Кристина Димитрова е журналист с дългогодишен опит в медиите и едно от лицата в социалния арт проект Under The Skin Stories – изложба, която събира популярни български жени, готови да застанат без маски пред камерата и да разкажат за белезите, които животът оставя „под кожата“.
Криси се включва в проекта със своя белег - за живота на майка на дете със СОП, за болката от обществените предразсъдъци и за невидимите битки, които хиляди семейства водят ежедневно. „Аутизмът не е присъда и не е болест. Състояние е“, казва тя и отправя силно послание към жените да не спират да живеят, независимо от трудностите.
С болезнена откровеност тя засяга и темата за липсата на емпатия в обществото, за думите, които нараняват, за страха на хората да бъдат уязвими. Според нея именно уязвимостта е „единственият маркер за човечността“. А белезите? „Белезите ни правят красиви, защото ни отличават от масата.“
Ето какво още споделя журналистът Кристина Димитрова пред DarikNews.bg:
Криси, ти участваш в изложбата на социалната кауза „Under The Skin Stories“. Как реши да участваш и какъв е твоят белег?
Решението ми да участвам бе много трудно. Първоначално отказвах – и дума не можеше да става. В един момент организаторът на изложбата – Вяра Младенова, проведе един много дълъг разговор с мен, провокирайки ме с въпроса: „Още колко ще се правиш на много силна и същевременно ще се криеш и няма да се заявяваш? Знаеш ли колко други майки в твоето положение имат нужда да чуят, че има и други като тях и че животът продължава?“
След това се появи една дама, която интервюирах за медията, за която работя. Съвсем неочаквано след интервюто тя каза: „Не искам да се меся, но трябва да разкажеш твоята история. Тя е толкова силна, че може да промени нечий живот.“
Мислих го много. Бунтувах се. Не искам да ме възприемат като жертва, като героиня. Не знаех дали имам чак такива заслуги, че да застана до жените в тази изложба. В крайна сметка си казах: „Е, какво толкова?! Няма какво да крия.“
Какво послание искаш да предадеш?
Искам да кажа на жените в моето положение – майките на деца със СОП, да не спират да живеят. Хората ще ги съдят така или иначе. Питали са ме много пъти: „Добре де, от какво стана този аутизъм? Нещо генетично ли е?“
Едва ли някой може да каже – най-малко пък майка, чийто живот е извън нормата. Това е нещо, което не може да се предскаже, предусети и, повярвайте ми, не го пожелавам на никого. Тези въпроси са безумни.
Много ми е болно, че днешното поколение така си промива мозъка в социалните мрежи, че се опитва да внедри думата „аутист“ като обидно нарицателно. Хората, които я ползват в такъв контекст, трябва да се засрамят.
Така че моето послание е обществото да свали дебелата си кожа, държавата да започне истински да помага, хората да излязат от собствения си свят и да убият егоизма, който ги изяжда.
Хора, говорим за семейства, които водят живот извън нормата. За майки, които не чуват „мамо“. За бащи, които бягат от собствените си деца. Как не допускате, че тази участ може да ви застигне? Защо хората смятат, че е в тренда да са „над нещата“, да не им пука? Това също рано или късно има своята цена. Както и моите усмивки в социалните мрежи имат цена, която плащам, без да бия гонга.
Какво ще кажеш на жените, които имат подобна на твоята битка?
Трябва да сте силни. Няма отказване. Вече го казах и по-нагоре – аутизмът не е присъда и не е болест. Състояние е. Трудно е, но не е обречено.
Затова живейте. Не спирайте да живеете и да се грижите и за себе си. Идете на фризьор, излезте на коктейл, купете си рокля, сменете си прическата, чантите, обувките. Пътувайте.
Никога не си задавайте въпроса: „Кой ще ме вземе с това дете?“ Знам какво си мислите всички вие, но не осъзнавате колко сте силни. Че сте избрани и че и вас ви чака щастие. Но за тази цел – не се предавайте.
Белезите красят ли ни, загрозяват ли ни, уязвими ли ни правят?
Белезите ни предпазват. Като мехурчето на дланта на сина ми, когато пипна горещия котлон един път. Белезите са урок, който не бива да забравяме. Белезите ни правят красиви, защото ни отличават от масата. Грозен е онзи, който оставя белези по другите. Уязвим е всеки от нас, но тези с белези – по-малко.
Зададох този въпрос и на Вяра Младенова, но искам и ти да кажеш – защо според теб днес е толкова трудно хората да бъдат уязвими?
Защото се страхуват, че ще ги смачкат. Защото не вярват в доброто, в чудото някой да ти помогне безкористно. Нямаме вече доверие дори на най-близките си. Смята се, че уязвимостта е слабост. За мен тя е единственият маркер за човечността.
Имаше ли история по време на снимките, която те разтърси?
Ох! Всяка една бръкна в раната ми. Може би историята на Кристин Илиева, защото е още в развитие. За Кристин войната още не е приключила, но до момента това младо момиче няма загубена битка. И тя ще спечели накрая, защото Кристин е истински воин.
Като всяка една от дамите в тези истории, които влизат под кожата, карат те да настръхнеш. Истории-завети, които ти напомнят: не се превъзнасяй, бъди добър и смирен и накрая ще бъдеш щастлив. Обещаваме!
Изложбата Under The Skin – проект, посветен на психичното здраве, емоционалните травми, загубата и силата да продължиш напред въпреки болката, ще бъде открита на 9 юни 2026 г. в VIVACOM Art Hall в София.
Зад инициативата стои журналистът и маркетинг специалист Вяра Младенова, която превръща личната си история в социална кауза за повече автентичност, човечност и смелост да бъдем уязвими.
