Много опасно е усещането, че интелектът, знанията и моженето не са критерий за успех в обществото. Това коментира в интервю за Дарик докторът по европейско право и преподавател в СУ „Св. Климент Охридски" доц. Атанас Семов. Той призна, че голяма част от младите българи са обезверени, а друга част живеят в чалга реалност - някъде между чашата и силикона.
На 8 декември в Големия салон на БАН беше представено петото издание на книгата на покойния Марко Семов - „За Япония като за Япония", заедно с книгата на Атанас Семов - „И аз за Япония", която излиза 30 години след тази на неговия баща. В ефира на Дарик доц. Семов разказа за колебанията си да посегне към темата за Япония след успеха на книгата на баща му, която дори е преснимана на ксерокс и преписвана на ръка в годините след първото й издаване през 1984-та година.
Колкото и да е парадоксално броят на завършващите е много по-малък от броя на постъпващите в Университета. Не защото много ги късаме на изпитите, а защото покрай бригадите и другите възможности още след втори, трети курс оредява студентската интелектуална мощ на България.
Все още има много читави деца, сред онова, което ражда България, но една голяма част от тях са обезверени, загубили всякакво усещане, че тук може да се случи нещо много хубаво и още по-малко пък ново Възраждане. А други живеят в онази чалга реалност, която беше отгледана и възпитана в тези 25 години, според която всичко смислено в този живот е между чашата и силикона. И се боя, че така ще мине студентският празник за голяма част от празнуващите точно по този начин - как да се напием преди да си легнем с някого!
Библиотеките на факултетите са по-празни отколкото бяха преди, макар че през последните няколко години има промяна, която се вижда. Нашата библиотека на Юридическия факултет на СУ беше ремонтирана и днес е по-пълна, отколкото преди няколко години. Но книги и учебници почти не се купуват. Знанието не е ценност. Има някакво усилие да се изкарат изпитите, но никакво притеснение от незнанието не виждам в аудиторията на изпита. Никакво притеснение, че ако не знаеш ще се изложиш не на изпита, а след това. Че големият изпит е животът, в който влизаш с професия, за която ако не си готов, си опасен и за себе си.
Това усещане, че интелектът ни, че знанията и моженето не са критерий за успех в обществото - така силно наложено усещане у политическата ни реалност, в която все повече лидерите са хора почти на обратния полюс на всякаква идея за духовност и интелигентност, е много опасно усещане! То е много съсипващо усещане! Видяхте че то се прокрадна вече в учебниците, в които има песни с чалга стил, които се учат. Прокрадна се и в учебника по история за 3 клас, който в момента чете и моя малък Марко, където за Левски има половин изречение като за обикновен престъпник, който е бил арестуван и обесен - нищо повече! А не като за символ на българския национален дух за борба, за съпротива, за толерантност ако щете.
Няма как да не добавя към тази картина и абсурдната ни медийна реалност, която има своите изключения разбира се, без куртоазия го казвам в Дарик с някои силни предавания, в БНТ и Хоризонт, но оттам нататък много от големите медии дали само заради мерака за голяма аудитория, много лесно се поддадоха на изкушението да предлагат на зрителите и читатилете си изключително ниско качество продукция от гледна точка на нейното духовно съдържание.
Идеята, че ВИП-овете на нацията са вече на практика без медийно изключение жалки същества, духовно немощни, нечетящи, част от тях неможещи да боравят с цели изречения, налагат една представа у младите хора, които виждат това като модел за успеха, което е много пагубно!
Ако приказките произвеждаха суровина, сигурно за изминалата седмица щяхме да сме напълнили тръбите на „Южен поток"?
Хубавите приказки - българските народни приказки, приказките на Андерсен, които чета на децата си, те произвеждат суровина. Те произвеждат един хубав продукт, произвеждат читави хора. Празните приказки прикриват в една голяма част от случаите тежка интелектуална немощ, в друга част от случаите - тежка корупционна алчност. И затова ние се превърнахме от общество, в което няма ценности в общество, в което вече няма истина, в което вече няма критерии за истината.
Трябва да имаме способност да намерим истината - да знаем колко струва, материална истина, изчислима, доказуема и проверима. Не истината хубаво ли е или не, не истината коя европейска или неевропейска ценност стои зад това, а колко струва?!? Ние дори това вече нямаме вече способност да установяваме. Нито да ни бъде казано от тези, които би трябвало да разполагат с информация. Медиите не успяват да се доберат до истината, не винаги имат желание да я представят. Всеки си има удобна истина - виждаме го за съжаление и в съдебните зали! Там, където сляпата Темида би трябвало просто като незрящ човек със сетивата си да напипва истината точно, тя твърде често напипва едни други измерения на истината, които не са част от селенията на справедливостта.
Какво още трябва да се случи - и чужди посланици заговориха за неслучайното разпределение на делата, на фона това обсъждаме стратегия за съдебна реформа, говорим колко сме изостанали от Румъния в очакваме на пореден лош доклад на ЕК?
Самият факт, че се докарахме дотам с Румъния да се сравняваме и тя да ни е пример, а не много големите европейски нации като Франция, чийто посланик не издържа и надигна глас. Отварям една скоба - това е много показателно, тъй като тъкмо френският посланик Ксавие Лапер дьо Кабан е изключително етичен, сърдечен, усмихнат човек. След като се оказа принуден да излезе в национален ефир и да каже - хора, бъркате тежко, хора това не е нормално, навсякъде има гнили ябълки, както той се изрази на чудесен български език и с чувство за хумор, но у вас гнилото е повече от другото! Всяко стадо има върша, но в България мършата е начело - това е проблемът, в който затъваме.
Румънците подходиха по-сериозно, дали защото не са славяни, дали защото малко по-голяма е ролята там на вярата и религията?!? Някакво усещане за страх трябва да има в едно общество. У нас - по обективни, исторически причини, които са и обяснение и оправдание, ама не стигат за извинение, ние нямаме чувство, че законът и реда са нещо важно. У нас законът е врата в полето, нямаме онова усещане за държавничество, за ред, за закон, които са нужни на всички.
Нямаме за съжаление и второто - онова пък усещане за Божи ред, всеобщ закон, за всевиждащо наказание, което дава религията. Т.е. ние нямаме страх от Бога, нямаме почит към царя и към властта, то пък и един цар ни се случи по едно време - и в този смисъл нямаме коректив. Плюс специфики - исторически, географски и етнически. Ние сме най-южният източен народ на Европа. Казвал съм го и преди, но това трябва да се отчита, включително в управленските модели, включително в стратегията за правосъдието.
От север на юг по координатната система се променя отношението към собствеността - на юг се краде много повече отколкото на север. От запад на изток се променя отношението към властта и реда. На запад има почит към властта. Англичанинът вижда опашка и се нарежда, а след това пита за какво е. На изток - която и да е опашка, ние се чудим как да е прередим, дори да не ни трябва. Нямаме отношение към закона. Е, ние българите сме най-южният и източен народ на Европа в това отношение.
По тази координатна система май не си очертава скоро да ни се случи така чаканата съдебна реформа?
В България усещането за безнаказаност е много страшно усещане, защото то веднага се превръща в усещане за всепозволеност. И това е един от проблемите в съдебната система и всички други.
Решение ли е да се разпусне Висшият съдебен съвет? Вече политици, сред които Радан Кънев, заговориха за оставка на ВСС.
Инструмент е, не е решение. Макар че ВСС е еманация на онова, което се случва в двете системи - политическата и съдебната. Един от проблемите на ВСС не е състава му, а начинът, по който се определя част от състава му. Наличието на политическа квота е недопустимо според мен предвид нашите политически реалности. Това може да работи добре в Швеция, тук - не! Казвал съм го много пъти - не ни е това сега тема на разговора, нашата днешна Конституция също би могла да работи може би добре в Швеция или в съседна немонархическа Финландия, но тук тя позволява твърде безконтролни власти.
Идеята за разделението на властите в наши дни е по-скоро всяка власт да възпира другите. У нас властите нямат контрол помежду си, а има известен задкулисен контрол или натиск, но те са напълно безконтролни. И затова ни е нужен нов конституционен модел, който да отразява нашите национални специфики, без да ги абсолютизираме - да, ние сме европейци и съвременни хора, но имаме съществени специфики. Ние сме склонни към злоупотреба с власт, склонни сме към корупция и колкото повече възможности имаме, толкова повече не се колебаем да нарушаваме законите.
30 години след книгата на баща ви Марко Семов „За Япония като за Япония" колко различни са Япония и България тогава и днес? Нямахте ли колебания да посегнете и вие към тази теми с книгата си?
Колебах се цяла година, защото си давам сметка, че това е неизбежно сравнение и резултата му е неизбежен. Нямам никаква илюзия, че мога да очаквам и да търся успеха, който имаше неговата книга. Тя каза за своето време изключително много истини, които нямаше кой друг да каже - никой не можеше или не смееше да ги каже. И затова тя се превърна в събитие през 1984 г., когато излезе за първи път. След това беше иззета, забранена, а той беше уволнен. Моето книжле - в него се опитвам да добавя още нещо като впечатление наистина 30 години по-късно при една променена Япония и при една много различна и за съжаление не към по-добро различна България. Те не престанаха да избързват, но ние много изостанахме дори от себе си.
Япония и сравнението с нея е изключително сериозно предизвикателство за нас българите - тогава беше и днес. Защото от една страна ние сме изключително различни, но има доста общи неща, които биха могли да ни позволят да научим от тях полезни уроци. Японците на първо място са един кротък, изпълнителен и работлив народ. Народ, който вярва, че личният му успех зависи от успеха на държавата. Поради което държавата им е силна и в същото време са държава и народ, подложени на изключително изпитание.
Поводът, по който бях в Япония точно преди една година, беше една голяма международна конференция по ядрено право, която организирахме там по линия на Световния съвет на ядрените работници, на който съм вицепрезидент от две години. Изключително сериозна конференция, на която се обсъждаха уроците от Фукушима и мерките, които се взимат за справяне с всички рискове, които крие ядрената енергетика.
Това, което ме изуми, беше, че на конференцията се коментираха не само мерките и предвиждането на онова, което не са предвидили навреме, а една нова концепция за предвиждане на непредвидимото. Едно такова цунами при такова земетресение беше непредвидено. Сега вече е предвидено, но те вървят нататък - към онова, което се счита за непредвидимо. Т.е. да накарат човешкият мозък да навлезе в хоризонти, които по идея са му непосилни - да предвиди онова, което не може да предвиди! Да може онова, което не може - ето това е много ценно у японския народ, което се опитах да разкажа и затова се престраших да напиша тези стотина страници.
На фона на подредените японци, тези които нямат време да се мотаят - там ли можем да се прочетем най-добре ние българите?
Според мен най-добре можем да прочетем себе си ние българите в сравнение с японците по отношение на критерия за добро и лошо. Японците имат устойчив критерий за добро и лошо. И той не зависи от онези, които определят правилата, а едно общо усещане за нужно, за ценното. Там влиза и усещането и оценката към моженето и затова там можещите хора успяват.
Там влиза и оценката към знанието и затова там училището и учителят са огромна национална ценност. Не само добре платени са учителите и добре снабдени с техника са училищата, а знанието - заради това, че няма природни богатства, че е на края на света в буквалния смисъл на думата - след Япония е бездната на океана, преди нея е Азия. Това ги е накарало да превърнат знанието в огромен двигател. У нас знанието е някаква ненужна запетайка в бюджета и съвсем пък ненужен критерий за водачите ни - не ги избираме по това какво знаят. После се учудваме защо криво четат световните реалности!
Колко и за какви апокрифни издания на „За Япония като за Япония" знаете? Преписвана е дори на ръка.
Опитал съм да го разкажа и в моята книга - като ученик работих в печатницата на слепите през лятото, защото не бях послушно дете. Там едно зрящо момче, което работеше на ксерокса, ме помоли да донеса един екземпляр от книгата на татко. Той го записа на аудиофайл, за да могат слепите да го слушат. Той ми разказа, че е имал книгата, която е загубил и я е преснимал многократно на ксерокс. Подари ми един от пресниманите на ксерокс екземпляри с надписа „Отворихте очите ни!" - Съюза на слепите.
Но тогава имаше жажда да се гледа надалеч, за да се види по-добре онова, което е тук - близкото. А днес не виждаме как под носа ни между минаретата, които никнат, изчезва националната ни идентичност, нацията се ислямизира, интелигенцията е абсолютно смълчана и постепенно губим всякакъв инструмент да опазим нацията си и тя да върви напред. И затова много се боя, че след още 30 години вече ще се сравняваме не с Япония и даже с Румъния, а големият въпрос ще бъде изобщо останало ли е нещо българско по българските земи!
