35 години от първия си старт ще отпразнува днес Емил Денев. Настоящият окръжен прокурор на Велико Търново дебютира в автомобилния спорт на 25 февруари 1979 г. на незабравимото за феновете в региона рали “Ивайло”. От тогава до сега Емил Денев е спечилил дванайсет шампионски и шест вицешампионски титли на България.
Носител е на Адриатическата купа през 2003 г., най- големият му международен успех, а през 2011г. бе избран за Спортист №1 на Велико Търново. През годините два пъти е бил член на Управителния съвет на Българската федерация по автомобилизъм, но заради Закона за конфликт на интереси излеза от управителното тяло. Баща е на две дъщери, дядо на двама внуци. Единственият прокурор автомобилен състезател в Европа.
- Г- н Денев, да Ви върнем към началото на кариерата. Какво си спомняте за него?
- Първият ми старт беше на сняг за моя голяма изненада и страх. Да кара на сняг означава много за един пилот, който тепърва прохожда. Рали “Ивайло” бе зонално състезание, но имаше изключително голям брой пилоти, сред тях майстори на спорта като Наско Чайката, Николай Стефанов и др. Така се развиха нещата, че първоначално трябваше да бъда навигатор на моя съсед Любомир Джонов. Идеята бе да стартираме с неговия автомобил “Шкода”, с който бе спечелил предната година състезание в класа си. В последния момент на самите прегледи в Съюза на автомобилистите той се отказа да караме с неговия автомобил поради липса на подходящи гуми за снега и тогава известният художник от В.Търново Жоро Пенчев ме попита защо не участвам с моя автомобил. Останах изненадан защото не знаех за тази възможност. Не се зачудих въобще, написах номера на моята кола, сменихме заявката и в един момент се отзовахме аз пилот, а Любо Джонов навигатор. По трасето бях минал само по две от скоростните отсечки, които ги познавах добре. Това са “Керека” и “Присово – Велчево”. През първата скоростна отсечка “Джулюница – Горско Ново село” ми се наложи да мина за първи път по време на самото състезание. Движехме се много добре, докато при един от завоите при Драгижево не послушах навигатора си и излязохме в снега. След минута- две публиката ни избута обратно на трасето. На следващата отсечка автомобил пред нас бе трудно подвижен, имаше коловози и не можехме да го задминем, загубихме много време и завършихме на девето място в генералното класиране и на четвърто място в класа, което бе един много добър успех, с оглед на всичките проблеми, които ни съпътстваха. Това бе първата ми закалка, изключително преживяване, имаше много публика. В края на април участвахме в първо състезание от републиканския шампионат “Пирин – Благоевград”. Там бях със стартов №141 от общо 180 състезатели. Така започна моята спортна кариера.
- Автомобилният спорт детска мечта ли беше, или съдбата Ви свърза с него?
- Сигурно е било детска мечта, защото още като малък, като чуех да бръмне автомобил и сърцето ми се преобръщаше от вълнение. Като спреше автомобил на нашата улица отивах до него да оглеждам, искаше ми се да седна в него. Чаках да запалят двигателя и заставах до ауспуха. Много обичах да ми мирише на бензин. От малък обичам да гледам и да рисувам автомобили. Постоянно като малък карах най- различни автомобилчета. От тази детска възраст е възникнала обичта ми към автомобилите. От много малък се научих да карам. На 7- 8 г. един мой приятел, много по- възрастен от мен ми даваше да управлявам неговия автомобил от другата седалка. Научих се да държа пътя. На 13- годишна възраст вече шофирах без проблеми, макар и леко в нарушение. Ходехме на поляни и плацове, където можеше да карам, и там придобих умения да шофирам. Най- интересното беше, че вътрешно в себе си аз успявах да се въздържам, да не искам да карам бързо, а да се науча да карам добре и след това да карам бързо. Така устоях до 18-та година, когато взех книжка. Първата година не съм вдигал повече от 80 км/ч.
- Дано да Ви чуят младежите, които искат да карат бързо преди изобщо да са се научили да карат.
- Невероятно е, но е факт. През тази една година осъзнах, че съм научил много неща за шофирането и за автомобилизма като цяло. След това започнах да шофирам спортно и така докато отидох на първото си състезание. Макар и млад 20- годишен аз имах една нелоша подготовка и познания за автомобила и имах чувството, че ми се отдава с лекота да върша някой неща. Може би човек трябва да има вътрешното усещане и любовта да кара автомобил и то по спортен начин.
- Кога постигнахте първата си победа в рали състезание?
- Първата ми победа е през 1983 г. на рали “Бъчваров” в Севлиево, където се класирах първи в моя клас и 6-ти в генералното класиране при конкуренцията на много силни автомобили, включително от група “Б” и “А”, на пилоти, които се състезаваха преди мен в републиканския шампионат- майстори на спорта, заслужили майстори на спорта. Успяхме да победим два автомобила от тази група и направихме фантастично каране, особено на макадамовата отсечка. Всъщност макадамовите трасета са ми слабост.
През 1983 г. на рали “Септемврийци” със Светльо Радков лека му пръст участвахме за лиценз, завършихме пети в генералното класиране и първи в класа си и придобихме лиценз. След това той започна своята самостоятелна кариера. Следващата година кандидатствах и ме приеха в Централен автомобилен клуб на МВР в гр. София, където изкарах два сезона. Бях и навигатор, и пилот, сменяхме си местата. Такава беше тактиката на клуба, важно бе да се следва отборното класиране. Приоритетен пилот бе Стоян Колев лека му пръст и на него. През 1985 г. имах щастието на рали “Стари столици” да му бъда навигатор. От там дълги години датираше нашето приятелство. След това няколко сезона карах епизодично в 1-2 състезания на година, докато завърша висше образование. От 1989 г. започнах наново активна дейност като навигатор на Венцислав Генчев. Карахме в републиканския шампионат по рали. През 1991 г. се присъединих към Светльо Радков в клуб “Автотранспорт” /София/. Той ми предостави негов автомобил, за да мога да участвам в пистовия и планинския шампионат.
- С какви коли се състезавахте през годините?
- Първия ми старт бе с бащиния автомобил ВАЗ 2101 /жигули/, който беше едва на 8000 километра на първото състезание- рали “Ивайло”. След това съм управлявал ВАЗ 2105, Лада Самара, Опел Корса, Ситроен Саксо, Шкода. Сега се състезавам с Рено Клио.
- Кой е автомобилът, който бихте искали да карате в рали шампионата?
- Мечта на всеки пилот е да кара автомобил от група R, с подредена скоростна кутия, с модификации и подобрения по двигателя и ходовата част. Поради липса на финансови възможности досега съм пилотирал коли в по- слабия клас, където е по- евтина поддръжката. Не бих казал, че и моят автомобил е лош, но той е стандартен, сериен автомобил, мощността му е ниска. Не знам съдбата какво ще отреди, дали ще карам година, две, три, или повече, но все още тая някаква малка надежда, че някой ден мога да седна в такъв автомобил. През годините, когато съм бил в най- големия плам, ако имах такъв автомобил в ръцете, сигурно щях да имам много, много по- големи успехи.
- Само автомобилът ли е от значение за успех в рали първенствата?
-Симбиозата между техника, жива плът и мисъл са много важни. Вярно техническата поддръжка на автомобила, неговите характеристики са изключително важни за успеха на един пилот, но ако нямаш плам, жар, ако нямаш желание да пилотираш за победа, самият автомобил няма да помръдне от мястото.
-Рали, писта или планинско? Има ли любимо първенство Емил Денев?
- За мен царицата на автомобилния спорт е рали шампионата, но мога да кажа, че участието ми в рали кроса ми е помогнало изключително много за подготовка и за придобиване на умения за пилотирането. Рали кросът е една изключително атрактивна дисциплина, тя е комбинация между писта и рали. Кара се върху 1/3 макадамова настилка, другата част е асфалт. Много често при лоши атмосферни условия се кара върху кал. Именно върху такова трасе е най- голямата и ценна победа, когато на тренировките станах първи в генералното класиране, включително пред змс Стоян Колев и Светльо Радков, лека им пръст,. След това на самото състезание трасето изсъхна и не успях да устоя тази позиция и се класирах трети в генералното, но спечелихме голямата награда отборно. Печелил съм я два пъти с моя съекипник Тодор Тодоров.
- Любимото Ви трасе в България?
- Много интересни трасета има, но най- много ми допада рали „Твърдица“ и особенно едноименна отсечка, която е много технична. Това е отсечка за пилоти, а не за автомобили. Осеяна е с много завои, с различна сложност, където може да се прояви най- голямото майсторство на пилота и не зависиш толкова много от мощността и динамиката на автомобила. През 2005 година със Ситроен Саксо в N2 на спускане по време на дъжд дадохме трето време в генералното класиране, като след нас останаха много мощни автомобили, каквито мечтаех да карам. Любимото ми трасе е мокрото. Причината е, че първата ми катастрофа в живота ми стана на мокро, но след това успях да преодолея страха от мокрите трасета.
- До колко чувството за самосъхранение може да повлияе на пилота?
- Отговорността и чувството за самосъхранение държат пилота нащрек. За съжаление има моменти, в които преценката закъснява и събията изпреварват мисълта, затова се случват понякога инциденти, но водещото при мене е да се кара разумно, защото един флаг или купа не могат да се сложат на едно ниво с човешкият живот.
- Как успявахте да съчетаете работата Ви първо в полицията, след това в следствието, а сега в прокуратурата със състезанията?
- Спортът на високите скорости възпитават изключителна самодисциплина, нямаш право на никаква грешка, когато караш със 160-180 км/ч., защото от това зависят много съдби. В служебната ми работа, от моите действия също зависят съдби. Затова нямам право на грешки и на двете поприща. В работата си стремя да не допускам дори и козметична грешка, защото не мога да позволя да уронвам авторитета на институцията, в която работя. Учудващо и за мен, навсякъде където съм работил са гледали положително на това мое увлечение, на тази любов към автомобилния спорт. Не съм срещал нито една пречка. Напротив винаги съм бил подкрепян от моите ръководители. През 1985 г. бях първият служител на милицията, който организира състезание в България със служебни автомобили. То съчетаваше майсторско управление и стрелба и там аз също спечелих първо място. В следствения отдел, където съм работил, на стените ми имаше окачени флагове, купи, грамоти. 14-15 г. откакто съм в прокуратурата имам абсолютната подкрепа на колегите, много често се е случвало да ми вземат дежурство, за да мога да отида да се състезавам.
Тук искам да отбележа, че е абсурдно без приятели човек да съществува в този спорт, и то в продължение на такъв дълъг период от време. Финансовата част, паричното измерение, нямат никаква стойност. За мен имат стойност човешкото отношението на приятелите, които са ми помагали през годините, подкрепата, в голямата си част морална. В екипа ми има създадени изключително приятелски отношения, които се основават на любовта към спорта. Никаква комерсиална част няма, всичко го правим от любовта към спорта. Лишаваме се от свободното време, търпели сме лишения. В по- ранните години много често се е случвало с механиците да спим в автомобила, защото не можем да си позволим хотел, да се лишим от тренировки, понеже няма пари за бензин. Много често съм отивал на състезания без да тренирам. Това не е залог за успех, защото някой от колегите ми тренират цялата седмица, а резултатите са показали, че и моята схема дава добри резултати. Искам да благодаря на всички приятели...
- Когата сте влизали в десетката на „Спортист на годината“ дарявахте премията си на подрастващи състезатели от В.Търново. Защо?
- Това е въпрос на лично възприятие, на виждане. Преценил съм, че тези деца имат нужда от подкрепа. Аз съм зрял човек, имам си професия, получавам заплата, мога да си позволя да заредя бензин и да купя гуми за състезанието, докато тези деца чакат някой да им помогне. Клубовете не са в добро финансовот състояние, общината не може да помага на всички спортисти. Това беше един жест, който можех да направя, за да почувстват децата, че се оценяват постиженията им и някой мисли зя тях.
- Миналата година не беше от най- успешните за Вас.
- За мен беше може би най- трудната и несполучлива. Завърших с бронзов медал в класа на рали, но с една сравнително тежка катастрофа. Благодарение на съдбата всичко мина благополучно. В тази връзка искам да благодаря на моя приятел и механик Йордан Николов, който сам направи така, че автомобилът ми сега да е като излязъл от завода.
- Оставате ли в СК „Мегапорт“ и през новия сезон?
- Все още има неизвестност дали Мирослав Ангелов, президент на клуба ще поднови участието на „Мегапорт“ във федерацията. До края на март ще се изясни за кой клуб ще се състезавам. Имам предложения от „Етър Рейсинг“, „Хобикар“ /Русе/„Ефко рейсинг“ /Казанлък/, но клубната ми принадлежност ще се изясни в последният момент. Независимо за кой клуб ще се състезавам, аз карам за В.Търново. Навсякъде се казва Емо Денев и Богомил Ненов от В.Търново.
