През 2023 година, когато започват разговорите за създаването на Sofia Art Fair, реакциите са почти единодушни.
„Това няма как да стане.“
Днес, три години по-късно, Sofia Art Fair се готви за третото си издание, а София все по-често присъства в разговорите за новите културни сцени на Югоизточна Европа.
Как се изгражда международно изложение за съвременно изкуство в държава без развит арт пазар, без музей за съвременно изкуство, без достатъчно колекционери и без подходяща изложбена инфраструктура?
Отговорът не е романтичен, а напротив - напълно предприемачески.
С ясна концепция, сериозен риск, професионална логистика, международни партньори и упорито убеждаване на среда, която първоначално не вярва, че подобно нещо може да се случи в България.
Кога разбрахте, че искате да създадете Sofia Art Fair?
Суни Данаджъ: По-интересният въпрос е кога разбрахме колко хора смятат, че това е невъзможно.
Когато започнахме разговорите през 2023 година, от десет срещи осем завършваха по един и същ начин: „Това няма как да стане.“
Причините винаги бяха сходни. Нямало достатъчно финансиране. Нямало достатъчно колекционери, нито галерии, нито достатъчно международен интерес. Нямало и достатъчно артисти.
Всъщност почти всички аргументи бяха свързани с това защо България не е подходящото място за подобен формат.
Това не ви ли обезкуражи?
Суни Данаджъ: Напротив. До известна степен ни даде увереност, че има нужда от такъв проект.
Много често, когато всички са убедени, че нещо не може да стане, това означава, че никой не е опитал сериозно да го направи. Ние нямахме доказателства, че ще успеем. Но нямахме и доказателства, че няма да успеем.
Затова решихме просто да проверим.
Кое беше най-голямото предизвикателство в началото?
Стоян Зиков: Да обясним какво всъщност е арт феър.
В България дълго време подобен формат се възприемаше като голяма изложба. Само че арт феърът не е изложба. Той е изложение - професионална пазарна платформа.
Подобно на строителен, технологичен или туристически панаир, той събира на едно място участници, партньори, клиенти и инвеститори.
Основните участници не са артистите, а галериите. Те идват, за да представят авторите си, да създават контакти, да продават произведения и да изграждат дългосрочни отношения с колекционери.
Тоест голямата заблуда е, че това е само културно събитие?
Стоян Зиков: То е културно събитие, но едновременно с това е и икономическа екосистема.
Ако няма работещ пазар, няма как да има устойчиви галерии. Ако няма устойчиви галерии, няма как да има устойчива среда за артистите.
Когато говорим за съвременно изкуство, говорим и за предприемачество.
Галерията е културен посредник, но тя е и микро бизнес. Тя инвестира в артисти, изгражда тяхното присъствие, участва в международни изложения, поддържа отношения с колекционери, комуникира с институции, произвежда съдържание, организира транспорт, застраховки, монтажи, продажби.
Затова арт изложението не е просто място, където публиката гледа изкуство, а е пазарна инфраструктура.
Как доказахте, че такава инфраструктура може да работи и тук?
Суни Данаджъ: С резултати.
След първото издание започнаха конкретни международни контакти между галерии. Появиха се покани към български артисти. Започнаха разговори за съвместни проекти.
И на двете издания издание имахме и много ясен икономически отпечатък.
В рамките на четири дни миналогодишното издание доведе до директни продажби към галерии и колекционери на стойност над 150 000 евро. 90% от изложителите и на двете издания реализираха директни сделки. Изложението беше посетено от над 4000 души, включително чуждестранни колекционери, инвеститори и бизнес делегации.
Това не са просто добри PR резултати, а доказателство, че пазар на изкуство може да се развива.
Защо тези числа са важни?
Стоян Зиков: Защото културният сектор често се разглежда като разход, а не като икономика.
Но когато едно изложение генерира продажби, привлича международна публика, води бизнес делегации, активира галерии, художници, транспорт, застраховане, дизайн, строителство на щандове, комуникации и хотелиерство, то вече има икономическо значение.
Това е културна индустрия.
Именно този тип събития правят един град по-разпознаваем, по-привлекателен и по-конкурентен.
Въпросът с финансирането остава ли толкова труден?
Суни Данаджъ: Да. И това е един от най-сложните въпроси.
Sofia Art Fair не е държавна политика. Това е независима инициатива, която се развива с много ограничени ресурси спрямо мащаба на амбицията си.
В международен контекст подобни формати обикновено работят със силна подкрепа от градове, културни институти, министерства, фондове, спонсори и корпоративни партньори. Причината е, че те не обслужват само организатора, а създават стойност за града, за страната, за туристическия образ, за културния сектор и за международното позициониране.
При нас голяма част от този разговор тепърва трябва да се води. Човек би помислил, че при проведени две успешни издания третото ще привлече най-много финансиране, а е точно обратното. Това издание на Sofia Art Fair е на път да се осъществи без почти никаква подкрепа от държавата. Не се знае дори дали ще получим финансирането от Националния календар, което спечелихме миналата година.
Какво означава това на практика?
Суни Данаджъ: Означава, че всяка година трябва да решаваме едновременно кураторски, финансови, технически, логистични и комуникационни проблеми.
Трябва да убедиш галерии да участват.
Трябва да убедиш международни партньори, че България е сериозна дестинация, местната публика, че е възможност за контакт със съвременно изкуство.
Трябва да убедиш бизнеса, че това не е просто спонсорство, а инвестиция в развитието на една цяла среда.
Инфраструктурата ли е най-голямото ограничение?
Суни Данаджъ: Да. Това е може би най-прозаичният и най-сериозният проблем едновременно.
Имаме интерес, артисти, галерии, международни партньори. Но София все още няма достатъчно подходящи пространства за подобен тип международни формати.
Това е проблем не само за изкуството, а за цялата културна и събитийна индустрия.
Защо например НДК не е подходящ за такъв формат?
Стоян Зиков: Защото арт изложенията имат много специфични изисквания.
Не става дума просто да имаш голяма зала.
Трябва да имаш контролирана среда, логистика за товарене и разтоварване, възможност за изграждане на павилиони и щандове, достатъчно електричество, подходящо осветление, сигурност, климатизация, технически достъп, транспортен достъп, нормално движение на хората, добри санитарни условия, възможност за монтаж и демонтаж.
НДК е важна сграда, но не е проектирана като международен експо център за съвременно изкуство. Там подобен тип събитие би било изключително трудно и скъпо за изпълнение, а крайният резултат няма да отговаря на международния стандарт, който искаме.
Защо тогава София Тех Парк?
Суни Данаджъ: Защото към момента това е най-логичната среда за нас.
Първо, има технологичен контекст, а една от посоките, които развиваме, е връзката между изкуството, науката и новите технологии.
Второ, пространството позволява по-добра организация на преживяването. Когато показваш визуално изкуство, средата има значение. Не може да поставиш съвременно изкуство в компрометирана или неподдържана среда и да очакваш международната публика да го преживее по правилния начин.
Трето, Sofia Tech Park дава възможност да работим с VR лабораторията му и да развиваме съдържание, свързано с виртуална и добавена реалност. Това не е декоративен елемент, а част от бъдещето на съвременното изкуство.
Техническият стандарт на изложението важен ли е за международните участници?
Стоян Зиков: Изключително.
Работим с международни компании, които обслужват големи арт изложения в Европа. Това не е въпрос на престиж, а на доверие.
Когато една галерия реши да участва в изложение в София, тя трябва да знае, че щандовете, панелите, осветлението, логистиката и цялата среда ще бъдат на професионално ниво.
Това е език, който международният арт пазар разбира.
Ако искаме галерии от Франция, Италия, Австрия, Германия, Нидерландия или Турция или да ни вземат на сериозно, не можем да импровизираме с основната инфраструктура.
Често говорите за България като част от по-голям регионален процес. Какво означава това?
Стоян Зиков: Светът на изкуството се променя.
Дълго време вниманието беше концентрирано в няколко големи центъра - Лондон, Берлин, Париж, Ню Йорк, Базел. Тези места продължават да бъдат важни. Но колекционерите и галериите започват да търсят нови територии.
Източна и Югоизточна Европа постепенно се превръщат именно в такава територия.
Не защото Западът губи значение, а защото светът става по-децентрализиран.
Големите изложения са впечатляващи, но често са и предвидими. Едни и същи галерии, сходни имена, сходни ценови равнища. За опитните колекционери новите сцени са интересни, защото предлагат възможност за откриване.
И България има шанс да бъде част от този процес?
Стоян Зиков: Не просто има шанс, а вече е част от него.
Новото поколение артисти в региона говори на международен визуален език. Те не създават произведения само за местна публика. Работят по теми като технологии, климат, идентичност, миграция, общество. Това са теми, които се разчитат навсякъде по света.
България има автори, има художествена история, има имена, които вече са част от международния контекст. Това, което липсваше, беше платформа, която да събере тези елементи и да ги превърне в пазарна и професионална среда.
След две успешни издания чувствате ли се вече утвърдени?
Суни Данаджъ: Не. И това е хубаво.
Все още сме в етап на изграждане. Пазарът се изгражда, а с него и колекционерите, публиката, доверието и институционалното разбиране.
Но разликата е огромна.
През 2023 година въпросът беше дали Sofia Art Fair изобщо може да съществува.
Днес въпросът е какво още може да създаде тази платформа - за артистите, за галериите, за колекционерите, за града и за България.
А това вече е много по-интересен разговор.
