Интервю на Кирил Вълчев с лидера на земеделците Анастасия Мозер.
Лидерът на земеделците Анастасия Мозер в "Годината" на "Дарик" радио. Това беше година на лична загуба за вас.
Много голяма, но . . .
Даже да кажем на слушателите, понеже днес е погребението на съпруга ви, че ние ви бяхме поканили по-отдавна. След това даже решихме, че няма да бъде удобно. А вие се оказвате разкъсана между, и това е в години вече, между личното и участието си в политиката.
Да, но аз бях щастлива да имам един съпруг, който изцяло разбираше и подкрепяше моята дейност в областта на политиката и който ми беше един много добър съветник. И аз винаги съм казвала, вие знаете, че се гордея с две неща. Едното е, че съм дъщеря на д-р Г.М. Димитров, и другото, че съм съпруга на Чарлз Мозер. Защото такива честни, конструктивни хора като моя съпруг има много малко на този свят. И България загуби също така, защото вие знаете, той е българист. Втората му специалност е български език и литература и той е направил много. Не само е бил българист, но е направил колекции за българския език и литература и в Йелския университет, който, знаете, заедно с Харвард е най-престижния университет. Също после в университета, където преподаваше, докато се пенсионира принудително по болест, в "Джордж Вашингтон" университета и за тази колекция в "Джордж Вашингтон" синът на Любомир Левчев е възкликнал, че въобще не се е надявал да види толкова много събрани произведения. Защото Чарлз наистина, когато се захванеше с нещо, го правеше. Това е типична черта за американците. Те не говорят много, но правят. Правят, защото, разбира се, всеки човек трябва да има способността да направи нещо, а Чарлз беше изключително интелигентен човек и единствено . . . И един човек, много обичан от хората и тук в България. Аз дори по някой път дори на шега съм казвала - защо хората толкова много имат такава слабост към тебе. Той, разбира се, се усмихваше, но това беше наистина вярно. Може би хората имат чувство за нещо хубаво, когато го видят, и е хубаво, че по някой път го и оценяват.
Ще продължим още малко от този личен поглед към политиката. Помня миналата година, когато събрахте толкова критики, че направихте личния избор да бъдете със семейството си, когато тук имаше . . .
Да, да.
. . . големи политически събития, гласуваше се новото правителство. Всеки глас беше решаващ. Според вас къде минават границите между общественото и личното. Ето, сега в деня на погребението на съпруга ви участвате в политическо предаване. Ще коментираме политиката.
Това само показва, че съм била права, защото здравето на моя съпруг след получаването на този, изпадането в клинична смърт 1994 година, тоя сърдечен арест, никога не е било особено добро състоянието на сърцето му и в края на краищата, човек, за да се грижи в обществото, трябва да покаже, че може да се грижи и в семейството си. И аз винаги съм поставяла Чарлз на много важно място. Той ми е помагал да съвместявам и едното, и другото, но това, което аз направих тогава, и сега пак бих го направила. И сега дори съжалявам, че никой от нас не си даде сметка колко сериозно е било неговото положение в болницата, пък и лекарите не го обявиха за толкова критично и човекът си отиде тихо и спокойно.. . Това е.
Тази история впрочем е един и сигнал за това, което става в десницата. Най не ви разбраха тези, които би трябвало да са най-близо до вас.
Да.
Най-много критики събрахте от десните. Защо според вас десницата стигна дотук и през тази година да претърпи поредна голяма загуба?
Защото ние нямаме помежду си необходимото отношение, това, което трябва - отношение на солидарност, на сътрудничество, на подкрепа. Аз винаги съм казвала - в една коалиция ние винаги трябва да издигаме авторитета на отделните партньори, и в едно политическо пространство, а не непрекъснато да ги унижаваме, да се опитваме да ги омаловажаваме. Защото хората виждат, хората не са слепи все пак отстрани, и аз съм намирала и разбиране, не само укори, за това, че съм поставяла все пак здравето и на моя съпруг на това място, което трябва. Защото той няма друг кой да се грижи за него. Аз и тогава го казах. Чарлз няма друг освен мен, а тук има едно голямо постоянно присъствие от хора големи, с много амбиции, с много претенции и не глупави, които могат спокойно да свършат работата, докато мен ме няма. И напротив, даже те трябва да разберат какво е положението и да са съпричастни с това. Но понеже. .. вътрешни борби и борбички, и, така, конфронтации, които се отразиха на цялото политическо пространство. Когато човек няма това благородство, което съм виждала например у Чарлз. Защото и Чарлз много се занимаваше с политиката. . . с политика. Той така, осиновяваше каузи, които изглеждаха трудни, но работеше за тях и обикновено имаше успех. И щом те постигнеха някакъв успех, се отказваше и оставяше другите да продължават, той се захващаше с нещо ново.
Аз и от баща си имам такъв пример на себеотрицание и не на търсене на изгода, а търсене на осъществяване на принципи и позиции.
Коя да бъде каузата на десните, след като сега България вече е в Европейския съюз?
Да, това е наистина . . .
Отдавна, по-отдавна в НАТО. Досиетата се отварят.
Да покажат с държанието си и това да заслужат възстановяването на доверието в тях. И аз се чувствам. .. се радвам, че има и нови хора вече в това пространство. Те може да не са съвсем нови. То не се, така, излиза на политическата сцена изведнъж. Нека погледнем големите западни политици, големите западни европейци. Те не са били хора на по 20 или 30 години, но са били хора с опит, убеждения и позиции, които се оказаха прави. И това трябва и тук да бъде нашият знак, защото винаги да се търси нещо ново, аз пак ще кажа, Пол Валери е казал, че на този свят нищо ново няма, всичкото било предъвкано агнешко и ако човек погледне, ако има необходимата култура да се взре, ще види, че действително от времето на стара Гърция и нататък през другите големи цивилизации почти всичко е било казано и опитано. Но въпросът е човек да разбере, че не бива да се самозабравя, че не бива да става арогантен, че не бива да реже клона, на който е стоял. Напротив, да го. .. така, да се грижи за дървото, за да може този клон да става все по-силен. И аз не. . . нямам, не съм овладяна от песимизъм, като говоря за дясното, център-дясното пространство, защото ние сме центристка организация, защото тя е доказала своето, нейните принципи поначало. Говоря дори в европейския контекст. Тя е доказала, че е тази, която може да възстановява, която може да работи, която може да гради. Защото целият Европейски съюз и идеята, и осъществяването му е плод точно на такава център-дясно философия, която за щастие се превърна във философия на цяла
Европа, към която се присъединиха най-после дори и нашите социалисти или комунисти, каквото искате да ги наречете, защото видяха, че няма смисъл да се противопоставят на нещо, доказало своята състоятелност и своята благородност. Защото да работиш един за друг е винаги много по-важно, отколкото да работиш един против друг. И точно това е идеята на Европейския съюз - че там хората работят един за друг и най-важното се радват на един мир и са осъществили едно благосъстояние. Но нека и българският народ не забравя, че те са работили в тази насока 50 години, и повече вече, а не са седели със скръстени ръце и не са крали от топлофикация и отвсякъде, където могат, а напротив, са изграждали тухла по тухла и домовете си, и този европейски дом, в който сега повечето от тях живеят доста комфортно.И това трябва да се разбере в България.
Питам всички политици за уроците от 2006-та, но това, което казахте звучеше като вашия урок от 2006-та.
Да. Моят урок е това, което казах преди малко, че разцеплението, роенето не води до нищо добро, а само консолидацията може да изведе България и разумното отношение в политиката. Защото виждате - на Запад крайностите, така, се проявяват от време на време като някакви изключения на правилото. Но всички, дори и ляво и дясно, се стремят да отидат малко към центъра. Примерът е и Блеър, Тони Блеър, примерите са. .. много европейски социалдемократи, които отиват към един център, защото знаят, че там е най-доброто, че в сътрудничеството може да се постигне това, което хората искат. То личи и в отношението между работодателите и работниците, защото и там нещата вече се постигат с преговори, с разумни компромиси и ние от това трябва да си изведем поука.
Пък и в България имаше и някои радостни събития - успехите в спорта, който България постигна и който отново я така представи на света - и на волейболистите, и на фигурното пързаляне, и на шахмата. Така че, както виждате, има и успехи. Има, разбира се, и тъжни неща с всичките нещастия, които сполетяха - катастрофи, наводнения. Но и с тях държавата трябва сериозно да се захване и да направи това така, че те да не се повтарят. А у нас, за жалост го казвам с болка, винаги, когато се предложи нещо, винаги отговорът е защо нещо не може да стане, а не как нещо да стане. И това е една лоша черта, която трябва да бъде преодоляна. И само ако я преодолеем и разберем, че нещата могат да станат, ще можем да изпълним и задълженията си към Европейския съюз. Защото влизането ни в Европейския съюз е не само права, но то е и задължение и много, най-много от тях са тези да спазваме правилата. Ние не спазваме правилата по улицата, ние не спазваме етиката помежду си, но трябва това да се промени и да разберем, че оттам започват нещата, от дребните неща, не от големите, защото големите неща са резултат на дребни постижения и така се изгражда една държава.
