Готова ли е Франция за Никола Саркози?
Готова ли е Франция за Никола Саркози? / снимка: BGNES

Какво да очакваме от книга, публикувана на английски от френски политик и кандидат за президент - голист? Ерудирани метафори, лирична проза, философски размишления за френската gloire (слава) и patrie (родина)? Това не е книга подобен род. Но и Никола Саркози не е обикновен френски политик.

"Свидетелство" (Testimony) е нещо повече от английски превод на "Temoignage", книгата бестселър, публикувана миналото лято от френския вътрешен министър и водещия кандидат на десницата за президентските избори на 22 април и 6 май. Това е преработено издание, което трябва да съблазни американската читателска аудитория, съчетавайки дръзките политически идея от френската версия с автобиографични подробности от предишен труд на автора, "Libre" ("Свободен"). Обичта към Америка, която се подчертава в "Свидетелство" личи ясно. Във въвеждащия параграф Саркози нарича Америка "най-великата демокрация в света". Периодично той доразвива това си твърдение: "Ако трябваше да избирам, чувствам се по-близко до американското общество отколкото към много други по света."

От Шарл дьо Гол до Жак Ширак, скрит или деклариран, антиамериканизмът е определяща външнополитическа доктрина последователно за всички френски президенти. Ето защо думите на Саркози едновременно смайват и успокояват американския слух. Той не само пледира за свеж старт на френско-американските отношения. Той също заявява, по-силно отколкото го прави във френския вариант, че се чувства "близък до Израел"; той отказва да изключи всякакви варианти в поведението спрямо обзетия от ядрени амбиции Иран; призовава за по-малко снизходителна позиция към Русия и Китай.

Безмилостните критики на Саркози към съвременната политика на Франция не се ограничават само до външните отношения. Той оплаква една Франция, в която трудът е недооценен, усилията не се възнаграждават, а материалният успех е смятан за съмнителен. "Франция обезкуражава инициативата и наказва успеха през

последните 25 години", пише той. "И основната последица от това да се пречи на най-динамичните членове на обществото да забогатеят, е всички останали да станат бедни". Той настоява за промени на много фронтове: по-свободно трудово законодателство,

по-малко данъци, по-малко специални пенсионни привилегии, по-малко държавни служители и по-автономни университети, както и по-добри възможности за етническите малцинства.

Една Франция, в която всеки човек е оценяван според заслугите му, която е по-отворена и с по-малко държавна намеса, в неговите очи, би била по-благоденстваща и уверена, и би могла отново бъде зачитана в света. "Точно защото отказваме да

застанем очи в очи с проблемите си, нашият пламък гасне в очите на другите", твърди той. "Затова уважението на другите народи към Франция намалява".

Един от куриозите в тази книга е, че политикът, който бе толкова изненадващо прям в осъждането на десетилетията на лошо политическо ръководство на Франция, е член на правителството на Ширак от 2002 година. Той е бил и заместник-министър в периода 1993 - 1995 година. Избран за общински съветник през 1977 г. той е прекарал три пълни десетилетия във френската политика.

Но сега във Франция е време за избори. Саркози трябва да изглежда свеж и оригинален, и най-вече - да е различен от Ширак, който е президент през последните 12 години. В глава, посветена на обтегнатите отношения с някогашния му ментор, Саркози му отдава възможно най-незначителната почит. Това, на което той успява да се възхити в Ширак не са постиженията или политиката му, а личните му качества: "неговата енергия, неговата издръжливост, силата на характера му, когато се изправя пред бедите".

Както се оказва, и както самият автор признава с половин уста в едно допълнение, това са характеристики, които Ширак споделя не с кой да е, а със Саркози. Мъжът, който се очертава зад тези страници, е точно това: енергичен, издръжлив, силен пред бедите. Той изглежда амбициозен, прагматичен, смел, неподвластен на идеологии. Тази книга не е продукт на стилистична елегантност. Изреченията в нея са кратки, а прозата често е монотонна. Но тя излъчва настойчивото послание: тук, сякаш казва тя, стои човек, готов да се захване с французите. Въпросът е дали французите са готови да приемат Саркози. /БТА/

Добави ни в предпочитани източници в Google
Последвайте ни

Коментар