Юдит Розенцвайг си е мълчала десетилетия наред. Но опитите за отричане на Холокоста я карат да проговори - за гетото, за походите на смъртта, за концлагерите. Ето историята на една от последните оцелели от Холокоста:
"Миналото продължава да живее в мен, не мога да го скрия", казва Юдит Розенцвайг. Тя е родена през 1930 година в тогавашната Чехословакия, а през 1942 е депортирана заедно с цялото си семейство в Терезин. Две години по-късно попада в Аушвиц. Краят на войната заварва нея, сестра ѝ и майка им в концентрационния лагер Берген-Белзен, но майката умира само седмица след освобождаването на лагера. През 1948 година, на 18-годишна възраст, Юдит Розенцвайг заминава за Израел, където създава семейство и работи като медицинска сестра. Днес тя е на 87 години и живее в старчески дом за оцелели от Холокоста. С нея в Хайфа се срещна Таня Кремер.
27 януари - Международен възпоменателен ден на Холокоста
ДВ: Госпожо Розенцвайг, когато войната избухва, Вие сте още дете. Какво си спомняте от онова време?
Розенцвайг: В спомените си съм написала: "Родих се в рая, но бях изгонена оттам - точно както Адам и Ева". Бях на 9 години, когато германците нахлуха в Чехословакия. Веднага започнаха да издават различни разпоредби - да не се разхождаме в парка, да не ходим на кино. После забраниха на еврейските деца да посещават училище, поради което съм учила само до четвърти клас. А в края на 1941 започнаха да изпращат еврейските семейства в гетата. Ние бяхме изпратени в Терезин през март 1942 година.ДВ: В книгата "Момичетата от стая 28" описвате спомените си от този период...
Слагат паметна плоча за спасяването на българските евреи в Лос Анжелис
Розенцвайг: Тогава бях настанена в стая с още 29 момичета. Спяхме на триетажни легла. Спомням си, че зад тях имаше една обикновена дъска, върху която подреждахме личните си вещи: четка за зъби, гребен и канчето за супа. С това се изчерпваше цялото ни лично пространство. Нашата отговорничка се опитваше да се грижи за нас. Преподаваше ни дори уроци, въпреки че беше забранено.
ДВ: Одисеята Ви не приключва в Терезин. През 1944 семейството Ви е депортирано в Аушвиц...
Розенцвайг: Постоянно заминаваха влакови композиции за Аушвиц. Никой от нас не знаеше какво се случва с тези хора по-нататък. През октомври 1944 и нас ни качиха на влака - мен, сестра ми, майка ми и баща ми. По това време брат ми вече беше в Аушвиц. Когато и ние пристигнахме там, ни разделиха в две редици. В едната бяха мъжете, а в другата - жените. Именно тогава видях за последен път баща си. Доктор Менгеле беше човекът, който решаваше кой да бъде изпратен да работи и кой да бъде веднага умъртвен. Майка ми, сестра ми и аз бяхме зачислени на работа. Изпратиха ни в една барака, където ни взеха всички вещи, съблякоха ни голи и ни вкараха под душовете.
Фабрика на Шиндлер в Чехия става мемориален комплекс
ДВ: Няколко седмици преди Аушвиц да бъде освободен, Ви изпращат в лагера Берген-Белзен. Какво си спомняте за това прехвърляне?
Розенцвайг: Берген-Белзен беше едно ужасяващо място. Там всички умираха от глад или болести. Когато през април 1945 дойдоха английските войници, те направо изпаднаха в шок като видяха на какво приличаме. Нахраниха ни със супа и аз веднага се почувствах по-добре. Но майка ми почина седмица по-късно.
ДВ: Какво намерихте в родината си след края на войната?
Розенцвайг: Когато със сестра ми се върнахме у дома, заварихме там нашия брат. Но нищо от покъщнината не беше останало. Още тогава реших, че няма да остана на това място, където очевидно бяхме нежелани. Казах на брат ми и сестра ми, че ще замина за Израел. Но трябваше да изминат още две години, преди това да се случи - пристигнах в Израел на 15 май 1948 година.
ДВ: Днес сте на 87 години, но все още пътувате често, за да разказвате своята история...
Розенцвайг: Правя го, защото постоянно срещам хора, които твърдят, че си измисляме. Много е важно истината да не си отиде заедно с нас. Ние сме последните живи свидетели на онези ужаси. И за да не се случват никога повече, нашата история трябва да бъде разказана на целия свят.
