Отминаващата година се оказа с много рекорди, които, за съжаление, означават много страдание. Това заяви в интервю еврокомисарят по международното сътрудничество, хуманитарната помощ и реакцията при кризи Кристалина Георгиева. По нейните думи от гледна точка на уроците, които светът е получил през 2011 г., бедствието в Япония е било най-тежкото и е накарало специалистите да се замислят за немислимото. Комисарят разказа с емоция за своите пътувания до разрушените от земетресение и вълни цунами японски градове, както и до районите на гладуваща Африка. Според нея осигуряването на европейската хуманитарна помощ е не само морален дълг, но и инвестиция в стабилността. Когато говорим за увеличени честота, интензивност и тежест на бедствията, това не е проблем само на по-бедните страни, а на целия свят, посочи тя. Научих в нашата работа, че най-важното е да гледаме хоризонта, да се молим за най-доброто, но да сме готови за най-лошото, добави комисарят. Георгиева открои глада в Африка, положението в Сирия и Судан, повишаването на готовността за реакция на бедствия, сред основните теми, които стоят пред света в сферата на хуманитарната дейност през идната година.
Вашият ресор е тежък по дефиниция, но оценявате ли 2011 г. като по-трудна по отношение на нуждата от хуманитарно съдействие по света?
Годината се оказа трудна, както и предишната, с много рекорди, които, за съжаление, означават много страдание. Най-драматичното събитие на годината беше сушата, която донесе глад в Източна Африка. Общо 13 милиона души са засегнати и това е най-тежкото подобно събитие от 80-те години на миналия век насам. Вторият рекорд, също много драматичен - най-скъпото бедствие, в Япония, с щети за 300 млрд. долара. В Азия наблюдавахме най-тежките наводнения в последните 60 години. Записахме и рекорд в демографската книга, преминахме 7-те милиарда. По-голямата част от растежа на населението се случва в страни, които са податливи на бедствия и конфликти. Там този растеж на населението в момент на бедствие или конфликт се превръща в трагедия за майките и децата. Важно е да поставим ударение и върху факта, че през тази година имаше най-много тежки бедствия в богати страни - започна се с наводненията в Австралия, земетресение в Нова Зеландия, тройното бедствие в Япония, в САЩ евакуираха част от Ню Йорк заради наводненията. Това ни кара да се замислим, че когато говорим за увеличени честота, интензивност и тежест на бедствията, това не е проблем само на по-бедните страни, а на целия свят. През 2011 г. имахме конфликти, които започнаха неочаквано и бързо се превърнаха в определящ фактор за своя регион - Либия, естествено, но също и Кот д'Ивоар, където се оказахме в положение бежанците да се насочат към Либерия - страна, която самата е в много тежко положение. Между 100 и 150 хиляди души бягаха към райони, където местното население живее в неописуема мизерия. Затова тази година отново трябваше да се възползваме от резервите на Европейската комисия. Започнахме годината с около 850 милиона евро (разходи) по план, завършваме с над милиард и сто милиона евро, защото нуждите са много големи.
Определихме в заглавието на това интервю 2011 г. като годината, в която се случи немислимото бедствие. Споделяте ли оценката, че събитията в Япония останаха най-забележимият образ на бедствието в изминалите месеци?
От гледна точка на урок за света - да, това е най-тежкото бедствие. Като хуманитарна катастрофа най-тежко е това, което се случи в Африканския рог. Но като бедствие, което оставя отпечатък върху целия свят, Япония категорично е това бедствие, с което годината ще се запомни. Японците бяха убедени, че са подготвени да посрещнат земетресение и цунами, а бяха поставени на колене от майката природа. По две причини - първата, защото размерът на вълната цунами, която удари страната, се оказа много над очакванията за следващите 30-40 години. Второ, те се оказаха неподготвени за ядреното бедствие, какъвто беше инцидентът във Фукушима. Един от изводите, които направихме в ЕС, а и специалистите в САЩ, е необходимостта да мислим за немислимото. Другата равносметка е, че страните трябва да са готови да получават помощ. В Япония просто нямат как да получават помощи, нямат разработена система. Затова от ЕС пратихме там специалисти да координират и организират получаването на доставките.
Но японците първоначално заявиха, че не искат помощ.
Съвсем в началото те казаха, че ще приемат в първите 48 часа след бедствието помощ само от тези държави, които могат да ползват американската военна база, т.е. от САЩ и от Австралия. Японците например нямат кучета за издирване на затрупани в руини след земетресение, а не могат да допуснат на своя територия кучета, без животните да са преминали карантинен контрол. След това те поискаха от ЕС конкретни неща - одеяла, матраци, питейна вода, защитни облекла за работниците в зоната на радиацията. Когато отидохме на място се оказа, че най-ценното, което доставихме, са гайгеровите броячи, които носихме за нашия екип. Това е най-впечатляващото - Япония е високотехнологична страна, може там да са били измислени тези устройства, а се оказа, че ги няма в ръцете на хората и няма система, с която бързо да си ги доставят. С губернатора на префектура Ибараки се срещнахме насред разрушенията, на място, където вълната беше покачила кораб върху къщи. Докато разговаряхме, към нас се приближиха жени и питаха дали е безопасно децата им да излизат да играят на открито. Имах със себе си едно жълто нещо, което мери, гледам го и казвам - да, може, безопасни са границите (на радиация). Подарих това устройство на губернатора още на място. После посетихме места с евакуирани хора, а той обикаля с устройството, мери и показва на всички, че са в безопасност. Пратихме за 24 часа от Европа такива апарати в Япония, всеки кмет да има по един в ръка, за да успокоява населението.
Видяхте с очите си глада в Африка през тази година, последствията от труса и вълните в Япония, от наводненията. Коя картина се запечата най-дълбоко в съзнанието Ви от местата, които посетихте?
Най-трайният образ е от Кения. Едно от нещата, с които ЕС помага там, са мобилните клиники. Това е камион, обслужван от една медицинска сестра и помощен работник, в който има кантар и медицински храни за недохранени деца. Една такава клиника пътува от район на район, спира за 4-5 часа. Картината в съзнанието ми е колона от майки с децата си, които тичат към клиниката. Там няма мобилни телефони, от дума на дума си съобщават кога идва камионът. Бяхме спрели, вече имаше опашка от жени с деца. Впрочем, държат се много достойно хората, няма блъскане. Виждала съм на много по-богати места за много по-тривиални неща хората да се бият на опашка. Там няма такова нещо, подредени са жените с дечицата си. Видях как от всички страни майките бързат с деца на ръце или с деца, хванати за полите им. Тичат към камиона. Видях с какво доверие гледат на това, което правим и то е животоспасяващо. Видях отговорността на майките, да зарежат това, което правят в този ден, знаят, че тази клиника ще дойде най-много веднъж на месеца. Когато започна гладът се постарахме да увеличим тези посещения по веднъж на две седмици. Но ако моментът с идването на клиниката бъде пропуснат, детето може да си отиде. Тази картина на жените
с децата няма никога да забравя. Ако разрешите, да кажа за още една. Тя е за достойнството на човек в най-трудния момент. Япония. Разрушен град от цунами. На хълм е останал магазин (просълзява се), също засегнат от бедствието, но работи. Пред него е опашка от поне километър. Хората спокойно, един зад друг, чакат реда си. Пред магазина японка с бяла униформа на продавач стои пред вратата и се покланя на всеки клиент. Като си спомня, мога да се разплача. На всеки казва: "Извинявайте за неудобството". Като че ли тя го е направила! Това, че човек може да запази достойнство в такава ситуация - отново няма блъскане, няма предреждане, а тази жена посреща всеки и му се покланя с това извинение. Но това е начинът, по който една достойна нация посреща такава трагедия. Те казват, че много се срамуват от 1-2 случая на кражби. В града, където доставихме помощ за евакуирани от Фукушима, кметът разказа, че проблемът е в това, че има повече доброволци от необходимото, а не искат никого да върнат. Той пожела да благодаря на европейците,
осигурили матраци и одеяла. Каза, че неговите сънародници така ще могат да спят
спокойно и да сънуват по-добро бъдеще. Достоен народ! Но ето, моето послание към всички, които четат тези редове, е, че в една голяма трагедия много често най-доброто от хората проличава. Понякога и най-лошото. Но нашата работа трябва да е такава, че да събужда и подхранва най-доброто.
Как приемате мненията, че особено в сегашната криза е разхищение Европа да си позволява да бъде донор, да се намесва и да помага?
Поне по оценка на общественото мнение, четирима от петима европейци казват, че искат да помагат на хората в най-трагично положение. Виждаме това и в действията на хората - едно е, че нашите правителства остават най-големият донор в света, но и гражданите осигуряват личната си подкрепа. За Африканския рог хората във Великобритания, където бюджетът също сериозно се ограничава, 120 милиона лири бяха осигурени от държавата, а 80 милиона - от частни дарители. В България, както сме на опашката в Европа засега по доходи, след катастрофата в Япония за първите 10 дни Българският червен кръст получи 92 000 лева от гражданите в малки суми. Хората дават от сърце, за да помогнат. Трябва да си дадем сметка, че от гледна точка на етика и морал, това е правилното нещо. Това е важно и за нас, то е в наш интерес, защото една голяма трагедия може да доведе до нестабилност, която в днешния обвързан свят не остава на едно място, тя се разпростира. В наш интерес е да не допускаме нещастието да води до нестабилност. Вземете Либия - там нашата хуманитарна помощ бе в две направления - да помагаме на хората, засегнати от конфликта в страната, както и на тези, които искат да напуснат, да достигнат до домовете си. Двете направления са важни, за да се стигне до положителен резултат и стабилност в Либия. Но особено второто - 1 200 000 души напуснаха страната, голяма част от тях - през границите на Тунис, Египет, Алжир, Чад. Положихме огромни усилия да финансираме и организираме извозването им към техните страни, особено за гражданите на държави, които не можеха да помогнат. Китай осигури превозването на своите граждани, но Бангладеш, бедна страна, нямаше как да реагира. Много граждани на Бангладеш работеха в Либия, качихме ги на самолети. Едва тогава разбрах колко малко нещо е един самолет! Пет хиляди души чакаха на границата, а самолетът има 240 места, в най-добрия случай. Извозихме ги. Помогнахме, но ако тези хора бяха останали там, по границите на Либия с Тунис и Египет, съществуваше риск бежанците да поемат към Европа. Накрая 1 200 000 души напуснаха Либия, а около 30-35 000 навлязоха в Европа. Действахме решително и бързо, това струваше 80 милиона евро на ЕК и още толкова средства бяха осигурени от страните от ЕС. Италия очакваше два милиона бежанци, но тази прогноза не се сбъдна заради нашата отговорна реакция. Научих в нашата работа, че най-важното е да гледаме хоризонта, да се молим за най-доброто, но да сме готови за най-лошото. И да действаме бързо.
На фона на растящите цени на петрола и храните, на климатичните промени, на растящото население, може ли нашият свят да изхрани 7 милиарда души?
Това, че можем да изхраним седем милиарда души, е категоричен факт. Въпросът е, защо след като можем да произведем храна за толкова хора, един милиард почти гладуват. Отговорът е в това, че все още има много страни по света, където институционалното управление и организацията значително изостават. Нарастването на населението на планетата остава силно повлияно от Африка, Индия, Нигер, Сомалия, Кения, Етиопия, Йемен, където населението страда от глад. Гладът е постоянен, а понякога е и остър. В групата на застрашените страни са и тези, където темпът на растеж на населението е най-висок. За мен беше огромен шок да науча покрай работата си с Африканския рог, че през 1960 г., непосредствено преди Кения да получи своята независимост, населението там и в България е било почти еднакво по брой. Тази година в Кения живеят 40 милиона души, а у нас са 7.5 милиона. Ние също имаме демографски проблем, но от друго естество. Освен в Кения, пет пъти се е увеличило и населението в Сомалия, в Етиопия. Това са територии с пустинни райони, силно зависими от природни цикли екосистеми. Продължаваме да мислим, че темата за растежа на населението е чувствителна от културологична гледна точка, че трябва да уважаваме традициите на всички хора и да не говорим за това. Вярвам, че хората са способни да намерят решение на всеки проблем, но трябва и да прилагаме тези решения. Знаем, че когато момичетата ходят на училище, раждаемостта намалява. В много страни образованието все още не е достъпно, особено за момичетата. Знаем, че в районите, където има дори една медицинска сестра, растежът на населението спада. Имаме проблем с това да определяме чувствителните проблеми и да ги решаваме заедно. На конференция в Адис Абеба, посветена на Африканския рог, говорих за това и дадох примера за Кения и България. Притеснявах се малко от възможната реакция на аудиторията, да не се обидят, но африканците ми ръкопляскаха. После дойдоха при мен и ми благодариха, че съм поставила тази тема.
Кои непосредствени предизвикателства стоят на хоризонта през 2012 г., макар бедствията да не могат да се предвидят?
Трябва да продължим работата в Африканския рог, където проблемът не е приключил и става по-труден заради нестабилността в Сомалия. С помощта на международната общност намалихме наполовина, до 250 000 души, броя на хората в Сомалия в непоследствен риск да умрат от глад. Остават 7-8 милиона, които страдат от недохранване, причинено от сушата. Това е приоритет. В района на Нигер, Мали, Мавританя, Буркина Фасо, Чад, Северна Нигерия, също се очертава глад. Реколтата ще бъде лоша, както през 2010 г., но в по-широк район. Увеличихме от 45 млн. евро на 55 млн. евро хуманитарната помощ за тези страни. Целта ни е да предотвратим острото недохранване. Това е не само морално правилното нещо - 20-30 евро изхранват едно семейство в този регион за месец, а ако дете до 2-годишна възраст бива недохранено, последващото лечение струва 200 евро. В Судан положението никак не върви на добре, остават много нерешени проблеми с Южен Судан, много хора страдат от водените и от двете страни военни действия. Там е една от най-скъпите ни програми, 100-120 милиона евро отиват там само за стабилизиране, включително за Дарфур. Това са кризите, които виждаме. Либия се стабилизира и се надяваме да няма големи хуманитарни проблеми. Но какво ще стане в Сирия - трудно е да кажем. Засега там не е хуманитарна катастрофа, а проблем на човешките права с хуманитарни последици за бягащите към Турция. Турците се справят много добре засега, там няма нужда да помагаме. Засега. Ако избухне проблем, ще трябва да сме готови за него. Не знаем и майката природа какво ще ни поднесе догодина. Да се молим 2012 г. да бъде хубава година за света.
