Вяра Младенова е предприемач, комуникационен експерт и създател на националната социална кауза „Under The Skin Stories“. След години работа в сферата на медиите, дигиталните комуникации и социалните проекти, тя насочва енергията си към мисията да даде глас на историите, които често остават скрити зад усмивките, успехите и публичния образ. Чрез проекта тя обединява известни личности, общественици и вдъхновяващи хора около идеята, че белезите – физически и емоционални – не са знак за слабост, а доказателство за силата да продължиш напред.
Как се роди идеята за „Under The Skin“ и имаше ли конкретен личен момент, който я отключи?
„Under The Skin Stories“ се роди от осъзнаването, че всички носим белези – видими или невидими. В един момент разбрах, че най-силните истории не са тези за успеха, а тези за оцеляването. Имаше личен период на изпитания, в който се сблъсках с разочарования, загуби и предателства от близки хора за мен в онзи етап. Тогава осъзнах, че болката не ни определя, а начинът, по който преминаваме през нея.
Така се роди идеята да създам пространство, в което хората да говорят честно за своите белези и за силата, която са открили след тях. Разбира се, след тази инициатива съм подготвила с екипа ми още социални теми, които да разгърнем в лични истории и специален storytelling.
Казвате, че сте превърнали собствената си история в социална кауза. Кой беше най-трудният белег, който самата Вие трябваше да приемете?
Най-трудният белег беше да приема, че човешката завист би могла да те застигне в най-тежките моменти от най- неочакваните за нас хора. И все пак не винаги мога да контролирам живота и хората около себе си. Дълго време смятах, че силата означава да издържиш всичко сама. Днес знам, че истинската сила е да признаеш, че боли, да се изправиш три пъти по-силен и въпреки това да продължиш напред.
Защо според Вас днес е толкова трудно хората — особено публичните личности — да бъдат уязвими?
Защото обществото все още бърка уязвимостта със слабост. От публичните личности често се очаква да бъдат безгрешни, успешни и винаги усмихнати. Но зад всяка публична фигура стои човек със страхове, загуби и трудности. Смятам, че когато известните личности говорят честно за своите преживявания, те дават разрешение и на останалите да бъдат истински.
Живеем във време на филтри и „перфектни“ животи в социалните мрежи. Каква е цената на тази фасада?
Цената е самотата. Колкото повече се опитваме да изглеждаме перфектни, толкова повече се отдалечаваме от истинската си същност. Социалните мрежи показват моменти, а не целия живот. Проблемът идва, когато започнем да сравняваме собствената си реалност с чужда витрина. Това поражда и дребната човешка злоба и завист.
Как убедихте толкова известни жени да говорят открито за болката, загубите и травмите си?
Не ги убеждавах. Поканих ги да бъдат себе си. Когато каузата е искрена, хората я разпознават. Всяка от участничките разбра, че тук не става въпрос за сензация, а за възможността нейната история да помогне на някой друг да не се чувства сам.
Имаше ли история по време на снимките, която лично Вас силно Ви разтърси?
Да. Всъщност всяка история ме докосна по различен начин. Но най-силно ме разтърсиха моментите, в които записът спираше, а разговорът продължаваше. Тогава се появяваха най-искрените признания – за загуба, страх, предателство и борбата да се изправиш отново. Аз държах да присъствам по време на заснемането на фотосесиите, абсолютно всяка една дама от проекта сподели лични спомени от трудните си моменти, които ме докоснаха толкова силно.
Никога няма да забравя смелостта на всички дами да споделят с нас най-големите си болки. Всеки път след снимачния процес имах нужда от поне час да остана насаме с мислите си и с чутото от дамите. Да преживея техните емоции, да осъзная отговорността, която поемам като идеолог. В последствие да разкажем правилно техните думи.
В изложбата говорите за психично здраве и емоционални травми. Смятате ли, че в България все още има страх и стигма около тези теми?
Да, все още има. Но виждам и положителна промяна. Все повече хора започват да говорят открито за психичното си здраве. Това е важно, защото мълчанието не лекува. Вярвам, че обществото ни е готово за по-честен разговор за тревожността, депресията, самотата и емоционалните травми.
Кое е най-важното послание, което искате хората да си тръгнат с след изложбата?
Че не са сами. И че белезите им не ги правят по-малко достойни, по-малко красиви или по-малко ценни. Напротив – те са доказателство, че са преминали през нещо трудно и са продължили напред. Искам да не се страхуват да бъдат смели, да назовават причините ( дори това да са хора). Истината винаги излиза наяве.
Вие казвате: „Белезите ни не са слабост“. Кога човек започва да приема белезите си като сила?
Когато спре да се срамува от тях. Когато разбере, че именно преживяното го е изградило като човек. Белегът е не просто следа от болка – той е знак, че раната е зараснала.
Какво бихте казали на жена, която отвън изглежда „силна“, но отвътре се чувства пречупена?
Бих ѝ казала, че не е длъжна да бъде силна през цялото време. Че има право да бъде уморена, да плаче, но след това да се изправи и да демонстрира силата на човешкия дух. Той е неизмерим. Истинската сила не е в това никога да не падаш, а да намериш смелост да се изправиш отново, дори когато всичко е срещу теб.
След тази изложба какво следва? Ще има ли продължение на проекта?
Това е само началото. Моята визия е „Under The Skin Stories“ да се превърне в дългосрочна национална платформа за разговор за психичното здраве, устойчивостта и човешката сила. Планираме нови изложби, образователни инициативи, срещи с публиката и разширяване на каузата, за да достигне до още повече хора. Защото историите, които променят животи, заслужават да бъдат чути. Разбира се скоро съм планирала нови инициативи, за които досега не е говорено или писано.
