В историята на човечеството е имало много епидемични заболявания, някои от които са били с много голям обхват. Поначало епидемичните и пандемичните явления в историята са продукт на нещо, което винаги идва от Азия. Къде е мястото на българите в световната история? Защо още преди стотици години България е наречена „земя на блажени”? Как ще се прави светът в условията на пандемия и какви са историческите примери от миналото? Взимаме ли си поуки от историята? На тези и още въпроси, в интервю за БГНЕС, отговаря известният историк и изследовател на българското средновековие акад. Васил Гюзелев.
Акад. Гюзелев, какъв е основният смисъл на българската история, каква е мисията ни като народ?
Най-точният отговор е даден още през XV век. В Рилския манастир един велик книжовник – Владислав Граматик, се опитва да покаже каква е същността и предназначението на българите и тяхната история, подбирайки книжовни творби. Именно чрез своя „Рилски панагерик” той е успял да покаже, че мисията на нашия народ е много духовна, а именно да внесе нещо ново в един голям свят – славянският свят. Това е нашият най-голям принос в историята от Средновековието насам. Всъщност ние се опитваме, чрез своето духовно творчество, да преобразим и да приобщим този свят към развитието на Европа. Не в гръмогласните военни победи, не в някои монументални строежи се състои гениалността на българите, а в техните творби, в които гениите на Българското средновековие успяха да извоюват едно достойно място в духовната история на Европа.
БГНЕС
„Земя на блажени”. Така сте озаглавили една от своите книги, цитирайки изказване на известен средновековен хронист за България. Какво трябва да променим днес, за да върнем уважението на останалия свят към нашата страна?
В нашето съзнание България трябва да бъде „Земя на блажени”. Тя действително е такава. Избрах за заглавие мисълта, която е изразил по отношение на България един византийски книжовник от XII век. Пребивавайки в София, наблюдавайки местното население и природата, която ни заобикаля, той ги сравнява със сръбските земи, където също е бил. В едно от писмата си пише: „Аз мислих, че земята на Българите е бедна, но за мен тя е земя на блажени”. Именно за това избрах това заглавие, защото страната ни представлява нещо уникално като връзка между човека и природата.
Моят баща беше хлебар и когато разсъждаваше върху нашата история и събитията, които са настъпили по време на голямата криза след Първата световна война, той казваше: „Само трудолюбието на българския селяк и плодородието на българската земя ни дадоха възможност да възкръснем”. Често баща ми казваше, че онова, което представлява гръбнакът на България, е нейното земеделие.
Сега, в годините на тотална криза, която вече настъпи, отново ще се види какво е значението на нашата земя и ние трябва да се грижим за нея, за да ни избави от бедите.
Живеем в условията на пандемия. Като историк намирате ли прилики между днешната ситуация и някои събития от миналото?
В историята на човечеството е имало много епидемични заболявания, някои от които са били с много голям обхват. В историята на Европа понякога са довеждали и до голямо редуциране на населението, каквото се случва през 1347-1348 г. Поначало епидемичните и пандемичните явления в историята са продукт на нещо, което винаги идва от Азия. През Средновековието стремежът на Европа е да проникне дълбоко в сърцевината на Азия и да достигне до Индия и Китай. Той е бил обоснован от обстоятелството, че този континент е предлагал много злато, сребро, руди, коприна и други ценни неща. Всичко това обаче е свързано и с някои отрицателни явления, защото от Азия е идвало не само богатство, а и различни завоеватели, както и заболявания. Според различни изчисления, до средата на XIV век населението на Европа е около 70 млн. души. В резултат на Чумната епидемия, която обхваща Стария континент, населението намалява с една трета. Цели области са изчезвали, от гледна точка на човешкото съществуване. Независимо от това, европейското човечество е успяло да оцелее и да продължи своето развитие нататък.
Кризите и епидемичните заболявания идват, за да ни покажат, че трябва да намалим темпото. Този голям технологичен напредък, както и напредъкът в много различни области, особено в усвояването на природата, не трябва да бъде толкова ускорен, а малко да бъде позабавен. Хората трябва да се обърнат към себе си и своята същност. Трябва да обърнем по-голямо внимание на своя вътрешен свят. Към това ни призовават тези събития.
БГНЕС
Ще съумеем ли да си направим тези изводи, за да излезем по-силни от кризата?
Щем – не щем, трябва да ги направим! Това не зависи само от нас. Светът понякога е трудно познаваем. Едновременно с това трудно човек може да се адаптира към новата обстановка. Сега изведнъж много неща се промениха, а някои просто замръзнаха. След това ние трябва да ги раздвижваме отново. Тази социална подвижност, контактите, динамичността, към която се стремяхме, всичко това придоби съвсем друг облик. Щем – не щем, трябва да се променим, да намалим темпото.
Последната ви книга се казва „В лето Христа 1453”, в която разказвате за завладяването на Константинопол от османските турци през погледа на съвременниците. Разкажете ни малко за нея.
Тя не е продукт само на моите усилия, а и на редица мои ученици и съратници в проучванията на историята на Средновековието. Книгата е колективно дело и аз благодаря на всички за тяхното сътрудничество. Състои от две части. Първата част е моето изследване върху историята на обсадите на Цариград и историята на превземането на града през 1453 г. Опитвам се да покажа развоя на събитията, които предхождат този решителен щурм на византийската столица и същевременно да покажа какво е мястото на това събитие в историята на Европа. Цариград е представлявал една своеобразна Вселена в историята. Той е мостът между Азия и Европа, а същевременно е ключ към много неща в развитието. Мнозина смятат, че който владее Цариград, може да господства на много голямо историческо пространство. Именно за това стремежът към завладяването на византийската столица през Средновековието, в различни народи, включително и при българите, е бил изключително голям. Това е бил основният стремеж и при някои български владетели, в периодите на тяхното военно могъщество.
За експанзията на исляма по отношение на Европа, превземането на Цариград представлява ключово събитие. Разбира се, устремът на исляма във вътрешността на континента е бил възпрян, както е известно, в резултат на съпротивителните сили както на балканските народи, така и на останалите европейски народи.
Погледът ми в книгата е обърнат именно към това събитие, как то е било осъществено и какви исторически извори и техни интерпретации има в съвременната историография.
Втората част са изворите, които съществуват за превземането на Цариград. Сред тях са писма на очевидци. Има дори един дневник на венециански лекар, който е водил записки на цялата обсада ден по ден. Има също разкази, песни, поетически творби. С други думи – едно разнообразие от извори, защото това събитие е привлякло вниманието на много хора.
БГНЕС
Ние, съвременните хора, взимаме ли си поуки от историята? Стараем ли се достатъчно негативният ни опит от миналото да не се повтаря?
Не само ние, но и голяма част от народите трудно се учат от своя собствен опит и своята собствена история. Понякога поколенията започват да живеят със самочувствието, че животът започва от тях. Има хора, които смятат, че животът започва и свършва с тях. В по-голямата си част това са хората, които преуспяват и застават начело в политиката. Във всяко нещо има начало, развитие и край. Това са трите най-елементарни степени. Ние търсим началото, което е важно, за да можем да познаем своето настояще и същевременно да се опитаме да „погледнем” в бъдещето. Историята обяснява до известна степен миналото, но тя не може да бъде ръководство за бъдещето. Поуките от историята могат сам да бъдат извличани и да се знае, че в бъдещето понякога проглежда и миналото. Това е съвсем естествено.
Върху какво работите сега?
Акад. Гюзелев: Върху две книги. Едната се казва „Тадей Изповедник – първият български Христов мъченик”. Той е един прабългарин, станал монах в Студийския манастир при известния византийски богослов Теодор Студит. Бил е негов ученик и последовател. През 817 г., в борбата за защита на иконите, той е загинал. За него са написани две жития, едното запазено в старобългарския превод. Освен това има и редица други свидетелства, които успях да събера и изследвам. Възнамерявам да напиша една книга за този български Христов мъченик, за да покажа, че християнството намира развитие у нас твърде рано. Още преди официалното покръстване има българи, които действително заемат място в църковния календар със своите деяния, своята привързаност към християнската вяра и своята мъченическа смърт.
Другата книга се казва „Българи и другоземци в средновековното време”. Това е един сбор от моите изследвания върху личностите от средновековната история – българската и европейската. Като се започне от Аспарух и се стигне до император Сигизмунд Люксембургски.
Дано Бог ми даде сили да ги завърша. Доколкото мога ще се опитам да направя нещо, което да не е полезно само за мен, а за българското общество, за моя народ.
