе. С ловко движение шофьорът запали старата машина и тя запърпори по празен път, на места ограден от дебели бетонни заграждения. Изминахме около два километра, след което бричката направи остър завой и отново около нас започнаха да се мяркат хора с автомати, което означаваше, че сме пристигнали на истинското място, отредено за посрещачите на пътниците от летището.
Моят гид Хамид, бивш водач на конвоите на ООН в Ирак, също беше на уговореното място.
„Добре дошъл в Ербил!”, каза на безупречен английски Хамид и без да губи време натисна газта на японския си джип. 
Улиците на едномилионния град бяха самотно пусти. Единственото движение, което регистрирах е безмоторния полет на боклуците, с които сухия вятър си играеше необезпокояван от никого. След кратка опознавателна обиколка на центъра спряхме пред бариерата на Международния хотел в Ербил, наричан от местните „Шератън”. Трябваше да излезем от колата и докато показваме съдържанието на ръчния си багаж, един от охраната отвори багажника, друг влезе в джипа и започна да опипва седалките, докато трети гледаше внимателно с огледало под колата да не би случайно да внесем бомба. Нито един автомобил не можеше да припари до входа на хотела. На самия вход имаше металодетектор и още един пост от четирима охранители, този път не с автомати, а с пистолети, които отново ме претърсиха.
За връзка с автора: sveivanov@abv.bg
