Какво да направим, ако станем жертва на домашно насилие?
99932
Какво да направим, ако станем жертва на домашно насилие?
Какво да направим, ако станем жертва на домашно насилие?
Ежедневно в интернет и медийното пространство попадаме на статистики за жертвите на насилие, за убити жени от своите настоящи или бивши партньори, а в някои случаи дори и за деца, чийто живот е приключил фатално. Между 30 и 40 жени годишно в България си отиват, защото ги е страх да си тръгнат от своите насилници и не вярват, че някой може да им помогне. Малкото случаи, които стигат до медиите и биват разказвани им показват единствено, че в повечето истории отговорните институции не успяват да разрешат проблема навреме.
Мария е жена, която месеци наред се бори със системата. Жертва на домашно насилие и постоянен тормоз, която институциите съветват да не реагира толкова емоционално и да се разбере някак си с насилника си, за да не и отнемат детето.
Елена пък е жертва на насилие, която е успяла да се отърве от физическия тормоз. Днес се чувства щастлива, че е направила тази крачка, но и споделя, че и е било много трудно. Фондация „Асоциация Анимус” помага на жени жертви на домашно насилие. Експертите казват, че рядко са попадали на случай като този на Мария, в който да има толкова много доказателства, но институциите да не са направили нищо по въпроса.
“Тормоз, следене, подслушване, заплахи. С бащата на детето ми, докато живеехме заедно, непрекъснато имаше скандали. Дали съм му се усмихнала, че не го обичам достатъчно. Вменяваше ми вина. Физическо насилие, вербално, по всякакъв начин. Неописуем страх за себе си, за детето ми, за бъдещето си. Аз не виждам светлина в тунела. Аз не се чувствам защитена от нито една институция, напротив!”, разказва Мария.
Юлиян се запознава с Мария преди години, но тя не проявява интерес към него. С времето той търси начини да се сближи с нея, разказва й истории и й споделя, че е бил тормозен, че е бил жертва на баща си и е имал непрестанни семейни проблеми. Така те се събират, а след време се ражда и техният син: „Когато аз поисках да се разделим, това се случваше от време на време, той показваше друго лице, беше изключително мил. Започваха подаръци, обяснения как той е много сериозен, държи на мен и иска да има семейство. Започнаха след това скандали от ревност. Не позволяваше да излизам с приятелки. Измисляше си разни ситуации, че аз не съм била с приятелки, а с някой друг. Държеше ми сметка защо съм се гримирала, защо съм се облякла по определен начин. Имаше непрекъснато поводи, поради които аз трябваше да се чувствам виновна и да се чувствам зле".
След всички скандали, след посягания, физически тормоз и заплахи за убийство Мария решава да си тръгне: „Тогава той ми заяви, че ми подслушва телефона, че има записи на разговорите ми. Че ако се разделя с него, ще вземе детето от мен, ще направи всичко възможно. Каза ми, че има връзки в „Закрила на детето”, че ще използва записи от разговори срещу мен. Аз обаче бях категорична. Разделихме се, след което той започна да ми изпраща SMS-и, че знае къде съм и кога и кой е прибрал детето от градина. Неща, които мен ме плашеха. Подавала съм сигнали в полицията и, честно казано, нищо не се случва. Това, което аз смятах, е, че ако аз реша да се разделя с него и разкажа всичко, което ми се е случило, няма как някой да не ми помогне и да не види, че това не е нормално. Разбрах обаче, че аз съм глас в пустиня. В крайна сметка, аз от жертва на един насилник, те така обърнаха нещата, че сякаш аз съм тази, която е всъщност насилникът. След като се разделихме аз го помолих той да даде декларация за детето. Деня, в който му казах, че вече ми трябва декларацията, той дойде без никаква причина в дома ми. Тогава ме преби. Риташе ме на земята, извиваше ми ръцете и ме блъскаше в стената. И през цялото време ми говореше в ухото: „Нали казваш на баща ти, че съм те бил, ето да видиш какво е бой”.
Мария не се обажда в полицията. Споделя, че причината е била срам. След време обаче при издадена и нарушена ограничителна заповед търси служителите на МВР, които така и не и помагат. По време на делата от „Закрила на детето” и казва, че е най-добре да намери начин да се оправи с бащата на детето си, вместо да се стига до раздяла. Прокурорката пък и обяснила, че тормозът трябва да се приема интелигентно, а не емоционално. Подобна история има и Елена, която пожела името и гласът и да бъдат променени в репортажа. Тя живяла дълги години със своя партньор. В началото били щастливи и нямало проблеми помежду си. След това обаче той започнал да пие. Първо имало само скандали, а после се стигнало и до физическо насилие: „Трябва да кажа, че никой не е подготвен за това, колкото и да сме чели и да сме слушали за домашното насилие. Аз съм от хората, които наистина се интересуват и съм била наясно какво представлява. Никой обаче не може да разпознае навреме домашното насилие. Убедена съм, че рано или късно всяко едно домашно насилие, ако не бъде прекратено от жертвата, защото насилникът няма да го прекрати, то ще се превърне в по-голямо. То е с натрупване, няма как да е по-малко или да остане в същото състояние. Насилникът осъзнава, че има мощ и я използва все по-често и по-често.”
Елена разказва, че е чувствала, че се е провалила, затова и не споделила на близките си: „Не се обвинявах за затова, че се случва. По-скоро, че аз съм попаднала в това и не съм видяла първите симптоми. С времето обаче осъзнах, че дори да го бях видяла по-рано, вероятността да успея да го спра е много малка. При всеки може би е различно, при мен беше от това, че явно не съм се справила с брака си или със семейния си живот. Нито е срам, нито е вина, по-скоро е чувството, че си се провалил. Още повече, че съм от хората, които смятат, че контролират нещата в живота си и затова го чувствах като личен провал.”
Катя Кръстанова от Фондация „Асоциация Анимус” обяснява, че най-честите причини жените да не си тръгват от своите насилници са надеждата, че той им е посегнал за последно, срамът, че са се провалили в избора на партньор, финансова зависимост или страх, че насилникът й би могъл да й отнеме детето или да го ядоса толкова, че краят да бъде фатален: „Колкото по-дълго време е насилието, толкова по-силно е чувството на срам и страх у жертвите. Едно парадоксално чувство на вина, което развиват в резултат на обвинения, които чуват ежедневно от извършителя: „Ти си виновна, ти си такава и затова те бия и затова те тормозя”. Объркани и подвластни на тези преживявания, им е трудно да направят стъпката и да си тръгнат.”
Кръстанова казва още, че убийствата на жени, станали жертва на домашно насилие или постоянен тормоз карат потърпевшите да не вярват в институциите. Освен това признанието, че си жертва на домашно насилие е много трудна. В повечето случаи жените с висок социален статус отказват да признаят себе си за жертва: „Разбира се, че жени от всички социални слоеве стават жертви на насилие и то на брутално насилие. Физическо, психическо, сексуално. Просто е много по-лесно за една жена с нисък социален статус да нарече себе си жертва на домашно насилие.”
От Фондация „Асоциация Анимус” са категорични, че жените трябва да потърсят помощ на 112 при проява на домашно насилие над тях без да отлагат, защото иначе би могло да се стигне до фатален край или трудно да се докаже, че такова е било извършено. Освен това помощ би мога да бъде потърсена и на горещия телефон на асоциацията 0 800 1 86 76, където жените да получат информация за най-близките кризисни центрове, в които могат да бъдат настанени временно.
